Решение № 5794 от 7.05.2009 г. на ВАС по адм. д. № 15723/2008 г.

Решение № 5794 от 7.05.2009 г. на ВАС по адм. д. № 15723/2008 г., V о., докладчик съдията Маргарита Славова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК, във връзка с чл. 79, ал. I от Закона за българските документи за самоличност (ЗБДС). Образувано е по жалба на Диньо Пейков Динев от с. Средец, Община Опан, Старозагорска област, против Решение № 45/5.11.2008 г., постановено по адм. д. № 598/2008 г. на Административен съд гр. Стара Загора, отхвърлящо оспорването на Заповед № 08006740/26.08.2008 г., издадена от директора на Областна дирекция на МВР гр. Стара Загора, с която на основание чл. 76, т. 2 ЗБДС му е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) "временно ограничение за напускане на страната и отказ за издаване паспорт на български гражданин". Жалбоподателят поддържа оплаквания за неправилност на решението поради противоречието му с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост- касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Настоява за отмяна на обжалваното съдебно решение и при решаване на спора по същество - за отмяна на първо начално оспорената заповед. Ответникът по касация - Директорът на ОД МВР гр. Стара Загора не се представлява и не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното обжалване. Върховният административен съд, състав на Пето отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирана страна, съответства на изискванията на чл. 212 от АПК и следователно, е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да отхвърли оспорването срещу Заповед № 08006740/26.08.2008 г. на ответния едноличен административен орган, АС гр. Ст. Загора е приел, че индивидуалния административен акт - предмет на съдебния контрол, е съответен на установените по делото факти и закона. Извел е крайния решаващ извод от установените правнозначими факти, попълващи състава на приложеното основание по чл. 76, т. 2 ЗБДС, а именно - касаторът е осъждан за умишлено престъпление от общ характер и не е реабилитиран. При тези обстоятелства е преценил за законосъобразен оспорения индивидуален административен акт, издаден от компетентен орган по смисъла на чл. 78 ал. I ЗБДС. Правилно е осъществен съдебния контрол, съобразно нормите на чл. 168, ал. I и чл. 169 , във връзка с чл. 146 т. 1-т. 5 от АПК, като по отношение на конкретния спорен предмет - мотивирана ли е оспорената Заповед съгласно нормативното изискване на чл. 78, ал. I ЗБДС и съобразен ли е принципа за съразмерност, въведен с чл. 6 АПК при упражняване на дискреционната власт от органа, съдът е формирал правилен извод, като е приел, че издателят на акта е разполагал с предоставена му от закона оперативна самостоятелност и е спазил изискванията за законосъобразност, вкл. за съответствие на обжалвания акт с целта на закона. По делото е нямало спор относно фактите и те правилно са установени от първоинстанционния съд. Касаторът е осъждан многократно през периода 1981 г.-2006 г. за умишлени престъпления от общ характер, като преимуществено те са били деяния против собствеността. По НОХД № 702/06 г. на Районен съд гр. Стара Загора и по НОХД № 89/06 г. на същия РС, с влязла в сила присъда на 01.07.2007 г. му е определено общо наказание по реда на съвкупността от престъпления - чл. 25 ал. I, във връзка с чл. 23 ал. I НК, от една година и десет месеца лишаване от свобода, което е изтърпяно ефективно на 09.02.08 г. Осъждането с двете присъди, по които е постановено кумулиране на наказанията, е за извършени деяния при условията на опасен рецидив (хипотезата на чл. 29, ал. I, б. "а" НК), т. е. съставомерни по чл. 196, ал. I т. 2 от НК. Сам по себе си този факт е достатъчен за формирането на извод, че реабилитация по право, предвид предходните осъждания на касатора и с оглед разпоредбата на чл. 86, ал. II от НК, не е могла обективно да настъпи. Неоснователен е доводът за нарушение на принципа за съразмерност. Без значение за спора е обстоятелството, че жалбоподателят е имал паспорт и само поради изтичането на неговия срок е поискал с приложеното Заявление вх. № 14037/08.08.08 г. (л. 8-л. 9), да му бъде издаден нов, предвид и изтърпяното наказание "лишаване от свобода". Това, според него, не можело да послужи като основание за образуване на процесното административно производство и да обоснове решението на ответния орган за прилагане на оспорената ПАМ. Последното нарушавало изискването за добросъвестно и справедливо упражняване на правомощията от административния орган (чл. 6 от АПК). Принципът за съразмерност не е изобщо забраняващ засягането на права и законни интереси, а само в степен по-голяма от най- необходимото за целта, за която актът е издаден. Заложената от законодателя цел в приложимата норма на чл. 76, т. 2 ЗБДС е свързана именно с понасяне на последиците от осъждането от лицето, на което е наложена ПАМ, съгласно правилата на чл. 86 и чл. 87 от НК. Едва с неговото реабилитиране те ще отпаднат за в бъдеще, в какъвто смисъл е и нормата в специалния закон, във втората й предпоставка "Ено нереабилитирани". Ето защо, не може да бъде споделено възражението за нарушение на принципа за съразмерност при издаване на оспорения административен акт. Правилно АС гр. Стара Загора е приложил закона, като е приел, че касаторът не е реабилитирано лице, преценявайки института на "реабилитация по право", въведен с чл. 86, ал. I и ал. II от НК, респ. чл. 88а НК, както и липсата на законовите предпоставки за постановяване на съдебна реабилитация по реда на чл. 87 НК. Тези текстове свързват заличаването на последиците от осъждането освен с трайното поправяне на дееца и с изтичане на 3-годишен срок от изтичане на срока на наложеното с присъдата или намалено с работа или помилване наказание, през който да не е извършил друго престъпление. Няма как да бъде преодоляно това императивно законово изискване, за да има възможност административният съд да контролира преценката на компетентния (изключителна компетентност е дадена със закон именно на ответника по касация) административен орган. В хипотезата на чл. 76, т. 2 от ЗБДС, за законосъобразността на издадения индивидуален административен акт е достатъчно наличието на установените материалноправни предпоставки за избрания резултат и липсата на допуснати съществени нарушения на регламентираните административнопроизводствени правила. Други фактически основания, освен съдържащите се в хипотезиса на разпоредбата, административният орган няма задължение да излага. След като с оспорената заповед той е разпоредил временно ограничаване на напускането на страната от жалбоподателя и отказ да му бъде издаден паспорт, при наличие на фактическите обстоятелства, субсумиращи се в приложимата правна норма, същият е упражнил властническите си правомощия в рамките на предоставената му от закона оперативна самостоятелност, по целесъобразност. Не е налице превратно упражняване на дискреционната власт. Жалбоподателят е пълнолетен български гражданин, намерен е от националния съд за наказателно отговорен и след изтърпяване на наложеното му с последната присъда наказание, има възможността на коригира трайно поведението си, за което обаче, обществото може да прави сериозни изводи едва след изтичане на установения със закон най-малко тригодишен срок. Затова именно ПАМ е с временен характер, отчитайки разпоредбите на Наказателния кодекс, който специален материален закон третира отношенията в областта на пеналното право, вкл. целите на наказанието, последиците от осъждането, условията за тяхното заличаване и други. Обжалваният правораздавателен акт е и материално законосъобразен, тъй като релевантните факти - на осъждането за умишлено престъпление от общ характер и липсата на реабилитация, са несъмнено и правилно установени. Неоснователен е довода за необоснованост на решението, тъй като формираните фактически и правни изводи от първоинстанционния съд съответстват напълно на събраните по делото доказателства. Не водят до други изводи и оплакванията в касационната жалба, че процесната ПАМ недопустимо ограничавала конституционното право на жалбоподателя за свободно придвижване и противоречала на нормите на общностното европейско право. Да, определен обем граждански права на касатора са ограничени по силата на самото осъждане и по този въпрос не може да има съмнения, тъй като последиците на осъждането са скрепени с норми от специален закон. Принципите, заложени в разпоредбите на чл. 23, ал. III и чл. 33, ал. III от ЗБДС, са получили своето развитие и конкретизация с нормите на чл. 75 и чл. 76 от с. з., уреждащи случаите на налагане на забрана за напускане на страната. Правната норма, съдържаща правило за поведение, не може да бъде противопоставяна на правния принцип под предлог, че с нея се въвеждат нови, допълнителни изисквания, непосочени в принципа. Последният по начало дава насоката, с оглед на която се формулират конкретните правила за поведение, поради което и всички фактически състави на чл. 75 и чл. 76 от ЗБДС представляват конкретизирано проявление на абстрактно зададените, обобщените принципни положения за допустимо ограничаване на правото на свободно придвижване на лицата с цел защита на обществения ред, националната сигурност, здравето на гражданите или на правата и свободите на други граждани. Съобразявайки горните допълнителни аргументи, настоящият съдебен състав счита, че като краен резултат мотивите на АС гр. Стара Загора, обосновали отхвърлителния му решаващ извод, следва да бъдат споделени и не се налага тяхното преповтаряне. Предвид изложеното, съставът приема, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила, като постановено при отсъствие на касационни основания за неговата отмяна. По тези съображения, Върховният административен съд, Пето отделение