Решение № 3367 от 25.03.2015 г. на ВАС по адм. д. № 10005/2014 г.

Решение № 3367 от 25.03.2015 г. на ВАС по адм. д. № 10005/2014 г., VII о., докладчик съдията Калина Арнаудова Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба подадена от началника на група "Административно-наказателна дейност" ("АНД") при отдел "Пътна полиция" - Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР), чрез процесуалния му представител, срещу решение № 3892 от 12.06.2014 г. постановено по адм. дело № 1567 по описа за 2013 г. на Административен съд София-град (АССГ). Касационният жалбоподател сочи, че обжалваното решение е неправилно. Счита за неправилен извода на съда за липса на предпоставките на чл. 171, т. 4 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) за прилагане на принудителната административна мярка (ПАМ). Наказателно постановление (НП) № 178221/2007 г. е надлежно връчено и съответно влязло в законна сила. Административният орган е извършил нормативно предписаните му действия във връзка с връчване на НП на нарушителя. Фактът за съобщаване чрез полицейските органи на обявения от жалбоподателя постоянен адрес е приравнен по правни последици на редовно връчване, съгласно уредената в чл. 58, ал. 2 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) законова фикция. При условие, че от жалбоподателя не са ангажирани доказателства за отмяна на НП по реда на чл. 63 от ЗАНН, те са породили за адресата си определените наказателноправни последици. Прави искане решението да бъде отменено и да бъде оставена в сила атакуваната заповед. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът - Бисер Борисов Петров не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, като се запозна с обжалваното съдебно решение, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК, от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба се явява основателна. С обжалваното решение съдът, по жалба на Бисер Борисов Петров, е отменил заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 114673 от 17.12.2012 г. издадена от началник група "АНД" при СДВР. За да постанови този резултат, съдът е изложил, че с оспорената заповед за прилагане на ПАМ, на Петров е отнето свидетелството за управление на МПС на основание чл. 171, т. 4 от ЗДвП. Като мотиви за издаването на заповедта е посочено, че на основание Наредба № Iз-1959 от 27.12.2007 г. за определяне на първоначалния максимален размер на контролните точки на водач на моторно превозно средство, условията и реда за отнемането им и списъка на нарушенията на правилата за движение по пътищата, за които се отнемат (Наредба № Iз-1959/2007 г.), на жалбоподателя са отнети 42 контролни точки по седем броя влезли в сила НП. Констатирано е неизпълнение на задължението на Петров да върне свидетелството си за управление на МПС, съгласно чл. 157, ал. 4 от ЗДвП. По тези съображения е прието, че е налице хипотезата по чл. 171, т. 4 от ЗДвП и е постановено изземването на свидетелството за управление на МПС на жалбоподателя - с № 237016519, категория "ВЕ", "СЕ", "DE", "M", "T". По отношение на двете спорни по заповедта НП с № 114673 от 9.10.2009 г. и № 178221 от 21.12.2007 г., съдът е посочил, че са оформени като връчени по реда на чл. 58, ал. 2 ЗДвП на 28.07.2010 г. и 15.09.2008 г. За връчването на НП № 114673 от 9.10.2009 г. е представена докладна записка за посещение на адреса на жалбоподателя от полицейски служител и същият е разпитан като свидетел. За НП с № 178221 от 21.12.2007 г., не са представени доказателства за връчването му. При така установеното съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган (предвид заповед № Iз-1393 от 9.08.2007 г. на министъра на вътрешните работи), отговаря на изискванията за форма и съдържание посочени в чл. 59, ал. 1 и 2 от АПК и чл. 172, ал. 1 от ЗДвП и при издаването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Съдът е достигнал до извод, че заповедта е издадена в нарушение на материалния закон, като е посочил, че за НП № 178221 от 21.12.2007 г., оформено като връчено по реда на чл. 58, ал. 2 от ЗДвП на 15.09.2008 г., не са представени доказателства или въведени твърдения за осъществена процедура за връчването му по тази разпоредба. Изложил е, че само въз основа на отбелязването в НП не може да прецени законосъобразността на изводите в оспорената заповед - за настъпване на правните последици от влизането му в сила - отнемането на 10 контролни точки. Предвид това е приел, че по делото е доказано отнемането на общо 32 контролни точки по НП посочени с по точки 1, 2, 3, 4, 6 и 7 от заповедта. Счел е, че за Петров не е настъпило изгубване на придобитата правоспособност и той не е бил длъжен да изпълни задължението си по чл. 157, ал. 4 от ЗДвП - да върне свидетелството си за управление на МПС в съответната служба на МВР. Посочил е, че заповедта е издадена в противоречие с чл. 171, т. 4 от ЗДвП и е налице основанието по чл. 146, т. 4 от АПК за отмяната й като незаконосъобразна. В оспореното решение издателят на административния акт неточно е посочен като началник отдел "АНД" при СДВР. Така постановеното решение е неправилно. Съгласно чл. 157, ал. 1 от ЗДвП при издаване на свидетелство за управление, притежателят му получава контролен талон за потвърждаване валидността на притежаваното свидетелство и определен брой контролни точки за отчет на извършваните нарушения. Разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от Наредба № I-139 от 16.09.2002 г. за определяне на първоначалния максимален размер на контролните точки на водач на моторно превозно средство и нарушенията, за които се отнемат (отм., по-надолу в текста само Наредба № I-139 от 16.09.2002 г.), разписва, че при първоначално издаване на свидетелство за управление на моторно превозно средство, притежателят му получава първоначален максимален размер от 39 контролни точки за отчет на извършените от него нарушения на ЗДвП. Същото предвижда и нормата на чл. 2, ал. 1 от Наредба № Iз-1959 от 27.12.2007 г. (понастоящем също отменена). Съгласно предписанието на чл. 4 от Наредба № I-139 от 16.09.2002 г., отнемането на контролни точки се извършва въз основа на влязло в сила наказателно постановление. Нормата на чл. 3, ал. 1 от Наредба № 1з-1959 от 27.12.2007 г. е аналогична. Според чл. 157, ал. 4 от ЗДвП, водач, на когото са отнети всички контролни точки, губи придобитата правоспособност и е длъжен да върне свидетелството за управление в съответната служба на МВР. Видно от посочените разпоредби отнемането на контролните точки става автоматично с влизане в сила на наказателното постановление. Водач, на когото са отнети всички контролни точки, губи придобитата правоспособност и е длъжен, по силата на разпоредбата на чл. 157, ал. 4 от ЗДвП да върне свидетелството за управление в съответната служба на МВР. За неизпълнение на това, произтичащо от закона задължение в чл. 171, т. 4 от ЗДвП е предвидено налагане на принудителната административна мярка "изземване на свидетелството за управление". Законосъобразността на принудителната мярка изисква на водача на МПС да са отнети всички контролни точки и той да не е върнал свидетелството си за правоуправление. В оспорената в първоинстанционното производство заповед № 114673/09 от 17.12.2012 г. на началник група "АНД" в отдел "Пътна полиция" при СДВР, административният орган е приел, че на жалбоподателя са отнети общо 42 точки по седем броя влезли в сила НП. В хода на производството пред административния съд безспорно е установено, че шест от седемте посочени в заповедта НП са влезли в сила и с тях на Петров са отнети общо 32 контролни точки. Спорен по делото е въпросът правилни ли са фактическите констатации на съда и правилно ли е приложен към тях материалния закон досежно връчването и влизането в сила на НП № 178221 от 21.12.2007 г. В НП е отбелязано, че то е връчено по чл. 58, ал. 2 от ЗАНН. Противно на изводите на АССГ, настоящият съдебен състав счита, че редовността на процедурата по връчване на НП, както и приложението на уредената с разпоредбата на чл. 58, ал. 2 от ЗАНН законова фикция, не попадат в обхвата на дължимата проверка за законосъобразност на заповедта за прилагане на ПАМ. Административният съд не може да преценява законосъобразността на връчването на НП, тъй като оспорването на процедурата по издаването и съобщаването на НП се извършва по реда на ЗАНН. Заявеният още с първоначалната жалба спор по този факт е от компетентността на районния съд, а доказателство, годно да опровергае официалното документиране на административния орган, е съдебно удостоверение за висящо НАХД (респ. подадена и приета за допустима жалба по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН) пред съответния районен съд. Недопустимо е извършването на такава самостоятелна преценка от друг правораздавателен орган, в различно по характер съдебно производство (каквото е това по глава Десета, дял Трети АПК за проверка законосъобразността на административен акт за прилагане на ПАМ). Поради това АССГ незаконосъобразно е не е зачел обвързващото официално удостоверяване по чл. 58, ал. 2 от ЗАНН на компетентното длъжностно лице за влизането в сила на съответното НП. В случай, че се допусне възможност законосъобразността на връчването да се преценява паралелно и от административния съд по повод проверка съществуването на материалноправните предпоставки за прилагане на ПАМ, хипотетично може да се стигне до противоречиви преценки на двете съдилища, а реално - до подмяна предмета на делото, като на административния съд се възлага провеждането на недопустим инцидентен съдебен контрол върху предпоставки за реализиране на административнонаказателно процесуално правоотношение. Връчването на НП е процесуален способ за уведомяване на дееца за наложените му санкции и най-късно към датата на съобщаване на заповедта за прилагане на ПАМ адресатът е известен за съществуването на посочените актове за ангажиране на административнонаказателната му отговорност, които би могъл да обжалва пред компетентния съд. Без да е упражнил надлежно процесуалното си право на жалба по чл. 59 от ЗАНН, нарушителят не може да се позовава на неговото съществуване в друго съдебно производство и то неограничено във времето. Обратната теза би довела до обективна невъзможност за санкциониране на неизряден водач на МПС, който има интерес да осуетява надлежното връчване на НП, с цел да избегне изтърпяване на наложеното му административно наказание (при изтичане на приложимите давностни срокове), а не да установява незаконосъобразността на налагането му. По този начин се игнорира и възможността за прилагане на ПАМ, тъй като с отмяната на съответната заповед, нарушителят по същата причина няма интерес да оспорва НП, послужили като основание за прилагането й. Ето защо спорът относно редовността на процедурата по връчване на НП е част от административнонаказателното производство и не може да бъде предмет на съдебно-административно производство по чл. 145 и сл. от АПК. Броят на точките, отнети в резултат на описаните в заповедта за прилагане на ПАМ и влезли в сила седем броя НП възлиза на 42 и надхвърля лимита от 39 точки по посочените по-горе наредби. Изложеното води до извод за наличие на материалноправните предпоставки по чл. 171, т. 4 от ЗДвП, във вр. с чл. 157, ал. 4 от ЗДвП, съответно до извод за законосъобразност на оспорения административен акт. Като е приел противното административният съд е постановил решението си в нарушение на материалния закон, поради което то следва да бъде отменено. При безспорно установена фактическа обстановка жалбата на Бисер Борисов Петров срещу заповед № 114673/09 от 17.12.2012 г., на началник група "АНД" в отдел "Пътна полиция" при СДВР следва да бъде отхвърлена като неоснователна. С оглед крайния изход на делото, заявеното от процесуалния представител на касационния жалбоподател искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно и на основание чл. 143, ал. 4 от АПК във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения вр. с § 1 от Допълнителните разпоредби на Наредбата, ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на касационния жалбоподател сумата от 300,00 лв. (триста лева), представляваща юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,