Решение № 6424 от 13.6.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3202/2025 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Държавен фонд "Земеделие" (ДФЗ), подадена срещу решение 23156 от 12.11.2024 г., постановено по адм. дело 11895/2023 г. по описа на Административен съд София - град (АССГ), с което по искови молби на А. С. К. по чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл), ДФЗ е осъден да му заплати обезщетение в размер общо на 46800 лева за заявените два искови периода, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.12.2023 г. (датата на подаване на исковата молба) до окончателното изплащане на сумата. Иска се отмяна на оспореното първоинстанционно решение като неправилно при наличие на отменителните основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Претендират се разноски. Ответникът по касация К. моли решението да се остави в сила като законосъобразно и обосновано. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство. Представителят на прокуратурата дава мотивирано заключение решението да се потвърди. Настоящата инстанция счита, че касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, поради следното: Размерът на обезщетението е правилно определен в обжалваното решение. Съгласно чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или от съда, държавният служител има право на обезщетение в размер на основната заплата, определена към момента на признаване на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата, за цялото време, през което не заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца. За да бъде уважен искът с цитираното правно основание, следва кумулативно да са налице материално-правните елементи от правопораждащия фактически състав, а именно: отмяна на прекратяването на служебното правоотношение; оставане на служителя незает по служебно или трудово правоотношение; вреда, която се изразява в пропуснатото месечно възнаграждение за времето, през което лицето не е било на служба или е получавало по-ниско възнаграждение; наличие на причинна връзка между вредата и прекратяването на служебното правоотношение. В случая е безспорно установено, че се касае за две поредни уволнителни заповеди на изпълнителния директор на ДФЗ, отменени от съда като незаконосъобразни - 52/16.02.2021 г. по чл. 103, ал. 1, т. 2 от ЗДСл и 374/20.05.2022 г. по чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл. Следователно, в случая са налице предпоставките на фактическия състав на отговорността по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, както правилно съдът е постановил в решението си. Същият е съобразил приложените доказателства за отмяна на двете уволнения, като размерът на дължимото обезщетение е правилно определен съобразно размера на основната заплата за съответната длъжност - директор на дирекция "Финансова" към ДФЗ, определена към момента на признаване на уволнението за незаконно, която длъжност се заема от друго лице с индивидуална заплата от 3900 лева. Правилно съдът е кредитирал заключението на вещото лице по назначената ССчЕ, както по отношение на общия размер на обезщетението по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, така и по отношението липсата на трудова заетост на ищеца през исковите периоди, съответно 16.06.2021 г. - 16.08.2021 г. и 20.05.2022 г. - 20.11.2022 година. Несъгласието на касатора с констатациите и изводите на вещото лице не обоснова извод, че първоинстанционното решение страда от порок, водещ до отмяната му, след като експертизата не е била оспорена от страната по надлежния ред. Несъстоятелен е и доводът, че служителят е разполагал с възможност да започне работа в частния или публичния сектор за процесните периоди. Следователно няма основание за отмяна на първоинстанционното решение и същото следва да се остави в сила, като касационната инстанция на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК препраща към изчерпателните мотиви на АССГ. При този изход на делото основателна е претенцията на ответника за разноски и касационният жалбоподател следва да се осъди да му заплати сумата 4000 лева за адвокатско възнаграждение. Съдът счита направеното възражение за прекомерност за неоснователно, поради което хонорарът не следва да бъде редуциран. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на пето отделение,