Решение № 7147 от 25.6.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3289/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от "Резинекс България" ЕООД със седалище и адрес на управление гр. София, [улица]чрез пълномощника адвокат Н. Стоянов против решение 27840/19.12.2024 г., постановено по адм. дело 6649/2023 г. по описа на Административен съд София град в частта, с която е отхвърлена жалбата на дружеството против предписания по т.1 и т.4, обективирани в Протокол за извършена проверка ПР2319421 от 30.06.2023г. на служители от Дирекция Инспекция по труда Софийска област. Касационният жалбоподател излага подробни доводи за неправилност на решението на административния съд, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Счита, че неправилно съдът не е възприел доводите му за незаконосъобразност на предписанията като направени при липса на извършени нарушения на трудовото законодателство и намеса в трудовоправен спор. Направено е искане за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което да бъдат отменени като незаконосъобразни принудителните административни мерки по т.1 и т.4 от предписанията, дадени с Протокол за извършена проверка ПР2319421 от 30.06.2023г. на служители от Дирекция Инспекция по труда Софийска област. Претендират се направените разноски по представен списък. Ответникът Дирекция Инспекция по труда Софийска област чрез процесуалния си представител юрисконсулт В. Ганчева оспорва касационната жалба като неоснователна. По съображения, изложени в писмени бележки, моли решението на първоинстанционния съд да бъде оставено в сила като правилно, постановено в съответствие с материалния закон, без съществени нарушения на процесуалните правила и обосновано въз основа на всички събрани по делото доказателства. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и предлага обжалваното съдебно решение да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията, посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд София град е отхвърлил жалбата на "Резинекс България" ЕООД гр. София против задължителни предписания по т.1 и т.4, издадени на основание чл.404, ал.1, т.1 и т.12 от Кодекса на труда и обективирани в Протокол за извършена проверка ПР2319421 от 30.06.2023г. на служители от Дирекция Инспекция по труда Софийска област. С т.1 работодателят е задължен да уведоми писмено работниците и служителите за размера на платения годишен отпуск, който имат право да ползват през календарната година, включително отложен или неизползван от предходни календарни години, съгласно разпоредбата на чл. 37а от Наредба за работното време, почивките и отпуските (НРВПО). С т.4 работодателят е задължен в трудовите договори да определи допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, както и периодичността на тяхното изплащане, съгласно разпоредбата на чл. 66, ал. 1, т. 7 КТ, и двете със срок: 10.07.2023 г. За да постанови решението си, съдът е обосновал извод, че процесните принудителни административни мерки са приложени от компетентен административен орган в пределите на предоставената му власт, спазено е изискването за форма на административния акт, не са установени допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила при издаването на акта и правилно е приложен материалният закон. По предписанието по т.1 приема, че в хода на административното производство не са били представени уведомленията по чл. 37а от НРВПО, които следва да се съхраняват в трудовите досиета, а и липсват доказателства ответникът да е бил уведомен за съществуването им до представянето им в съдебното производство. За депозираните в съдебно заседание счита, че нямат достоверна дата, поради което не опровергават по несъмнен начин констатациите на органа. За законосъобразността на предписанието по т.4 се мотивира с изричната норма на чл. 66, ал. 1, т. 7 от Кодекса на труда и установено нарушение на трудовото законодателство. Не приема за основателни възраженията на касатора в обратния смисъл, тъй като предписанията са дадени общо, а не за конкретен случай. Решението е валидно, допустимо и правилно. В хода на съдебното производство пред Административен съд София град (инстанцията по същество на спора, пред която е можело да се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на оспореният акт на администрацията), са събрани и коментирани относимите към казуса доказателства, достатъчни за изясняването му от фактическа и правна страна и за правилното решаване на спора. При разглеждането на делото съдът надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички факти от значение за спорното право и е извел обосновани изводи, съображенията за които се възприемат изцяло от касационната инстанция. Атакуваният съдебен акт се основава на правилна и задълбочена преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановен при стриктно спазване на съдопроизводствените правила. При изготвянето му са взети предвид релевантните за спора факти и обстоятелства и изразените от страните становища по тях, като са обсъдени всички възражения на касатора (поддържани и пред настоящата инстанция), на които е даден убедителен отрицателен отговор. От фактическа страна е прието за безспорно установено, че по време на проверката по документи в сградата на Дирекция Инспекция по труда Софийска област са представени досиетата на работниците и служителите в "Резинекс България" ЕООД гр. София като е установено, че в тях не се съдържат уведомления по чл. 37а НРВПО, както и че в трудовите договори не се съдържа определяне на допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер и периодичността на изплащането им на работниците. Противно на твърденията в касационната жалба, показанията на разпитаните свидетели са обсъдени в съдебния акт и са изложени съображения защо не променят констатациите на проверяващите инспектори по т.1 от предписанията. С цел създаването на гаранция, че работникът или служителят ще реализира правото си на платен годишен отпуск, в чл. 37а НРВПО е регламентирано задължение за работодателя, по силата на което той е длъжен в началото на всяка календарна година, но в срок не по-късно от 31 януари, да уведоми писмено всеки работник или служител за размера на платения годишен отпуск, който има право да ползва през календарната година, включително отложен или неизползван от предходни календарни години. Уведомяването следва да се документира. При проверка от контролните органи по спазване на трудовото законодателство работодателят следва да докаже, че е спазил срока и писмено е уведомил своите работници или служители. В случая доказване на този главен релевантен факт не е проведено нито в административното, нито в съдебното производство. Правилно е прието от съда, че представените в съдебно заседание уведомления, включително на П. К., нямат достоверна дата. Аргумент в подкрепа на тезата, че са създадени единствено да послужат за защитната теза на работодателя и доказателство, че той действително не е изпълнил в срок задължението си по чл.37а от НРВПО, е фактът, че уведомлението на служителката М. К. К. не е подписано. При съпоставка с датата на прекратяване на правоотношението й с касатора на 18.04.2023г. следва очевидният извод, че в законоустановения срок не е била информирана по надлежния ред за размера на платения си годишен отпуск за календарната година, за размер на отложения и на неползвания такъв. Това е достатъчно основание за прилагане на процесната принудителна административна мярка по чл. 404, ал. 1, т. 1 от Кодекса на труда. Без правно значение за законосъобразността на даденото предписание по т.4 относно определяне на допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер и периодичността на изплащането им на работниците е обстоятелството, че във вътрешните правила на работодателя е предвидено допълнително трудово възнаграждение да се дължи след една година стаж при него. Както правилно се сочи в съдебното решение, предписанията са дадени на работодателя за глобално изпълнение, независимо, че поводът за издаването им е конкретния трудов договор на служителката М. К.. Изплащането на това възнаграждение е задължително, ако лицето е придобило нужните трудов стаж и професионален опит, т.е. работодателят не може да откаже да го заплати или да се договори да не се получава такова възнаграждение. Неоснователно се поддържа от касатора, че въпросите относно начисляването и изплащането на трудовите възнаграждения са свързани с трудовоправен спор по смисъла на чл.357, ал.1 КТ, за разрешаването на който не е компетентна Дирекция Инспекция по труда. Според приложимата норма на чл.399, ал.1 КТ ИА Главна инспекция по труда осъществява контрол по спазване на трудовото законодателство, включително по изплащане на неизплатени трудови възнаграждения и обезщетения след прекратяване на трудовото правоотношение (чл.404, ал.1, т.12 КТ) и за предотвратяване и преустановяване на нарушенията, както и за отстраняване на вредните последици от тях контролните органи на Агенцията могат да прилагат предвидените в Кодекса принудителни административни мерки. В разпоредбата на чл. 128 КТ законодателят регламентира задължение на работодателя, като страна в трудовото правоотношение, за начисление и плащане в установения срок на трудово възнаграждение на работника или служителя. Неизплащането на дължимите трудови възнаграждения представлява нарушение на трудовото законодателство, установено в разпоредбата на чл. 128, т. 2 КТ, поради което е налице посоченото в предписанията фактическо и правно основание за издаването им. В случая дори принудителната административна мярка, обективирана в задължителни предписания, дадени на работодателя, не съдържа конкретно предписано изплащане от страна на работодателя на неизплатено възнаграждение с конкретен размер по отношение на конкретно физическо лице. Неоснователно е и възражението, че контролните органи са упражнили своите правомощия след като служителят едностранно е прекратил трудовото правоотношение. Това обстоятелство не опорочава дадените от тях предписания, защото съдържанието им показва, че са издадени с цел да бъдат поправени вредните последици за служителя от неизпълненото задължение на работодателя да му заплаща допълнително трудово възнаграждение. В този смисъл са решение 5502/ 27.05.2025г по адм. д. 1488/2025 г. на ВАС, VI отд, решение 1910/ 26.02.2025г по адм. д. 12002/ 2024г на ВАС, VI отд, решение 8206/ 03.07.2024г по адм.д. 7665/2023 г на ВАС, VI отд. С оглед на изложеното настоящият състав на Върховния административен съд намира, че предписанията по т.1 и т. 4 от Протокол за извършена проверка ПР2319421 от 30.06.2023г. на служители от Дирекция Инспекция по труда Софийска област съответстват изцяло на приложимия материален закон. Като е отхвърлил подадената жалба срещу тях поради неоснователност, първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт, който при липсата на касационни основания, водещи до неговата отмяна, следва да бъде оставен в сила. С оглед изхода на спора искането на касатора за заплащане на разноски по делото е неоснователно, а в полза на Изпълнителна агенция Инспекция по труда следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 100лв на основание чл.228 във връзка с чл. 143, ал. 3 от АПК и в съответствие с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо, изр.първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,