Решение № 13903 от 16.11.2017 г. на ВАС по адм. д. № 9174/2016 г.
ВАСVIII отделение16.11.2017 г.докладчик Аглика Адамова
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 4705/4.07.2016 г., постановено по адм. д. № 7606/2014 г. по описа на Административен съд С.-град. ОСЪЖДА дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" гр. С. при ЦУ на НАП да заплати на "Е. С. У. Р. Б. Д." ЕООД съдебни разноски в размер на 8866,80 лв. Решението не подлежи на обжалване.
Мотиви
Решение № 13903 от 16.11.2017 г. на ВАС по адм. д. № 9174/2016 г., VIII о., докладчик съдията Аглика Адамова Производството е по реда на чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) във вр. с чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /"ОДОП"/ гр. С. при ЦУ на НАП срещу решение № 4705/4.07.2016 г., постановено по адм. д. № 7606/2014 г. по описа на Административен съд С.-град /АССГ/, с което е отменен Ревизионен акт /РА/ № 2251300203/1.11.2013 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП гр. С. - СДО, потвърден с Решение № 886/19.05.2014 г. от директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" при ЦУ на НАП гр. С. Касаторът - директорът на Дирекция "ОДОП" С. при ЦУ на НАП излага доводи за неправилност на съдебното решение, като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон, и по-конкретно на чл. 68, ал. 1, т. 1 и чл. 69, ал. 1, т. 1 ЗДДС вр. чл. 9 и чл. 25, ал. 2 и ал. 7 ЗДДС, с което се твърдят отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Ответникът по касация "Е. С. У. Р. Б. Д." ЕООД оспорва касационната жалба и моли решението на АССГ да бъде оставено в сила. Представителят на Върховната административна прокуратура излага доводи за основателност на жалбата на директора на Дирекция "ОДОП". Върховният административен съд - Осмо отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК. Разгледана по същество, е неоснователна. Първоинстанционният съд е установил от фактическа страна, че през процесните периоди ревизираното лице "Е. С. У. Р. Б. Д." ЕООД /с предишно наименование "Т. Р. Б. Джи" ЕООД/ осъществява внос и търговия на готови дрехи и облекло - собствено производство в България и е регистрирано като данъчнозадължено лице по ЗДДС, считано от 22.07.2010 г. Едноличен собственик на дружеството е турско юридическо лице. С РА на ревизираното лице са установени допълнителни задължения за ДДС в размер на 600250,78 лв., ведно с лихви за забава в общ размер на 138607,58 лв. в резултат на непризнат данъчен кредит по 8 фактури, издадени от "Д. Б." ЕООД, с данъчна основа в общ размер на 3001253,73 лв. и ДДС в общ размер на 600 250,78 лв. за процесните данъчни периоди, с предмет на доставките - услуги (СМР) в магазини на "Т. Р. Б. Джи" ЕООД в различни български градове, с предмет "авансово плащане" и "окончателно плащане" във връзка с представените договори. Ревизираното лице е представило копия на процесните фактури, счетоводни справки, договори за строителство "до ключ"между доставчика и ревизираното лице - договор от 8.03.2011 г. за магазина в гр. В., с приложен Протокол обр. 19 за извършени СМР на стойност 517124,12 евро и ДДС в размер 103424,82 евро и договори за останалите обекти. Част от фактурите са платени изцяло по банков път, вземанията по останалите са цедирани, но и по тях е налице банково плащане. Доставчикът не е открит на посочения от него адрес, дерегистриран е по ЗДДС, има изискуеми задължения в особено големи размери към републиканския бюджет, както и само едно лице, назначено по трудово правоотношение. Фактурите са включени в дневниците за продажби, с изключение на фактура № 76/20.12.2011 г. и фактура № 77/20.12.2011 г. На доставчика е извършена ревизия за процесния период и е издаден РА за задължения в особено големи размери, във връзка с непризнато право на данъчен кредит от лица, които нямат връзка с настоящия спор. С подаденото възражение срещу РД от страна на ревизираното лице е представен договор от 6.10.2010 г., сключен между доставчика и трети лица за изпълнение на СМР и фактури. Органите по приходите са счели, че не са посочени обекти, в които ще бъдат извършени договорените СМР, както и не са представени приемо - предавателни протоколи. Изслушана е съдебно-счетоводна експертиза, от която се установява, че ревизираното лице е водило счетоводството си редовно. Вещото лице е извършило проверка и в счетоводството на доставчика и е представило таблици със съпоставка на представените договори и фактури по обекти. Доставчикът е отразил правилно издадените фактури в счетоводството си и е отразил приходи във връзка с тях, които са намерили отражение при формиране на данъчния финансов резултат за съответните години. При доставчика са отчетени разходи за материали и за получени стоки и услуги от подизпълнители и разходи за комисионни. От заключението на съдебно-техническата експертиза е установено, че всички обекти са преустроени и обзаведени, за което не се изисква разрешение за строеж по ЗУТ, въведени са в експлоатация и са годни за ползване. От кредитираните свидетелски показания, дадени от лице, работило като технически ръководител при доставчика в процесния период се установява, че "Д. Б." ЕООД" е изградило процесните обекти, като е ползвал четирима подизпълнители, във връзка с които са представени договори и фактури по делото и не е имал свои работници. Материалите са закупувани от подизпълнителите и от доставчика. Първоинстанционният съд е отменил РА, по няколко групи съображения: ненамирането на доставчика и управителя му в хода на ревизията не се отразява на правото на данъчен кредит на ревизираното лице; не може да бъде основание за отказ на правото на данъчен кредит и нарушението на срока за издаване на фактура по чл. 113, ал. 4 от ЗДДС; налице са издадени фактури и плащания; невключването от страна на доставчика на фактури в дневниците за продажби не е основание за отказ на данъчен кредит; строителните услуги за изграждането магазините са пряко свързани с осъществяваната независима икономическа дейност; за доставките са налични договори, приемо-предавателни протоколи, проекти и проектно сметна документация, договори за наем на обектите, разрешения за ползване на обектите. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Обосновани и съответстващи на събраните доказателства и на материалния закон са изводите на първоинстанционния съд, че за ревизираното лице е възникнало право на приспадане на данъчен кредит. Разпоредбата на чл. 68, ал. 2 от ЗДДС обуславя възникването на субективното публично право на приспадане на данъчен кредит на данъчно задълженото лице от кумулативното осъществяване на елементите от регламенирания в ЗДДС сложен фактически състав. Същият, наред с притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС, включва и установяването на реалното получаване на стоките или извършването на услугите по облагаемата доставка - арг. от чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗДДС. В случая спорните фактури отговарят на изискванията на чл. 7 от Закона за счетоводството и чл. 71, т. 1 ЗДДС, а реалността на доставките, като условие за законосъобразното възникване и упражняване на правото на данъчен кредит - чл. 9, ал. 1, вр. чл. 25, чл. 68, ал. 1 и чл. 69, ал. 1 ЗДДС, е доказана в процеса. Ответникът по касация е представил доказателства, в съответствие с възложената му доказателствена тежест, от които се установява реалното осъществяване на фактурираните доставки. Затова законосъобразни са изводите на съда, че са били налице предпоставките за признаване правото на приспадане на данъчен кредит. Обстоятелството, че всички приложени по делото доказателства, включително договори и приложения към тях, са частни документи, които не се ползват с материална доказателствена сила, не може да бъде само по себе си основание за отказ за признаване на право на данъчен кредит. Действително, такива са повечето документи, които ревизиращите органи и съдът изследват във връзка с реалността на доставките при преценката относно възникването на правото на данъчен кредит. Именно предвид характеристиката на тези документи, от съществено значение е обсъждането на доказателствения материал в неговата съвкупност. При положение, че се касае за документи без материална доказателствена сила, е необходимо те да са точни, конкретни, изчерпателни и да е налице пълно съответствие относно стопанските операции, отразени в тях, така че да може да бъде проследена по един несъмнен начин непрекъсваема верига от обстоятелства, водещи до единствено възможен извод за осъществяване на съответната доставка. В случая са налице именно такива доказателства, като допълнително в хода на процеса съдът е попълнил пропуските на органите по приходите по изясняване на фактическата обстановка, като е назначил експертизи, чрез които е установена реалността на извършените доставки. Заключенията по тези експертизи не са оспорени в предвидения от закона срок и правилно са кредитирани от съда. Доводите, изложени срещу експертните заключения едва в хода по същество, не почиват на реално оспорване на заключенията, нито на активно поведение в процеса. Установено е, че процесните фактури са оформени съгласно Закона за счетоводството. В тях и в придружаващите документи са индивидуализирани вида, количеството и стойностите на извършените СМР, както и обектите, на който са извършени същите. За доставките е доказано разплащане, което е индиция за реални търговски взаимоотношения между страните по договорите. Според експертното заключение, изпълнените на място СМР кореспондират по вид и количество на фактурираните. Един от основните спорни моменти по отношение на доставките на СМР е именно кадровата и техническа обезпеченост на изпълнителя да осигури достатъчно работна сила, която има и необходимата квалификация да извърши описаните СМР. В случая е безспорно, че са ползвани подизпълнители, което е доказано и с документи и чрез разпита на свидетели. К. С. на ЕС многократно изтъква в практиката си /решенията по делата "Боник", "Фирин", "ЛВК-56" ЕООД, "Евита-К" и цитираната в тях практика и др./, режимът на правото на приспадане на данъчен кредит, предвиден в Директива 2006/112 не допуска данъчнозадължено лице, което не е знаело или не е могло да знае, че съответната сделка е част от извършена от доставчика данъчна измама или че сделка по веригата от стоки преди и след осъществената от данъчнозадълженото лице сделка е опорочена поради измама с ДДС, да бъде санкционирано, като не му бъде признато право на приспадане на данъчен кредит. Съгласно решението по делото "М. П." ЕООД - реш. по дело С-18/13 от 13.02.2014 г. обаче, именно данъчна измама трябва да бъде доказана във връзка с твърденията за липса на материална или кадрова обезпеченост, както и при евентуални пропуски в счетоводната отчетност на доставчиците. При липса на установена данъчна измама, такива пропуски сами по себе си не могат да бъдат основание за отказ да се признае правото на приспадане на данъчен кредит на ревизираното лице. По изложените съображения, решението на Административен съд - С.-град не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и следва да бъде оставено в сила. При този изход от спора на ответника по касация следва да се присъдят разноски в размер на 8866, 80 лв. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,