Решение № 5923 от 8.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4682/2017 г.

Решение № 5923 от 8.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4682/2017 г., III о., докладчик съдията Албена Радославова Производството е по чл. 208 и следващите от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от С. Г. Ч. чрез адв. Н. П. срещу решение № 12 от 07.02.2017 г., постановено по адм. дело № 305/2016 г. по описа на Административен съд – Сливен и допълнено с Решение № 28 от 15.03.2017 г., с което предявеният от Ч. иск срещу ГД "Изпълнение на наказанията" (ГДИН)- [населено място] за обезщетение за неимуществени вреди за периода от 26.03.2016 г. до 28.06.2016 г., претърпени от незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията при Ареста към Областна служба "Изпълнение на наказанията"- [населено място], е уважен до размер от 300 (триста) лв, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.06.2016 г. до окончателното й изплащане, а останалата част от исковата претенция над сумата от 300 лв до пълния й предявен размер от 7 000 лв е отхвърлена като неоснователна. Касационният жалбоподател обжалва горецитираното решение в отхвърлителната му част с твърдения за неправилност на същото поради противоречие с материалния закон - касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли първоинстанционното решение в отхвърлителната му част да бъде отменено, и, вместо него, ВАС да постанови друго по съществото на спора, с което да осъди ГД "ИН" да заплати на Ч. претендираната в исковата молба сума в пълен размер, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. Редовно призован за съдебно заседание, касационният жалбоподател С. Г. Ч., се явява лично. Заявява, че поддържа касационната жалба по съображенията, изложени в жалбата от служебния му защитник. Ответникът, Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" - [населено място], редовно призован, се представлява от ст. юриск. Л. Н., която оспорва касационната жалба, а по същество твърди правилност на атакуваното с нея съдебно решение. По делото е депозиран писмен отговор на касационната жалба с подробно развити в него доводи за неоснователност на касационната жалба, съответно – за правилност на атакувания с нея съдебен акт. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на предявената от Ч. касационна жалба. Настоящият касационен състав на ВАС, трето отделение намира касационната жалба за допустима като предявена от надлежна страна, за която съдебното решение е неблагоприятно и в срока за оспорване. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение, Административен съд – Сливен е осъдил ГД "ИН" да заплати на ищеца на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ сумата от 300 (триста) лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода от 26.03.2016 г. до 28.06.2016 г., резултат от незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията на Ареста при Областна служба "Изпълнение на наказанията"- [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.06.2016 г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлил иска за разликата до пълния предявен размер от 7 000 (седем хиляди) лв. със законните последици. За да стигне до този правен резултат, Административен съд – Сливен, след подробно обсъждане доводите на страните и събраните по делото доказателства е заключил, че предявеният срещу ГД "ИН" - [населено място] иск за претърпени неимуществени вреди в периода от 26.03.2016. до 07.06.2016 г., през който период ищецът е изтърпявал мярка за неотклонение "задържане под стража" в Ареста – [населено място], е допустим и подлежи на разглеждане в производство по реда на чл. 203 и сл. от АПК. Въз основа на установената по делото фактическа обстановка, съдът е приел иска за доказан по основание. Базирайки се на обстоятелствената част и петитума на подадената от Ч. искова молба, АС-Сливен е приел за осъществили се в правния мир релевираните от ищеца незаконосъобразни бездействия/действия на администрацията при Ареста- [населено място], изразяващи се в неосигуряване на минимални битови и хигиенно-санитарни условия на задържаното лице - неосигуряване на минимално изискуемата по закон свободна жилищна площ; на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода в килиите, на пряк достъп на дневна светлина и чист въздух, както и на един час на ден престой на открито. Въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, административният съд еднозначно и безспорно е установил, че администрацията на Ареста [населено място] не е осигурила предписаните от закона условия, при които следва да пребивават задържаните лица, включително и ищецът. Съдът е приел, че допускайки престой на задържаните лица при тези условия, администрацията на Ареста – Сливен е нарушила разпоредбите на чл. 3 от ЗИНЗС и чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС. При така установената фактическа обстановка административният съд е заключил, че битовите и санитарно-хигиенните условия, при които Ч. е изтърпявал наложената му мярка за неотклонение в Ареста - [населено място] в рамките на исковия период – от 26.03.2016. до 28.06.2016 г., накърняват правата му по чл. 29, ал. 1 от Конституцията на РБългария, като от страна на администрацията на Ареста е допуснато и нарушение на чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека. Съдът е приел, че негативните преживявания, физически и емоционален дискомфорт, претърпени от Ч. в резултат на условията на задържане, надвишават неизбежното ниво на страдание, присъщо за мярката за неотклонение "задържане под стража", и водят до причиняване на неимуществени вреди, изразяващи се в засягане на основни човешки права, унижения и накърняване на човешкото достойнство на ищеца. Съдът е заключил, че кумулативно са налице елементите от сложния фактически състав за ангажиране отговорността на държавата за вреди по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Отчитайки посочените по-горе обстоятелства и периода, търпене на вредите (времето, през което ищецът е бил поставен в условия, унижаващи човешкото достойнство- около три месеца), характера и интензитета на породените страдания и негативни преживявания, съдът е приел, че с оглед разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и критериите за справедливост при определяне на дължимото обезщетение, искът на Ст. Ч. следва да бъде уважен в размер на 300 лв., като исковата претенция над тази сума до пълния й предявен размер от 7 000 лв следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Съдът е намерил за основателна и претенцията на Ч. за присъждане на законова лихва върху присъденото обезщетение, считано от 29.06.2016 г. - датата на преустановяване на незаконосъобразните действия/ бездействия, от които се претендират вредите, позовавайки се за целта на т. 4 на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК. Съдът е счел, че относно искането за определяне на хонорар от съда на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата не са налице предпоставките на цитираната разпоредба, а именно ищецът не е от посочените категории: лица, които имат право на издръжка; материално затруднени лица; роднини, близки или на друг юрист. Така постановеното решение е правилно. Настоящата касационна инстанция споделя изцяло развитите от АС – Сливен съображения за доказаност на претенцията на Ч. по основание. Основателността на иска по чл. 1 от ЗОДОВ предполага установяване кумулативното наличие на предварително определени от законодателя материалноправни предпоставки: незаконосъобразен административен акт, отменен по съответния ред и / или незаконосъобразно действие или бездействие на административен орган или длъжностно лице на държавата или общината; актът, действието или бездействието да са извършени при или по повод осъществяване на административна дейност; от същите реално да е настъпила вреда и да е налице пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между настъпилата вреда и незаконосъобразния акт/действие/бездействие. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата или общините по посочения в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ ред и предявеният на това основание иск следва да бъде отхвърлен. Обосновано административният съд е заключил, че по делото са налице при условията на кумулативност всички изискуеми материалноправни предпоставки за ангажиране отговорността на ответника за вреди по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ – налице е незаконосъобразно фактическо бездействие от страна на затворническата администрация, изразяващо се в неизпълнение на задължение, пряко произтичащи от разпоредбите на чл. 2, чл. 3 и чл. 128 от ЗИНЗС да осигурят на лишения от свобода нормални битови условия в местата за лишаване от свобода, от тези фактически бездействия Ч. е претърпял негативни изживявания от вида на твърдените от него, които са в пряка причинно-следствена връзка с лошите битови условия на живот в Ареста – [населено място]. Развитите от касатора твърдения за неправилност на съдебното решение в отхвърлителната му част поради постановяването му в противоречие с материалния закон, са изцяло неоснователни. Съдебното решение в отхвърлителната му част за сумата над 300 лв. до пълния предявен размер от 7 000 лв е правилно и като такова следва да бъде оставено в сила. Правилно административният съд, с оглед събраните по делото доказателства, е определил размера на обезщетението за вреди. Така определеният размер съответства както на периода на търпенето на вредите, така и на интензитета на същите. Същото съответства на критериите за справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, тъй като е фиксиран паричен еквивалент, съответстващ на негативните преживявания на увреденото лице. Неоснователни в тази връзка са претенциите на касатора Ч. за неправилност на съдебното решение в отхвърлителната му част по отношение предявения от него иск, съответно – за увеличаване на присъденото обезщетение за тази искова претенция по размер. Правилно и в съответствие с установената съдебна практика е определена и началната дата, от която се дължи законна лихва върху така присъденото обезщетение за неимуществени вреди. С оглед гореизложеното касационната жалба се явява неоснователна, а атакуваното с нея съдебно решение като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора претенцията за разноски от страна на касационния жалбоподател е неоснователна и такива не следва да му се присъждат. По отношение искането на процесуалния представител на ответната страна за присъждане на разноски в производството пред ВАС, същото се явява неоснователно и като такова следва да бъде отхвърлено. В чл. 10, и ал. 3 ЗОДОВ, който се явява специален по отношение на чл. 78 ГПК и чл. 143 АПК, законодателят не е предвидил изрично, че при отхвърляне изцяло или частично на предявените искове, на ответника се дължи заплащане на възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв или юрисконсултско възнаграждение, ако е бил защитаван от юрисконсулт. Липсата на изрична норма по този въпрос, не е празнота в правото, която следва да се запълни по аналогия на закона чрез прилагането на чл. 78, ал. 3 или чл. 78, ал. 8 ГПК. Това е така именно поради наличието на изричната уредба по този въпрос в чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ за едната страна по спора-ищеца. Разделянето на възнаграждението за адвокат, респ. на юрисконсултското възнаграждение от разноските по производството показва, че според законодателя, възнаграждението за адвокат, макар и да е разход по делото не е разноска по производството. В ЗОДОВ не е предвино изрично възстановяването на разхода за ползваната от ответника по иска адвокатска услуга по делото или заплащане на юрисконсултско възнаграждение в негова полза. По тези съображения, настоящият съдебен състав преценява, че при отхвърляне на иск по ЗОДОВ, в тежест на ищеца, остава заплатената от него държавна такса, като той дължи и заплащане на направените от съда разноски по производството във връзка с предприетите процесуални действия, но ищецът не дължи възстановяване на разхода на ответника за адвокатско възнаграждение, ако е бил защитаван от адвокат или заплащане на юрисконсултско възнаграждение при осъществено процесуално представителство от юрисконсулт поради липсата на специална законова уредба, предвиждаща това. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение: