Решение № 6910 от 22.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4975/2026 г.

ВАСЧетвърто отделение22.06.2026 г.докладчик Красимир Кънчев

Диспозитив

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 13236 от 03.04.2026 г., постановено по адм. дело № 3712/2026 г. по описа на Административен съд – София-град. Решението е окончателно. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ ТАТЯНА ХИНОВА секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ КРАСИМИР КЪНЧЕВ /п/ РАЛИЦА РОМАНОВА

Мотиви

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. А., гражданин на Пакистан, подадена чрез адв. Б. Генова . Жалбата е против решение № 13236 от 03.04.2026 г., постановено по адм. дело № 3712/2026 г. по описа на Административен съд – София-град. С касационната жалба са изложени подробни съображения за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Направено е искане за отмяна на обжалваното решение и продължаване на процесуалните действия по делото. Ответникът – директорът на Дирекция „Миграция“ при Министерство на вътрешните работи (МВР), чрез пълномощника си юрисконсулт Миланова, в съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна и недоказана. Моли тя да бъде отхвърлена и да бъде оставено в сила обжалваното съдебно решение. Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен, и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна поради следните съображения: Предмет на контрол пред Административен съд – София-град е била заповед № 5364з-2415/09.03.2026 г. за продължаване на принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ) към Дирекция „Миграция" - МВР, издадена от директора на Дирекция „Миграция“ при МВР. С нея на основание чл. 44, ал. 8 изр. 3 от ЗЧРБ се продължава принудителното настаняване в СДВНЧ на М. А. до отпадане на пречките по изпълнение на приложената спрямо него принудителна административна мярка (ПАМ) „Връщане до страна на произход Пакистан“ за срок не повече от 6 месеца, считано от 11.03.2026 г. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата на М. А. срещу горепосочения административен акт. За да постанови този резултат, съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган и при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Съдът е счел, че оспорената заповед съответства на материалния закон, както и на целта на закона. След анализ на фактическата обстановка и доказателствения материал по делото първостепенният съд е установил, че при издаване на оспорената пред него заповед са били изпълнени материалноправните предпоставки за продължаване на принудителното настаняване в СДВНЧ. Тези предпоставки са предвидени в чл. 44, ал. 8, изр. 3 от ЗЧРБ, която разпоредба възпроизвежда чл. 15, параграф 6 от Директива 2008/115/ЕО (Директивата), като е взето предвид и задължението, че предварителното задържане следва да бъде прекратено, когато с оглед на конкретните обстоятелства по случая се установи, че вече не съществува разумна възможност по правни или технически причини за принудителното извеждане на чужденеца. Достигнато е до извод, че административният орган правилно е възприел, че съществува „опасност лицето да се укрие“ по смисъла на чл. 15, параграф 1 от Директивата. Причината за това е, че чужденецът не притежава документ за самоличност, отказва да попълни декларация за доброволно връщане и няма средства за издръжка. В съдебното производство не са били представени доказателства за стабилни, редовни, предвидими и достатъчни средства, отговарящи на нормативно установения минимум. Лицето не разполагало и с валиден паспорт, който може да предаде в залог, както и с финансови средства за парична гаранция. Първоинстанционният съд, въз основа на приетите по делото доказателства, е установил, че по отношение на чужденеца не съществува възможност да бъде приложена някоя от другите по-леки мерки, предвидени в чл. 44, ал. 5 от ЗЧРБ. Съдът е заключил, че оспореният пред него акт има действие до отпадане на пречките за изпълнение на заповедта за принудително отвеждане, издадена по адрес на М. А., тъй като съгласно чл. 44, ал. 8 от ЗЧРБ настаняването в СДВНЧ продължава до отпадане на обстоятелствата по чл. 44, ал. 6 от ЗЧРБ, но не повече от 6 месеца. Според съдебния състав е налице разумна възможност за принудителното извеждане на чужденеца, с оглед предприетите от Дирекция „Миграция“ действия, както и с оглед на това, че не е изтекъл максималният срок за принудително настаняване, предвиден в чл. 44, ал. 8 ЗЧРБ. С оглед на гореизложените мотиви административният съд е отхвърлил жалбата срещу заповед № 5364з-2415/09.03.2026 г. Обжалваното решение е правилно. Първоинстанционният съд е установил въз основа на събраните по делото доказателства всички правнозначими факти и е обосновал правилни правни изводи, към които настоящата касационна инстанция препраща на основание чл. 221, ал. 2, изр.2 от АПК. Обосновано е прието, че в случая са налице условията по чл. 44, ал. 8 от ЗЧРБ за продължаване на принудителното настаняване на М. А., доколкото са налице доказателства, че той категорично отказва да съдейства на компетентните органи за издаване на документ за самоличност във връзка с организиране изпълнението на заповед № 5404ПАМ-213/04.07.2025 г. на ЗА началника на ГПУ Средец, с която е приложена ПАМ по чл. 39а, ал. 1, т. 2 от ЗЧРБ „Връщане до страна на произход Пакистан“. В допълнение, налице е и опасност лицето да се укрие. Не на последно място, взети са предвид и данните, че М. А. е незаконно пребиваващ и спрямо него няма висящи производства по ЗУБ и ЗЧРБ. Съгласно чл. 44, ал. 8 от ЗЧРБ, при отказ лицето да съдейства на компетентните органи, директорът на дирекция „Миграция“ може да издаде заповед за продължаване на принудителното настаняване в СДВНЧ за срок не по-дълъг от допълнителни 12 месеца. Съвкупната преценка на релевантната нормативна уредба сочи, че материалноправните предпоставки, при които е допустимо да бъде продължен срокът на принудителното задържане са: компетентните органи да са положили разумни усилия да осъществят извеждането, но въпреки това да е вероятно то да продължи по-дълго поради една от двете причини:

1

липса на съдействие от страна на чуждия гражданин или

2

забавяне при получаване на необходимите документи за връщане, като наред с това трябва да е налице и разумна възможност извеждането да бъде реално осъществено. В настоящия случай липсата на съдействие от страна на М. А. води до удължаване на процедурата по издаване на документ за задгранично пътуване с цел връщане до страната на произход – Пакистан. А забавянето, респективно утежняването на тази процедура, ведно с опасността чужденецът да се укрие, предпоставят необходимостта лицето да остане в СДВНЧ до изясняване на всички факти и обстоятелства с цел надлежното провеждане на производството. Във връзка с последно изложеното, не може да се сподели твърдението в касационната жалба, изразено и лично от касатора в съдебно заседание пред настоящата инстанция, че въпросното затруднение за издаване на документ е свързано с факта, че лицето не било гражданин на Пакистан, а на Афганистан. Пространните твърдения в този смисъл са неподкрепени с доказателства и са необосновани. В подкрепа на това следва да се отбележи, че през цялото време от влизането на чужденеца в България, при всички административни производство по налагане на ПАМ „Връщане до страна на произход Пакистан“, настаняване в СДВНЧ, по подадена молба за закрила, както и при издаване на процесната заповед за продължаване на принудителното настаняване в СДВНЧ, М. А. последователно е заявявал и поддържал, че е гражданин на Пакистан. Нещо повече – дори в жалбата си до Административен съд – София-град лицето е посочило в началото, че жалбата е подадена от него като гражданин на Пакистан. А по-надолу в същата жалба е заявил, че е гражданин на Афганистан и притежава тескере (документ за самоличност), което баща му би могъл да изпрати. Но въпросният документ не е наличен. А в производството пред Върховния административен съд М. А. посочва, че въпросното тескере се намира в „центъра“ (специалния дом за настаняване на чужденци), но няма достъп до него. Подобна непоследователност и противоречие в обясненията му навежда настоящия състав към извод за недостоверност и съдът възприема промяната в твърдяната държава от която е, като продължение на усилията му да осуети или забава изпълнение на наложената му мярка „Връщане до страна на произход Пакистан“. Освен това ако той действително е от Афганистан, той би могъл да представи документи за това или да съдейства на българските власти за установяване на самоличността му чрез посолството на Афганистан за изпълнение на мярката „Връщане до страна на произход“, при което ще отпадне е настаняването му в СДВНЧ. По отношение на твърдението в касационната жалба, че е налице неяснота коя е държавата по произход на М. А., не може да се сподели, че административният съд не е извършил преценка на всички факти и обстоятелства, релевантни към настоящия случай. Напротив, правилно административният съд е постановил решението си след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните в изпълнение на изискването на чл. 172а, ал. 2 от АПК и в съответствие с приложимата правна уредба. А направените от него изводи кореспондират със събраните по делото доказателства. Фактът, че въпросните изводи са в ущърб на жалбоподателя, не сочи към наличие на съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, както се твърди в касационната жалба. Още в началото на административното производство е установено, че М. А. е гражданин на Пакистан. Срещу този факт той не е възразил, напротив – подписвал се е в документацията, съпътстваща производството, без възражения (в т.ч. и в констативния протокол за приемане в СДВНЧ, изготвен на говоримия за чужденеца език). Чак впоследствие – в хода на производството пред съда, е започнал да твърди, че е от Афганистан, но без тези твърдения да бъдат подкрепени с доказателства. Като неоснователно следва да се отхвърли и твърдението на касатора, че административният съд не е съобразил изводите си с цитираното решение на СЕС Mahdi С-146/14. Съгласно съображение 6 от Директива 2008/115/ЕО държавите членки трябва да следят за това прекратяването на незаконния престой на граждани на трети страни да се извършва по справедлива и прозрачна процедура. Съгласно същото съображение в съответствие с общите принципи на правото на Съюза решенията съгласно Директивата следва да се вземат индивидуално и въз основа на обективни критерии, което означава, че незаконният престой не следва да е единственото обстоятелство, което трябва да се вземе предвид. Това налага преди да пристъпи към проверка на предпоставките за продължаване на срока на принудителното задържане, съдът да провери съществува ли още опасност от укриване или на следващо място гражданинът на третата страна избягва или възпрепятства процеса на извеждане, както и дали по отношение на него могат да се приложат други достатъчни, но по-леки мерки. В случая първоинстанционния съд е извършил дължимата проверка, а касационния жалбоподател неоснователно се позовава на горепосоченото решение. На следващо място, а и с оглед на гореизложеното, правилно е прието от първоинстанционния съд, че е налице опасност от укриване на лицето или възпрепятстване изпълнението на заповедта за ПАМ. Отказът от оказване на съдействие и неясната информация, която лицето предоставя, обуславят опасността от укриване по смисъла на легалната дефиниция, заложена и транспонирана в националното законодателство от Директива 2008/115/ЕО. Правилно е прието и че по отношение на жалбоподателя не могат да се приложат други по-леки принудителни мерки по смисъла на чл. 15, пара. 1 от Директива 2008/115/ЕО, тъй като не са изпълнени предпоставките по чл. 44, ал. 5 ЗЧРБ, предвид липсата на доказателства за поемане на издръжката на лицето в Република България. Решението на съда е правилно, не страда от релевираните с касационната жалба отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,

Цитирани разпоредби

11