Решение № 15202 от 15.12.2014 г. на ВАС по адм. д. № 2988/2014 г.

Решение № 15202 от 15.12.2014 г. на ВАС по адм. д. № 2988/2014 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 241 от 23.01.2014 г., постановено по адм. д. № 2662/13 г. Пловдивският административен съд, V-ти състав, е отменил по жалба на "Пепи 95" - ЕООД-гр. Хасково, представлявано от управителя Атанас Божидаров Атанасов, ревизионен акт № 261300143/28.05.2013 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. Пловдив, потвърден с решение № 793/05.08.2013 г. на директора на Д"ОДОП"-гр. Пловдив, с който на дружеството е отказано право на данъчен кредит в размер на 6 102,21 лв. и са начислени лихви в размер на 29,01 лв. С решението съдът е осъдил Д"ОДОП"-гр. Пловдив да заплати на "Пепи 95" - ЕООД разноски по делото в размер на 700 лв. Срещу постановеното решение е подадена касационна жалба от Георги Живков Арнаудов в качеството му на и. д. директор на Дирекция"Обжалване данъчно осигурителна практика"-гр. Пловдив. В същата се прави оплакване, че решението на административния съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано на събраните по делото доказателства - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни аргументи. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд - гр. Пловдив и вместо него да постанови друго такова по съществото на спора, с което да потвърди оспорения ревизионен акт № 261300143/28.05.2013 г. Претендира се присъждане на юрисконсулско възнаграждение. Ответното по касационната жалба дружество "Пепи 95"- ЕООД - гр. Хасково чрез своя процесуален представител взема становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е не основателна. С решението си Пловдивският административен съд е отменил ревизионен акт № 261300143/28.05.2013 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. Пловдив, потвърден с решение № 793/05.08.2013 г. на директора на Д"ОДОП"-гр. Пловдив, с който на дружеството е отказано право на данъчен кредит в размер на 6 102,21 лв. и са начислени лихви в размер на 29,01 лв. Първоинстанционният съд е описал подробно установената фактическа обстановка по спора, свързана с прилагането на разпоредбата на чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС - извършения оглед на лекия автомобил съгласно протокол № 1300118/03.01.2013 г.; свидетелството за регистрация на същия, обясненията на управителя на дружество за какви цели се ползва автомобила, основанията, поради което органът по приходите е отказал да признае право на данъчен кредит по процесните фактури. След това съдът е пристъпил разглеждане на въпроса за материалната законосъобразност на оспорения ревизионен акт. В тази насока в решението са възпроизведени относими към спора правни разпоредби - чл. 70, ал. 1 от ЗДДС, § 1, т. 18 от ДР на ЗДДС относно дефиниране на понятието "лек автомобил", същото дефиниране съгласна § 6, т. 12 от ДР на Закона за движение по пътищата, нормата на чл. 149, ал. 1 от същия закон относно категориите на пътните превозни средства, разпоредби от митническото законодателство на Република България и Европейския съюз по отношение на тарифното класиране на леки и товарни автомобили. В съдебното решение са възпроизведени и показанията на разпитаните двама свидетели Георги Колев Сидеров и Атанас Иванов Божиков, както и заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-техническа експертиза. Изложени са мотиви, че с оглед на установената безпротиворечива съдебна практика на ВАС следва да се приеме, че въпросният автомобил представлява дълготраен материален актив на дружеството, който може да бъде използван за последващи облагаеми доставки, поради което е изпълнено изискването на чл. 69, ал. 1 от ЗДДС и няма основания за отказ на данъчен кредит. Посочено е, че от показанията на двамата свидетели се установява, че автомобилът се използва в стопанската дейност на дружеството, като в този смисъл събраните по делото доказателства, както и заключението на експерта опровергават напълно констатациите на органа по приходите. Направен е краен извод, че оспореният ревизионен акт се явява незаконосъобразен и като такъв следва да бъде отменен. Решението на Административен съд Пловдив е правилно и законосъобразно. В касационната жалба на директора на Д"ОДОП"-гр. Пловдив се правят подробни оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост. Излагат се аргументи, че нормите на ЗДДС са специални по отношение на нормите на ЗДП, поради което следва да се използва легалното понятие за лек автомобил, дадено в нормата на § 1, т. 18 от ДР на ЗДДС, като ангажираните от ревизираното дружество доказателства не опровергават констатациите, че автомобилът не се използва за икономическата дейност на дружеството или за някоя целите, посочени в чл. 70, ал. 2 от ЗДДС. По отношение на направените оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното: По делото няма спор от фактическа страна и същата правилно е възприета от първоинстанционния съд. Правилно е определен и основният спорен въпрос между страните - налице ли е хипотеза по чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС за непризнаване на право на данъчен кредит по процесните фактури на ревизираното дружеството. Даденият отрицателен отговор на спорния въпрос от страна на административния съд е изграден при правилно тълкуване на материалния закон. Съгласно чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС правото на приспадане на данъчен кредит не е налице, независимо, че са изпълнени условията на чл. 69 или чл. 74, когато е придобит или внесен мотоциклет или лек автомобил. Легалното понятие на "лек автомобил" е дадено в разпоредбата на § 1, т. 18 от ДР на ЗДДС, според който лек автомобил е автомобил, в който местата за сядане без мястото на водача не превишава 5. Според изречение второ от същата норма не е лек автомобил този, който е предназначен за превоз на товари или лек автомобил, който има трайно вградено допълнително техническо оборудване за целите на извършваната дейност на регистрираното лице. В конкретния случай правилно е прието, че закупеният автомобил попада в първото от двете изключения на разпоредбата, тъй като за същият е представено удостоверение за регистрацията му като товарен категория N1. Въпросната категория е уредена с Регламент № 1230/2012 на Комисията за прилагане на Регламент /ЕО/ 661/2009 на Европейския парламент и на Съвета във връзка с изискванията за одобрение на типа по отношение на масите и размерите на моторните превозни средства и техните ремаркета и за изменение на Директива 2007/46/ЕО на Европейския парламент и на Съвета. Регламентът за прилагане е публикуван в Официален вестник № L 353/31 -38/21.12.2012 г. и е в сила 20дни след обнародването му. На тази плоскост спорът между страните не се свежда до това, дали става въпрос за закупен "лек автомобил" по смисъла на чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС и че съдът е дефинирал това понятие с други правни норми, което според касатора е недопустимо предвид наличие на нарочна легална дефиниция за целите на ДДС в нормата на § 1, т. 18 от ДР на ЗДДС, а за това дали въпросният автомобил попада в едно от изключенията на правната норма. Направените в касационната жалба оплаквания относно неправилно квалифициране от страна на първоинстанционния съд на автомобила като "товарен" такъв също не могат да бъдат споделени. Не може да бъде споделени направените оплаквания, че под "товарен" автомобил следва да се разбира единствено този, който е предназначен за осъществяване на дейност на регистрирано по ЗДДС лице по извършването на превоз на каквито и да е било стоки/разширено тълкуване/ но срещу заплащане, какъвто смисъл е вложен от законодателя в смисъла на т. 18, § 1 от ДР на ЗДДС. Отговорът на наведените в жалбата доводи относно това, че конструктивно автомобилът е предназначен за превоз на пътници, а не за товари, предполага наличие на специални познания в областта на автомобилостроенето, каквито съдът, а и органът по приходите не притежава. В хода на ревизията е назначена специализирана техническа експертиза, която се е произнесла по този въпрос. Направените оплаквания в жалбата, че вещото лице не притежава такива познания, са неоснователни. Заключението на експерта - л. 187 и сл. от първоинстанционното дело, не е оспорено от представител на Д"ОДОП", нито е поискано назначаването на тройна техническа експертиза. В този смисъл заключението на експерта е потвърдило сертификата за съответствие, според който въпросният автомобил е от категория N1 - товарен. Макар и да не е цитирано дословно в решението, чрез позоваването на практиката на ВАС първоинстанционният съд косвено се е позовал на тълкуването на материалния закон, дадено в решение на Съда на Европейския съюз № С-118/11. В конкретния случай е установено, че процесният автомобил е осчетоводен в дружеството като дълготраен материален актив и се използва в икономическата му дейност. Наведените в жалбата оплаквания относно показанията на двамата свидетели, които установяват приложението на автомобила в стопанската дейност на дружеството, не могат да бъдат споделени. Показанията са допустими при условията на чл. 57, ал. 2, т. 2 от ДОПК и те не са в противоречие с останалите събрани по делото доказателства. Предвид на тези и другите доказателства по делото правилно е прието, че по отношение на процесните фактури не е налице хипотеза по чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС/съответно чл. 70, ал. 1, т. 2 за фактурите за закупено гориво/ и оспореният ревизионен акт се явява незаконосъобразен в тази си част. Предвид на гореизложеното следва да бъде прието, че решението на Административен съд - гр. Пловдив не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба на Д"ОДОП"-гр. Пловдив и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. При този изход на процеса касатора следва да бъде осъден да заплати на ответното по касация дружество разноски по делото за касационната инстанция в размер на 500 лв. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,