Решение № 11384 от 21.11.2023 г. на ВАС по адм. д. № 3456/2023 г.

Производството е по чл. 160, ал. 6 от ДОПК и чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Димитров от гр.Пловдив, действащ чрез процесуалния си представител от Б. Бечев, срещу решение 155/27.01.2023г., постановено по адм. дело 1781/2022г. по описа на Административен съд Пловдив. Касаторът развива в жалбата си оплаквания за необоснованост, съществено нарушение на процесуалните правила и материална незаконосъобразност, представляващи касационни основания за неправилност на обжалваното решение. Претендира за отмяна на обжалваното решение. Ответникът по касационната жалба директор на дирекция Местни данъци и такси при Община Пловдив, в писмен отговор, подаден от процесуалния представител юрск. Н. Димитрова, оспорва основателността на касационната жалба и моли решението като правилно да бъде оставено в сила и да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като прецени допустимостта на касационната и на частната жалба и съобрази изложените в тях отменителни основания по чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е допустима и подадена в срок, а разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд Пловдив е отхвърлил жалбата на Д. Димитров против Актът за установяване на задължение по декларация /АУЗД/ 552-1/19.01.2022г., издаден от приходен орган в отдел Събиране и контрол на дирекция МДТ при Община Пловдив, потвърден с решение 48/07.06.2022г. на директор дирекция МДТ при Община Пловдив, с който на лицето са установени задължения за данък върху превозни средства за лек автомобил марк Мерцедес, модел С300, рег. [рег. номер] и лихва за забава върху него за периоди 2019, 2020 и 2021г. в общ размер от 2045,36лв. За да отхвърли жалбата срещу посочения АУЗД съдът е приел, че обжалваният акт и потвърдителното решение на данъчния директор са издадени от надлежни органи в рамките на тяхната материална, териториална и времева компетентност, не са допуснати съществени нарушения в процедурата, издаденият акт е валиден. Приел, е че задълженото лице, основанието и размерът на данъка и лихвите са правилно определен и изчислени в акта, както и че не са налице данни за плащане на данъка, което е предпоставка за издаване на оспорения акт. Относно основният спорен по делото въпрос за наличие на публични задължения за главница и лихви, които да не са погасени по давност към момента на издаване и връчване на акта, съдът приема, че публичните общински вземания за данък и лихви по смисъла на приложимия чл.162,ал.2,т.1 и 9 ДОПК не са погасени по давност като определя, че началният срок, от който започва да тече петгодишният давностен срок по чл.171,ал.1 ДОПК е 01 януари на годината, следваща годината, за която е възникнало и следва да се плати задължението като с издаването на АУЗД изтичането на давността е прекъснато. В този смисъл определя, че давностният срок за задължението за данък върху превозните средства за 2019г. изтича в края на 31.12.2024г., съответно за 2020г. и 2021г. в края на 31.12.2025г и 31.12.2026г. Решението на Административен съд Пловдив е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да се остави в сила. Съдът правилно е установил фактите и съответно с тях правилно е приложил материалния закон, като е извел обосновани и законосъобразни правни изводи. На основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК, касационният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд, които възприема като свои. Неоснователно е оплакването в касационната жалба за незаконосъобразност и необоснованост поради грешна преценка на изтекли давностни срокове. При наличие на препратката по чл.4,ал.1 ЗМДТ приложимият закон при определяне и прилагане на давностни срокове, вкл. и за задължението за начисляване и заплащане на данък върху превозните средства и лихвите за забава върху него, са правилата на ДОПК и конкретно на чл.171 ДОПК. Съответно, обратно на твърденията на касатора, ЗЗД е неприложим. Първоинстанционният съд правилно е отчел началният и крайният период, от който започва и спира да тече давностният срок за задълженията на касатора за заплащане на данък върху превозните средства. Правилен е и изводът , че по отношение на задълженията за процесните години 2019г., 2020г. и ,2021г. давността не е изтекла, а въпросът за евентуалното й спиране и прекъсване не се поставя и е неотносим. Правилен е и изводът за неприложимостта на протокол 1111/30.08.201(8г. на директора на дирекция МДТ при Община Пловдив, касаещ задължения на друго лице. Не намира нормативно основание твърдението на касатора, че давността започва да тече от придобиването на лекия автомобил. Касационната жалба е неоснователна. Обжалваното решение като правилно следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора и заявената претенция, в тежест на касатора по касационната жалба следва да се присъдят разноските на ответника по касация за юрисконсултско възнаграждение в размер на 505лв. Размерът на юрисконсултското възнаграждение се определя по реда на чл.161, ал.1 ДОПК вр. с чл.7,ал.2,т.2 от Наредба1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, осмо отделение,