Решение № 11898 от 14.08.2019 г. на ВАС по адм. д. № 13236/2018 г.

Решение № 11898 от 14.08.2019 г. на ВАС по адм. д. № 13236/2018 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на началника на група "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. В., адрес гр. В., пл. "Х. Б." № 152 срещу Решение № 321 от 14.09.2018 г. на Административен съд, гр. В., постановено по административно дело № 369/2018 г.

С обжалваното решение съдът е отменил Заповед № 18-0967-000366 от 10.06.2018 г. на началника на група "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. В., с която на основание чл. 171, т. 2а от Закона за движението по пътищата на Г. П. е приложена принудителна административна мярка "прекратяване на регистрацията на моторно превозно средство" за срок от осем месеца.

I. С. на страните:

1. Касационният жалбоподател - началникът на група "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. В., счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон – отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК.

Съдът неправилно е приел, че в хода на административното производство е допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила поради неизпълнение на задължението по чл. 26 АПК. Не е отчел, че не всяко нарушение на чл. 26, ал. 1 АПК е съществено. Излага фактите по делото и сочи, че с оглед на характера на мярката тя се прилага незабавно на място чрез сваляне на регистрационните табели. Неправилен счита и извода на съда за немотивираност на заповедта поради непосочване в него на акта за установяване на административно нарушение. При положение, че в заповедта ясно са посочени фактическите елементи на изпълнителното деяние и акта за установяване на административно нарушение е част от административната преписка с оглед на Тълкувателно решение № 16 от 31.03.1975 г. на Върховния съд не е налице липса на мотиви на акта. Неправилен счита и извода на съда за липсата на доказателства за отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство, тъй като фактът е изрично отразен в акта за установяване на административно нарушение.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли жалбата на г-жа Петкова.

2. Ответникът по касационната жалба – Г. П., счита същата за неоснователна. Съдът правилно е установил фактическата обстановка и постановил правилно съдебно решение. Сочи, че съдът е дал указания на органа за пълно и главно доказване на фактите с оглед на чл. 170, ал. 1 АПК, но органът не е изпълнил указанието.

Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Ответникът се представлява от адв. М. Д., Адвокатска колегия, гр. В..

3. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Изводът на съда за допуснати от органа съществени нарушения на административнопроизводствените правила е неправилен.

II. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

III. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд приема от фактическа страна, че:

1. Г. П. е собственик на лек автомобил, марка "Фолксваген", модел "Пасат", регистрационен [рег. номер на МПС];.

2. На 10.06.2018 г. около 22, 30 часа В. П. е управлявал лек автомобил, марка "Фолксваген", модел "Пасат", регистрационен [рег. номер на МПС] в гр. В., ул. "Мир" до бл. ..., като при контролна проверка чрез техническо средство – "Алкотест Дрегер 7510 ARDN 0015" контролните органи установяват, че управлява с концентрация на алкохол в кръвта 1, 19 на хиляда. За установеното е съставен акт за установяване на административно нарушение № 0689176. В акта е посочено, че е иззето свидетелството за регистрация на моторното превозно средство № 81315047103.

3. На 10.06.2018 г. около 23, 29 часа В. П. е управлявал лек автомобил, марка "Фолксваген", модел "Пасат", регистрационен [рег. номер на МПС] в гр. В., ж. к. "Сениче" пред бл. ..., като при контролна проверка чрез техническо средство – "Алкотест Дрегер 7510 ARDN 0015" контролните органи установяват, че управлява с концентрация на алкохол в кръвта 1, 09 на хиляда. За установеното е съставен акт за установяване на административно нарушение № 451148. В акта е посочено, че са иззети два броя регистрационни табели на моторно превозно средство на водача. На водача е издаден талон за медицинско изследване.

4. На 10.06.2018 г., със Заповед № 18-0967-000366, издадена на основание чл. 171, т. 2 а от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), началникът на група "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. В. прилага на Г. П. принудителна административна мярка "прекратяване на регистрацията на моторно превозно средство" за срок от осем месеца, тъй като е допуснала или предоставила управлението на собственото си моторно превозно средство на лице, което не притежава свидетелство за управление на моторно превозно средство – нарушение на чл. 102, ал. 1, т. 1 ЗДвП.

5. В хода на административното производство органът представя: 1.) акт за установяване на административно нарушение № 0689176; 2.) акт за установяване на административно нарушение № 451148; 3.) справка за водач; 4.) Заповед № 369 з-277 от 13.02.2018 г. на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. В., за оправомощаване на длъжностни лица да издават заповеди по чл. 172, ал. 2 ЗДвП като под № 1. 2. е началникът на сектор "Пътна полиция".

IV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган и в исканата от закона писмена форма. Съдът приема, че като правно основание за издаване на заповедта е посочен чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН), а не чл. 172 ЗДвП, но това нарушение приема за несъществено, тъй като в титулната част на заповедта е посочено правното основание – чл. 171, т. 2а ЗДвП. Съдът приема, че актът не е мотивиран относно основанията за прилагане на мярката доколкото органът не се е позовал на акт за установяване на административно нарушение и не е посочено на какво основание е отнето свидетелството за управление на моторно превозно средство.

Съдът приема, че заповедта е и материално незаконосъобразна, тъй като може да бъде издадена само след като на собственика бъде съставен акт за установяване на административно нарушение, както и след като е установено, че моторното превозно средство е предоставено на лице, на което свидетелството за управление е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 ЗДвП или по реда на чл. 69а от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), което не се установява от приложените по делото актове за установяване на административно нарушение или от други доказателства по делото, въпреки дадените на органа указания.

Въз основа на горното съдът прави извод за незаконосъобразност на оспорената заповед и я отменя.

Крайният извод на съда е правилен.

V. По съществото на спора:

Касаторът счита обжалваното решение за неправилно поради противоречие с материалния закон. Доводите, които излага в подкрепа на твърдяния порок са четири – относно чл. 26 АПК, мотивирането на заповедта, характера на нарушението и на мярката и доказването на отнетото свидетелство за управление на моторно превозно средство.

Първоинстанционният съд приема, че касаторът е допуснал съществено нарушение на административнопроизводствените правила като не е уведомил адресата на акта за започване на административното производство. Този извод на съда е неправилен, но той е обусловен от неправилното му приемане, че за да бъде материално законосъобразна заповедта за прилагане на принудителната мярка органът трябва задължително да е съставил акт за установяване на административно нарушение на адресата на мярката.

Съгласно чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) принудителните административни мерки се прилагат за предотвратяване и преустановяване на административни нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на преките последици от тях. Тази законова дефиниция на целта на принудителните мерки ясно сочи, че те са обусловени от правонарушение и в частност от административно нарушение. Независимо дали е налице опасност от извършване на правонарушение – за превантивните, дали е налице започнало правонарушение – за преустановителните, или е налице извършено правонарушение – за възстановителните мерки, винаги е необходимо надлежно да бъде установено съответното правонарушение и в частност административно нарушение, защото точно то е материалноправното основание за прилагане на мярката. Ако няма установено административно нарушение принудителната административна мярка не би имала своята законна цел.

С оглед на тази обвързаност на принудителната мярка с административното нарушение основен елемент на фактическия състав на всяка принудителна мярка е административното нарушение. Без да бъде доказано административното нарушение – независимо дали то е установено във фазата на предполагаемото предстоящо извършване, или във фазата на самото извършване или непосредствено след неговото извършване принудителната мярка не би имала своето законово основание.

Но нито чл. 22 и 23 ЗАНН, нито чл. 172, ал. 1 и 2 ЗДвП изискват като абсолютна предпоставка за издаване на заповед за прилагане на принудителната мярка издаването на акт за установяване на административно нарушение на адресата на мярката. Законодателят не е обвързал издаването на заповедта за прилагането на принудителната мярка със съставянето на акт за установяване на административно нарушение, за разлика от издаването на наказателно постановление, но с оглед на създадената чрез разпоредбата на чл. 189, ал. 2 ЗДвП доказателствена сила на акта за установяване на административно нарушение е създал облекчен за органа ред на доказване на нарушението, тъй като размества тежестта на доказване – не органът доказва нарушението, а адресатът на акта доказва неосъществяването му.

С оглед на доказателственото значение на акта за установяване на административно нарушение на факта на нарушението и при отчитане на факта, че законът не го поставя като абсолютна процесуална предпоставка за издаване на заповед за прилагане на принудителна административна мярка изводът на първоинстанционния съд, че оспорената заповед е материално незаконосъобразна защото предварително не е съставен акт за установяване на административно нарушение на адресата на акта е неправилен. Принудителната административна мярка е насочена към правните последици от неправомерното поведение, а не към личността на дееца, към която е насочено административното наказание. С оглед на това релевантният за оспорената заповед факт – осъществено нарушение на чл. 102, ал. 1, т. 1 и чл. 171, т. 2а ЗДвП, може да бъде доказан с всички доказателствени средства, в т. ч. и с акт за установяване на административно нарушение, съставен на водача на моторното превозно средство, собственост на адресата на заповедта за прилагане на принудителната мярка.

Тъй като изводът на съда за необходимост от задължително съставяне на акт за установяване на административно нарушение на собственика на моторното превозно средство е неправилен, неправилен е и извода му за допуснато от органа съществено нарушение на административнопроизводствените правила и в частност на чл. 26, ал. 1 АПК. Наред с това, следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 26, ал. 1 АПК се намира в глава пета "Издаване на административни актове", раздел І "Индивидуални административни актове", а съгласно чл. 22, т. 1 АПК производството по раздел І не се прилага за административни актове, които по силата на специален закон се издават и изпълняват незабавно или е предвидено специално производство с оглед на естеството им. Прилагането на принудителните административни мерки по чл. 171 ЗДвП е специално производство, поради което разпоредбата на чл. 26, ал. 1 АПК е неприложима. Изискването за нейното прилагане би лишило от смисъл принудителната мярка по чл. 171, т. 2а ЗДвП, тъй като нейната основна цел е незабавно преустановяване на правонарушението, тъй като по този начин може да се постигне целта на нормативното регулиране на движението по пътищата – опазване на живота и здравето на участниците в движението по пътищата и опазване на имуществото на лицата, съгласно чл. 1, ал. 2 ЗДвП.

Видно от изложеното мотивът на първоинстанционния съд за материална незаконосъобразност на оспорената заповед поради неиздаване на акт за установяване на административно нарушение на адресата на акта и поради допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила поради нарушение на чл. 26, ал. 1 АПК е неправилен.

За да е законосъобразна заповедта за прилагане на принудителната мярка, както обосновано приема и първоинстанционният съд, е необходимо да е доказано приетото от органа правно основание, т. е. приетото от органа административно нарушение следва да е надлежно доказано. Органът приема, че адресатът на акта е осъществил нарушение на чл. 102, ал. 1, т. 1 ЗДвП, тъй като в качеството си на собственик на моторно превозно средство е допуснал или предоставил управлението му на лице, което не притежава съответното свидетелство за управление. За да е налице това правонарушение е необходимо водачът на моторното превозно средство да не притежава свидетелство за управление за съответната категория. Дори и да се игнорира факта, че разпоредбата на чл. 171, т. 2а ЗДвП първо, съдържа две хипотези – б. "а" и б. "б", и второ, първата хипотеза – б. "а", съдържа четири хипотези и органът не е посочил коя от хипотезите счита, че са осъществени, то, както правилно приема и първоинстанционният съд, вероятно възможната в случая хипотеза – на временно отнето свидетелство за управление по реда на чл. 171, т. 1 и 4 ЗДвП, не е доказана.

Несъответстват на доказателствата по делото доводите на касатора, че в акта за установяване на административно нарушение № 0689176, т. е. първият по време съставен акт на водача, е посочено, че е отнето свидетелството за управление на моторно превозно средство. Видно от посоченото в акта иззето е "СРМПС № [номер]", а не "СУМПС №[номер]". Очевидна е разликата между иззетото свидетелство за регистрация на моторно превозно средство и свидетелството за управление на моторно превозно средство.

Липсата по делото на каквито и да било доказателства за временното отнемане на свидетелството за управление на водача на превозното средство прави недоказано приетото от органа правно основание за издаване на заповедта. Въпрос на целесъобразност на решението на органа, и следователно извън преценката на съда, е защо при констатирани в рамките на един час две нарушения от водача на управление на моторно превозно средство след употреба на алкохол и то при концентрация на алкохола в кръвта 1, 19 и 1, 09 промила органът е избрал да приложи принудителната мярка на основание управление на превозното средство при временно отнето свидетелство за управление на моторно превозно средство.

С оглед на това по принцип правилни са доводите на касатора за изключителната сериозност на осъществените от водача в рамките на един час две нарушения – да управлява моторно превозно средство след употреба на алкохол и без свидетелство за управление, като поведението му се "характеризира с изразена дързост и цинизъм", но първо, субективното отношение на водача към осъществените от него правонарушения са ирелевантни за принудителната мярка, те имат отношение към неговата лична административнонаказателна отговорност, и второ, въпрос на преценка на органа, прилагащ принудителната мярка, е определянето на нейното правно основание. Съдът може само да провери дали приетото правно основание е доказано от фактите по делото.

Следва също така да се посочи, че органът е можел да докаже с всички доказателствени средства релевантният факт на отнемане на свидетелството за управление, доколкото във втория акт за установяване на административно нарушение е посочено, че свидетелството за управление на водача е отнето с акт за установяване на административно нарушение № 0689176, но в самия този акт фактът на отнемане не е посочен, но той не е ангажирал никакви други доказателства. В представената справка за водача е посочено, че с издадения на 10.06.2018 г. акт за установяване на административно нарушение № 0689176 са отнети свидетелство за управление на моторно превозно средство № [номер] и контролен талон № [номер], но този факт не се доказва от самия акт за установяване на административно нарушение. Справката на водача е вторичен документ, съставен от администрация на органа, и няма доказателствената сила на акта за установяване на административни нарушения. Видно от доказателствата по делото първоинстанционният съд с определението си от 3.07.2018 г. е изпълнил задължението по чл. 170, ал. 1 АПК и е указал на касатора, че негова е доказателствената тежест за установяване съществуването на фактическите основания, посочени в акта, но не е изпълнил задължението си по чл. 171, ал. 4 АПК да укаже на касатора, че за този факт от значение за делото не сочи доказателства. Това е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, но такова касационно основание и такъв довод касаторът не поддържа, а съгласно чл. 218, ал. 1 и 2 АПК касационният съд не се произнася служебно по порока съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на мотивите на съда за недоказаност на правното основание за издаване на заповедта са неоснователни.

Неоснователен е и доводът на касатора за неценене от съда на актовете за установяване на административни нарушения. Видно от мотивите на съдебното решение съдът от една страна, е приел, че актът не е мотивиран, тъй като в мотивите му не е посочен "съставения" акт за установяване на административно нарушение, но от друга, изрично е приел, че макар и органът да не е посочил точно номерата на актовете за установяване на административните нарушения в своята заповед, доколкото те са част от административната преписка ги е ценил и именно въз основа на установеното в тях е формирал изводите си.

Видно от изложеното съдът, макар неправилно да е тълкувал и приложил материалния закон в частта досежно изискването за съставяне на акт за установяване на административно нарушение на адресата на заповедта и неправилно да е приел наличие на съществено нарушение на административнопроизводствените правила поради нарушение на чл. 26, ал. 1 АПК, е направил правилен извод за незаконосъобразност на оспорената заповед поради недоказаност на релевантният факт – отнемането на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водача с първия издаден акт за установяване на административно нарушение. Това прави решението му правилно. Тъй като същото е и валидно, и допустимо съдът следва да го остави в сила.

С оглед на изхода от спора, направено от ответника искане и на основание чл. 143, ал. 1 АПК съдът следва да осъди Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. В. – юридическото лице, в чиято структура е органът – касатор, да заплати на г-жа Петкова направените по делото разноски. Същите, видно от доказателствата по делото са в размер на 600, 00 лв. съгласно договор за правна защита и съдействие № 9 от 28.05.2019 г.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд