Решение № 88 от 8.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4401/2018 г.

Решение № 88 от 8.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4401/2018 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Владимир Йорданов Производството е по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. Образувано е по молба на Н. К. М., Д. Х. П. и И. П. С. за отмяна на влязло в сила решение № 1857 от 27.07.2017 г. по гр. д. № 617/2017 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която с това решение са уважени искове на В. А. М., И. – А. А. А. и А. – А. А. А. срещу молителите с правно основание чл. 108 ЗС за недвижими имоти с посочени идентификатори по плана на София, район "В. ", [жк]. Като основание за отмяна е посочена разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. Молителите твърдят, че след постановяване на въззивното решение са се снабдили с нови писмени доказателства – договор за извършване на ремонтни работи от 12.03.1998 г. и договор за СМР от 03.04.2000 г. Насрещните страни В. А. М., И. – А. А. А. и А. – А. А. А. твърдят в писмен отговор, че молбата за отмяна е недопустима и неоснователна. В. А. М. е починала в хода на производството и като нейни правоприемници са конституирани нейните наследници по закон – страните по делото И. – А. А. А. и А. – А. А. А., също страни по делото. По допустимостта на молбата за отмяна настоящият състав се е произнесъл с определение № 18 от 29.01.2019 г. по делото. За да постанови решението, чиято отмяна се иска, съставът на Софийският апелативен съд при ново разглеждане на делото, е изложил последователни и подробни мотиви за наличието на предпоставките за уважаване на исковете с правно основание чл. 108 ЗС: Ищците, чиято е доказателствената тежест, са провели пълно доказване, че са придобили правото на собственост на твърдяното от тях деривативно придобивно основание – реституция по чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ (провели са пълно доказване на предпоставките за реституция): Праводателят на ищците през 1935 г. е придобил собствеността върху три ниви, индивидуализирани в решението. През 1949 г. от праводателя на ищците са отчуждени по ЗОЕГПНС (отм.); няколко имота, между които процесните ниви. Установено е, че ищците са наследници по закон на своя праводател, който е придобил и от който са отчуждени нивите. От приетите по делото три единични и две тричленни СТЕ се установява по безспорен, несъмнен, категоричен начин, че спорните имоти са идентични с трите ниви, притежавани от наследодателя на страните до одържавяването им по ЗОЕГПНС и завземането им от държавата. Заключенията са обсъдени и съдът е изложил мотиви защо възприема заключенията. Към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ отчуждените от праводателя на ищците имоти са се намирали в патримониума на държавата, която ги е актувала. Съдът е приел, че съществуват реално като обекти на собственост до размерите, в които са били отчуждени, не са застроени, мероприятията, за които са били отчуждени, не са осъществени. Ответниците не са доказали, че след отчуждаването на процесните имоти държавата е обезщетила бившия собственик – наследодателя на ищците. Ответниците (молители в настоящото производство) се легитимират като собственици с поредица транслативни сделки, но всичките сделки са извършвани от праводател, който основава правото си на собственост на нотариален акт №... по н. д. № 1975 г., който е приет за неистински (неавтентичен) документ с влязло в сила съдебно решение по гр. д. № 3497/2008 г. на СГС, г. о., I - 20 състав (на първоинстанционния съд по същото дело). Следователно, тъй като ответниците – физически лица не са доказали, че техният праводател по веригата на правоприемството е бил собственик на процесния имот, последващите транслативни сделки (обсъдени са), на които ответниците основават своята материална легитимация, не са прехвърлили правото на собственост. Крайният извод по отношение на собствеността е, че ищците са доказали по несъмнен начин възникването и съществуването в техния патримониум на твърдяното реституционно право на собственост, а ответниците не са установили противопоставими на ищците вещни материални права върху процесните имоти, от което следва извод, че ищците са придобили правото на собственост през 1992 г. Установено е, че ответниците упражняват фактическа власт върху процесните имоти. Но при липсата на годно правно основание за това, предявените срещу тях искове по чл. 108 ЗС са основателни. По основателността на молбата за отмяна настоящият състав на ВКС намира следното: Молителите представят договор за извършване на ремонтни работи от 12.03.1998 г., сключен между В. К. Д. и ЕТ "Еленка Джорджиева" за изграждане на кладенец в имота и договор за СМР от 03.04.2000 г., сключен между В. К. Д. и ЕТ "Икос – М- Мариян Минков" за изграждане на ограда на източната страна на имота и на тръба към уличен керамичен коректор и фактура към него от 2001 г. Твърдят, че доказателствата не са били известни нито на тях, нито на съда и са от съществено значение, защото ако са били известни на съда, той е щял да разреши спора по различен начин, тъй като щеше да направи извод, че праводателят на молителите е бил собственик на оригинерно основание, възражение, което са направили в хода на делото. Твърдят, че праводателят им Д. от 1975 г. необезпокоявано е осъществявал фактическа власт върху процесния имот като собственик и двата договора са доказателства, че е осъществявал строителни работи в имота – строял е кладенец и ограда. Следователно е придобил имота по давност, а те (молителите) са придобили собствеността по силата на транслативни сделки. Ответниците по молбата за отмяна твърдят, че тя е недопустима и неоснователна поради следното: молителите не са посочили и представили доказателства за това кога и при какви обстоятелства са се снабдили с писмените доказателства, на които основават молбата си; тъй като доказателствата не са нови, молителите са могли да се снабдят с тях, ако бяха положили дължимата грижа за добро водене на делото; представените с молбата доказателства нямат значение за спора, защото не е вярно твърдението на молителите, че са направили възражение за придобивна давност и още по-малко в срока по чл. 131 ГПК. Техният процесуален представител адв. Т. е отказвал да заяви от тяхно име дали владеят имотите или не и едва при второто въззивно разглеждане на делото новите процесуални представители са заявили че не оспорват обстоятелството, че молителите владеят процесните имоти и това обстоятелство е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване, но дори и към този момент молителите не са заявили възражение за придобивна давност. в случай, че съдът намери тези доводи за неоснователни. Ответниците по молбата заявяват също, че оспорват представените доказателства като неавтентични, евентуално антидатирани и съставени с цел представянето им в това производство, както и че молителите нямат право да присъединят владението на своя праводател, тъй като правоприемството не е основано на действителен правен акт (решение на ВС № 555 от 1969 г.); праводателят на молителите не би могъл да придобие имотите по давност, тъй като давност срещу държавата не тече, ответниците излагат и други доводи по същество. Настоящият състав намира за основателен довода на ответниците, че молителите не са посочили и представили доказателства за това кога и при какви обстоятелства са се снабдили с писмените доказателства, на които основават молбата си. Поради основателността на този довод е основателен и доводът на ответниците, че молителите са могли да се снабдят с представените в настоящото производство доказателства, ако бяха положили дължимата грижа за добро водене на делото. Договорите са с дати от 1998 г. и 2000 г. (отпреди завеждането на делото) и страна по тях е праводателят на молителите, от който молителите биха могли да ги потърсят и получат по-рано. Поради изложеното не може да се приеме, че доказателствата са нови по смисъла на приетото с чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. Настоящият състав намира за основателен и довода на ответниците, че представените с молбата доказателства нямат значение за спора, защото молителите – ответници по исковете не са направили възражение за придобивна давност в отговорите си на исковата молба и до постановяване на първоинстанционното решение: В отговора на исковата молба на Д. Х. П. е (стр. 184 и 185 от т. 1 на първоинстанционното дело) не е направено възражение за придобивна давност. В отговора на исковата молба на И. П. С. (стр. 479 и 480 от т. 3 на първоинстанционното дело) не е направено възражение за придобивна давност. В отговора на исковата молба на Н. К. М. (стр. 483 и 484 от т. 3 на първоинстанционното дело) не е направено възражение за придобивна давност. И в трите отговора е написано едно и също (в т. 3), че ответниците по исковете (молители в настоящото производство) са собственици на процесните имоти съобразно представените нотариални актове. В следващите открити съдебни заседания и в проведените устни състезания пред първата инстанция ответниците не са се позовали на придобивна давност. В мотивите на първоинстанционното решение не е отразено предявяването от ответниците възражение за придобивна давност. Основателно е и твърдението, че такова възражение е могло да бъде направено в преклузивния срок, установен с правилото на чл. 131 ГПК, тъй като исковата молба е подадена на 03.09.2008 г. (след влизане в сила на ГПК от 2008 г.). И както беше изложено за мотивите му, въззивният съд също не е разглеждал възражение на ответниците за придобивна давност (и не е следвало да разглежда). В определение № 378 от 02.07.2018 г. по гр. д. № 4934/2017 г. на ВКС, II г. о., постановено по касационни жалби на ответниците по исковете и третото лице – помагач, с което не е допуснато касационно обжалван на решението на САС, чиято отмяна се иска в настоящото производство, също е прието (стр. 4, абз. 2), че ответниците физически лица черпят правата си върху владените от тях недвижими имоти от прехвърлителни сделки. Съставът на ВКС не е приел, че ответниците са направили възражение за придобивна давност в полза на техния праводател, нито, че са навели довод за неправилност на въззивното решение, свързан с такова възражение. От основателността на всеки от разгледаните отделни доводи на ответниците в настоящото производство следва извод за неоснователност на молбата за отмяна. Наведеното с нея основание за отмяна – по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК не е осъществено. С оглед изхода от това производство молителите нямат право на разноски. Ответниците по молбата искат да им бъдат присъдени разноски за хонорар на един адвокат, но в производството за отмяна не са представили доказателства за направени разноски, нито списък за разноски, единствено пълномощни, поради което искането им е неоснователно. Разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното и на основание чл. 307 ГПК съдът