Решение № 1687 от 22.02.2022 г. на ВАС по адм. д. № 8221/2021 г.

Решение № 1687 от 22.02.2022 г. на ВАС по адм. д. № 8221/2021 г., II о., докладчик съдията Стефка Кемалова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК, във връзка с чл. 219 ЗУТ. Образувано е по касационна жалба на Кмета на Община Банско, подадена чрез адвокат М. Коцева, против Решение № 1192/01.07.2021 г., постановено по административно дело № 197/2021 г. по описа на Административен съд – Благоевград, с което е отменена негова Заповед № 01-21-16/16.02.2021 г., нареждаща на Д. Г. да премахне незаконен строеж "Сграда за обитаване", находяща се в поземлен имот с идентификатор 02676.50.4, м. "Балеви блата" по КККР на гр. Банско. В касационната жалба се сочи неправилност на съдебното решение на основанията по чл. 209, т. 3 АПК, поради което се иска неговата отмяна, след което да се потвърди оспорената заповед, като се излагат доводи за нейната законосъобразност. Касационната жалба се поддържа от адвокат Коцева, която моли да бъде уважена по съображенията, развити в нея. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът Д. Г. чрез пълномощник – адвокат А. Конедарев оспорва касационната жалба и моли съдебното решение да бъде оставено в сила, като доводите му по съществото на спора се съдържат в писмен отговор. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Второ отделение счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. Съдебното решение е неправилно, тъй като е постановено при неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Първостепенният съд е отменил заповедта, развивайки мотиви за това, че наредената за премахване сграда е търпима по смисъла на § 16 ПР ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ, без да уточни в която конкретна хипотеза попада тази търпимост. Позовал се е на разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗУТ, която допуска застрояване на земеделска земя, каквато е процесната при условията на чл. 12, ал. 3 ЗУТ – на сграда, чийто функции са съвместими с предназначението на имота. Възприетите от съда правни изводи по този основен за спора въпрос, не се споделят от настоящата инстанция. В конкретния случай действително е установено, че строежът представлява стопанска постройка за отглеждане на животни и съхранение на стопански инвентар, изградена в земеделска земя, чието предназначение не е променено. Не е спорно също така, че по отношение на поземления имот, в който се намира строежа няма действащ устройствен план, както и, че сградата е изградена без строителни книжа. Спорно е било обстоятелството за годината, през която е бил реализиран строежът, като съдът необосновано е приел, че това е станало през 1992 г. Свидетелските показания по този въпрос са били противоречиви, поради което съдебният състав е следвало да обсъди съдържащите се по делото писмени доказателства, които сочат, че постройката не би могла да бъде построена по-рано от 2003 г., когато е бил възстановена собствеността върху имота, в който се намира. Освен това, сградата не е отразена в действащата Кадастрална карта на гр. Банско, одобрена през 2009 г., тоест следва да се приеме, че не е съществувала и към този момент. Следователно и предвид на други безспорни доказателства по този въпрос, следва да намери приложение разпоредбата на чл. 2, ал. 5 ЗКИР, съгласно която основните данни за местоположението, границите и размерите на недвижимите имоти и сгради, отразени в кадастъра, представляват доказателство за обстоятелствата, за които се отнасят, до доказване на противното, или следва да се приеме, че към 2009 г. сградата не е била изградена, което изключва търпимостта й по смисъла на § 16 ПР ЗУТ, както и на § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ. Процесният строеж не се явява търпим, дори да се приеме за вярна тезата на адресата на заповедта, за това, че е изграден през 1992 г. В този случай, строежът би попаднал под приложното поле на § 16, ал. ал. 2 ПР ЗУТ, която норма изисква съответствието му с градоустройствения план, действал по време на извършването му или със сега действащ план, каквото съответствие очевидно липсва след като за поземления имот не е имало и няма какъвто и да е устройствен план. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗУТ, която допуска застрояване на земеделска земя без промяна на предназначението й, но при спазване на условията на чл. 12, ал. 3 ЗУТ, от които в случая е спазено само първото – сградата е със функции, съвместими с предназначението на имота, но не е изградена въз основа на подробен устройствен план или виза за проектиране, което е второ законоустановено условие. На следващо място, неправилен е изводът на съда за това, че строежът не бил индивидуализиран в достатъчна степен, тъй като не било посочено дали в имота има и друга сграда. От съдържанието на констативния акт и заповедта, което е подробно и ясно, не възниква съмнение, кой е строежът подлежащ на премахване, независимо от обстоятелството, че в имота има и друга сграда. Видно от представената по делото скица и констативен протокол от 04.12.2020 г. е, че другата сграда е значително по-голяма по площ и е с Г-образна форма, разположена до две от границите му, докато процесната сграда е описана като свободно стояща с правоъгълна форма, разположена в северния край на имота. Това описание на строежа го индивидуализира в достатъчна степен, както и го разграничава от другия изграден в имота строеж, поради което следва да се приеме, че оспорената заповед се явява законосъобразна и по форма. Първостепенният съд е приел още, че е налице неяснота относно това кой е извършителят на процесния строеж. Това обстоятелство е без съществено значение в случая, тъй като няма спор за това, че Д. Г. е негов собственик, респективно в това му качество той се явява адресат на задължението по премахване на постройката. Предвид изложените мотиви, съдебното решение следва да се отмени, като вместо него следва да се постанови друго, с което да се отхвърли жалбата на Д. Г. против Заповед № 01-21-16/16.02.2021 г. на Кмета на Община Банско, като издадена от компетентен орган, в съответната форма, при спазване на административнопроизводствените правила и на материалния закон. При този изход на спора, основателно е искането на касационния жалбоподател за присъждане на разноски за двете съдебни инстанции, които са в общ размер на 2 670 лева. Договореното и заплатено адвокатско възнаграждение не следва да се намалява, тъй като по размер е близо до законоустановения минимум и съответства на действителната фактическа и правна сложност на делото. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Второ отделение,