Решение № 2957 от 8.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 5756/2017 г.

Решение № 2957 от 8.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 5756/2017 г., IV о., докладчик съдията Аделина Ковачева Производството е по реда на чл. 208 във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от "Е.-П. М." АД със седалище в град В. против решение № 7088 от 14.11.2016 г. по адм. дело № 11448/2015 г. на Административен съд - С. град. С него е отхвърлена, като неоснователна жалбата му против решение № Ж-84 от 24.09.2015 г. на Комисия за енергийно и водно регулиране. Правят се възражения за неправилно прилагане на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Комисия за енергийно и водно регулиране чрез процесуалния си представител - юрисконсулт Н. изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Заинтересованата страна - "А." АД не взема отношение по касационната жалба. Участвалият в настоящото производство прокурор от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Мотивира се, че процесният имот със сградата към него се намират в урбанизирана територия по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗУТ, според фактическото й ползване - за машинна промишленост. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна. Производството пред административния съд е образувано по жалба, подадена от лицензианта против решение № Ж-84-от 24.09.2015 г. на КЕВР, с което той е задължен в срока по чл. 26, ал. 3 ЗЕВИ да издаде становище за условията и начина на присъединяване на обект за производство на електрическа енергия от възобновяем източник. Първата група възражения са за допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила: комисията не се е произнесла в предвидените по приложимата наредба срокове, както и е провеждала повторно проучване във връзка с втора жалба, подадена от същия потребител против същия отказ. Второто възражение е за неправилно прилагане на материалния закон, дължащо се на неправилно тълкуване на понятието "урбанизирана територия". Твърди се и несъответствие на оспорения акт на регулатора с целта на закона, без да се въвеждат конкретни обстоятелства в тази насока. Съдът е приложил административната преписка и допълнително представените от страните писмени доказателства. Допуснал е и е изслушал съдебно-техническа експертиза. Въз основа на писмените доказателства е изложил приетите за установени факти, които не са спорни между страните. Обосновано е счел, че единственият спор между тях е от правно естество и се свежда до въпроса - налице ли е по отношение на търговското дружество, желаещо да произвежда ел. енергия за продажба, хипотезата на чл. 24, т. 1 ЗЕВИ? За правилното му решаване е анализирал съответствието на сградата, на чийто покрив ще бъде разположен обектът за производство на ел. енергия от възобновяем източник със законовото изискване, да се намира в урбанизирана територия. В тази връзка съдът е съобразил, че имотът е разположен извън строителните граници на селото - в бившия стопанския двор. За него няма устройствен план по реда и правилата, уредени в ЗУТ, а представлява поземлен имот по КВС по ЗСПЗЗ. В същото време обаче той няма характер на земеделски имот по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ защото е застроен и се използва за промишлени цели. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗУТ и е счел, че предназначението му се определя според фактическото ползване - за машинна промишленост, което е безспорно доказано от удостоверенията, издадени от кмета на общината и от началника на ОСЗ. Такова е предназначението и на други два съседни на процесния имоти. Това му е дало основание да приеме, че необосновано лицензиантът не се е съобразил с представените от производителя удостоверения от ОСЗ и кмета на общината и не е приложил правилото на чл. 9, ал. 1 ЗУТ. Ето защо отказът му да издаде поисканото становище за присъединяване на обекта за производство на електроенергия е незаконосъобразен. Като го е отменила и е дала задължителни указания, комисията е постановила законосъобразен акт. По тези съображения, административният съдът е приел жалбата на Е.-П. М. за неоснователна и я е отхвърлил. Така постановеното решение е неправилно. За да бъде уважено искането на производителя за присъединяване на обекта му, разположен на покрива на съществуваща сграда в хипотезата на чл. 26, ал. 1 ЗЕВИ, следва да са изпълнени трите кумулативни условия на чл. 24, т. 1 от закона: общата инсталирана мощност на производствения обект да е до 30 kW включително; да бъде изграден върху покривни или фасадни конструкции на сгради, върху недвижими имоти; те да са разположени в урбанизирани територии. При подаване на искането за проучване на 21.11.2013 г. "А." АД е посочил, че се касае за стационарна фотоволтаична електрическа централа (ФвЕЦ) върху покрива на съществуваща страда с номинална мощност от 30 kW. Отбелязъл е още, че енергията няма да се ползва за собствено потребление. Обектът се намира в с. С. село. В искането са посочени два броя удостоверения. Едното удостоверение (без дата и номер) е издадено от кмета на община Т.. В него е отразен един факт, а именно - че имот № 150011 от землището на С. с. е в територия без устройствен план. Останалата част от съдържанието на удостоверението е от тълкувателен характер с позоваване на чл. 9 ЗУТ, че предназначението на поземлените имоти се определя от фактическото им ползване. Въз основа на това е направен извод, че имотът е в урбанизирана територия. Второто удостоверение е от 4.11.2013 г. и е издадено от началника на ОСЗ Т.. В него е посочено, че имотът попада в обхвата на разпоредбата на чл. 8, ал. 1 ЗУТ с вид на територия - населено място и начин на трайно ползване - машиностроителна и машинообработвателна промишленост. От приложената скица от 4.04.2013 г. на ОСЗ пък е видно, че имот 150011 е в землището на С. с. в местността "До селото" с трета категория на земята - неполивни условия и е застроен с четири сгради. Имотът е промишлена площадка по плана за земеразделяне - видно от представената сметка 201 и 203 "Терени и сгради". Въз основа на тези писмени доказателства, лицензиантът е приел, че имотът, в който се намира ФвЕЦ не попада в урбанизирана територия, поради което по отношение на него не може да се приложи правилото на чл. 24, т. 1 ЗЕВИ. Явно, че приложените към искането за присъединяване документи са били недостатъчни да се вземе решение, след като на 2.07.2014 г. КЕВР е поискала от кмета на общината допълнителни сведения по формулираните четири въпроса - л. 71 от делото. С писмо от 31.07.2014 г. кметът е уведомил регулатора, че имотът е извън строителните граници на населеното място и е без ПУП. Такъв има одобрен само за други два имота, заедно с разрешения за строеж. Макар те да са посочени, като съседни, в представената скицата, такива съседни имоти № 1500005 и 1500009 не са описани. През март на 2015 г. КЕВР отново е отправила запитвания до общината и ОСЗ за сведения за процесния имот. Кметът е отговорил с писмо от 10.06.2015 г., че имотът е част от стопански двор, застроен е и се намира извън строителните граници на селото. Самото населено място има влязъл в сила регулационен и застроителен план. Началникът на ОСЗ е отговорил на 8.04.2015 г., че територията се намира извън регулационната линия на селото. В образуваното пред нея производство, комисията не е анализирала събраните данни за статута на имота. Вместо това механично е цитирала разпоредбите на чл. 7 чл. 8, т. 1 и чл. 9 ЗУТ, както и на § 1, т. 8 ДР на ЗАТДРБ и е приела, че имотът попада в урбанизирана територия. Същият подход е възприел и административният съд, което е довело до погрешно тълкуване и прилагане на материалния закон. Макар да е посочил изрично, че изцяло въприема заключението на съдебно-техническата експертиза, на практика той цялостно я е игнорирал. По същия начин е игнорирал и обясненията на експерта, дадени устно в съдебното заседание на 8.06.2016 г., че имотът няма градоустройствен статут, не попада в границите на населено място, нито в урбанизирана територия по смисъла на закона. Картата на възстановената собственост, в която е нанесен имотът, не съставлява териториално-устройствен план или подробен устройствен план. Имотът съгласно КВС представлява застроена земеделска територия, но е извън урбанизирана територия. Понятието "урбанизирана територия" е вид територия, според основното предназначение, определено с концепциите и схемите за пространствено развитие и общите устройствени планове. Тази и останалите територии са изброени в чл. 7, ал. 1 ЗУТ. В същата норма е конкретизирано, че урбанизирани територии са населените места и селищните образувания. В § 5, т. 6 ДР на ЗУТ е дадена легална дефиниция на понятието "територия на населеното място", като селищна територия, обхваната от границите му (строителните му граници), определени с устройствен план, без да се включва землището. На свой ред понятието "землище" е легално дефинирано в § 1, т. 8 от ДР на ЗАТДРБ, като съвкупност от поземлени имоти, принадлежащи към дадено населено място. Съпоставката на двете правни понятия установява, че урбанизираната територия е по-тясно понятие, тъй като включва само имотите в строителните граници на населените места. Землището на свой ред е по-широко понятие и включва, както урбанизираните, така и останалите територии, между които и земеделските такива. Съвместното разглеждане на разпоредбите показва, че под урбанизирани територии следва да се разбират териториите в строителните граници на населените места или селищните образувания. В тях не се включват земеделските имоти, които са част от землището, но са извън територията на населеното място по смисъла на ЗУТ. Урбанизираната територия е обективно обусловена от строителните граници и не се влияе от предназначението на отделните поземлени имоти. Цитираните механично от КЕВР и административния съд разпоредби на чл. 7, 8 и 9 ЗУТ в действителност имат различен предмет - докато в чл. 7 се класифицират териториите, съобразно основното им предназначение, то в чл. 8 и чл. 9 се класифицират поземлените имоти, основно съобразно предназначението им. При това в чл. 8 са посочени тези от тях, които попадат в обхвата на подробните устройствени планове, а в чл. 9 са тези, за които няма такива планове. В последния случай предназначението на имота до влизане в сила на устройствен план, се определя от фактическото му ползване. Наистина в случая имотът се ползва за промишлена дейност - съгласно удостоверение от 19.08.2016 г. от ОСЗ, начинът му на трайно ползване е машинна промишленост. Това обаче по никакъв начин не оказва влияние върху територията, която се намира извън строителните граници на селото и не отговаря на основното изискване, да се счита за урбанизирана територия. Разпоредбата на чл. 24, т. 1 ЗЕВИ въвежда конкретно изискване към вида територия, в която се намира сградата, върху която ще се изгради ФвИЦ, а не към предвидения начин на трайно ползване на имота. След като недвижимият имот не е урегулиран, не се намира в строителните граници на селото и не може да се счита за имот, разположен в урбанизирана територия, то не е възможно да се приложи правилото на чл. 24, т. 1 ЗЕВИ. Ето защо отказът на лицензианта да издаде становище за условията и начина на присъединяване на обекта за производство на електрическа енергия е законосъобразен и жалбата срещу него е била неоснователна. Решението на КЕВР да задължи "Е.-П. М." АД да издаде такова становище е незаконосъобразно и е подлежало на отмяна. Като го е приел за законосъобразно, административният съд е постановил неправилно решение, поради неправилно тълкуване на материалния закон и необсъждане на събраните по делото доказателства в тяхната цялост и взаимна връзка. Решението следва да се отмени. Едновременно с това на отмяна подлежи и акта, постановен от КЕВР, а образуваното пред него производство подлежи на прекратяване при условията на чл. 147, ал. 1 от Наредба № 3/2013 г. за лицензиране на дейностите в енергетиката. С оглед изхода на делото и направеното искане от касационния жалбоподател за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, КЕВР следва да заплати сумата 200 лева. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение