Решение № 2078 от 20.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 11857/2016 г.

Решение № 2078 от 20.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 11857/2016 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Еманоил Митев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на С. И. С., в качеството му на управител на "Специализирана хирургична болница за активно лечение - Солигена" ООД с ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. С., Столична община, ул. "Ц. И. Ш." №..., срещу Решение № 7005 от 13.06.2016 г., постановено по адм. дело № 9593/2015 г. от тричленен състав на Върховния административен съд, шесто отделение. Касаторът счита съдебното решение за неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон - отменително касационно основание по смисъла на чл. 209, т. 3, предл. първо АПК и излага подробни съображения в тази посока. Иска отмяната на съдебния акт и решаване на спора по същество. Ответникът по касация - Министърът на здравеопазването, чрез процесуалните си представители, в писмен отговор на касационната жалба и в съдебно заседание, изразява становище за неоснователност на същата. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Процесуалният представител на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, петчленен състав, като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни основания, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред тричленния състав на ВАС е Заповед № РД-10-14 от 05.08.2015 г. на министъра на здравеопазването, с която на осн. чл. 51, ал. 1, т. 3, предл. първо и ал. 2 от Закона за лечебните заведения (ЗЛЗ) и чл. 5, ал. 2, т. 3 от Устройствения правилник на Министерството на здравеопазването, във връзка с присъда № 16 от 14.03.2014 г., постановена по НОХД № 112/2013 г. на Разградския окръжен съд е отнето разрешението на "Специализирана хирургична болница за активно лечение - П." ООД със седалище гр. С., за осъществяване на лечебна дейност с № СБ-297 от 21.02.2011 г. и е прекратено осъществяването на същата (в хода на процеса е настъпила промяна в наименованието на търговското дружество, което е преобразувано в ТД "Специализирана хирургична болница за активно лечение - Солигена" ООД, ЕИК *********). За да отхвърли оспорването, като неоснователно, съдът е приел за установено от фактическа страна, че за периода 15.03.2005 г. - 20.12.2006 г. лечебното заведение ТД "Специализирана хирургична болница за активно лечение - П." ООД, чрез управителя си Д. Х. П. в гр. Т. е издало и отчело пред НЗОК документи с невярно съдържание - направления за хоспитализации към история на заболяване на 275 лица, подробно изброени в приобщената по административната преписка присъда № 16/14.03.2014 г. по НОХД № 112/2013 г. на Окръжен съд Р. С посочената присъда Д. П. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 212, ал. 5, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК за това, че за времето от 15.03.2005 г. до 20.12.2006 г. в гр. Т., при условията на продължавано престъпление, чрез използване на документи с невярно съдържание - направления за хоспитализация към истории на заболяванията на 275 лица, както и спецификации с медико-статистически отчети, е получил без правно основание, в качеството си на собственик на 99,5% дружествени дяла от ТД "Специализирана хирургична болница за активно лечение - П." ООД, чуждо движимо имущество - пари в особено големи размери 194 250 лв. от бюджета на НЗОК с намерение да ги присвои като документната измама представлява особено тежък случай, за което е осъден да изтърпи наказание от три години "лишаване от свобода" и конфискация на 1/2 ид. ч. от недвижим имот - гараж № 6 с площ 14,78 кв. м. находящ се в гр. Т., н. а. 176, т. 3 рег. № 4720/2002 г. На основание чл. 212, ал. 7 (пред. 6) вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 и чл. 49 НК е лишен от право да упражнява дейност като управител на лечебно заведение за срок от две години. Със същата присъда Д. П. е бил признат за виновен и в това, че за периода 30.03.2006 г. - 29.03.2007 г. в гр. Т., при условията на продължавано престъпление е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери - 88 939,18 лв. като управител на МЦ "Солигена" ООД гр. Т., като потвърдил неистина в подадена годишна данъчна декларация по чл. 51, ал. 1 ЗКПО (отм.) с вх. № 25000949 от 30.03.2006 г. и използвал документи с невярно съдържание - фактури (подробно описани) и като управител на "СХБАЛ П." ООД гр. Т. потвърдил неистина в подадени годишни данъчни декларации по чл. 51, ал. 1 ЗКПО (отм.) с вх. № 25000952 от 30.03.2006 г. и № 25000918 от 29.03.2007 г. и използвал документи с невярно съдържание - фактури (подробно описани), за което на основание чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, пр. 1 и т. 6 пр. 2 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 54 НК му е наложил наказание от три години лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 НК на подсъдимия П. е било определено едно общо наказание от три години лишаване от свобода, което при условията на чл. 66, ал. 1 НК е отложено за изтърпяване за изпитателен срок от пет години и са присъединени наказанията конфискация и лишаване от права. По част от обвиненията по чл. 212, ал. 5 и чл. 255, ал. 3 НК окръжният съд е постановил оправдателна присъда. С решение № 140/17.10.2014 г. по ВНОХД № 116/2014 г. Варненският апелативен съд е изменил присъдата от 14.03.2014 г. на Разградския окръжен съд, постановена по НОХД № 112/2013 г. по отношение на подсъдимия Д. Х. П. в наказателно осъдителната * част, с която на основание чл. 212, ал. 7 (пр. ал. 6), вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 и чл. 49 НК му е определено наказание от две години лишаване от право да упражнява дейност като управител на лечебно заведение, като е завишил това наказание на пет години. С решение № 112/27.07.2014 г. по КНД № 2024/2014 г. Върховният касационен съд е изменил решение № 140 от 17.10.2014 г., постановено по ВНОХД № 116/2014 г. по описа на Апелативен съд В., като е преквалифицирал престъплението по чл. 212, ал. 5, във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1 НК в такова по чл. 210, ал. 1, т. 3 и т. 5 във вр. с чл. 209, ал. 1, във вр. с чл. 26 НК. Отменил е въззивното решение и постановената на 14.03.2014 г. по НОХД № 112/2013 г. присъда № 16, по описа на Окръжен съд Р., в частта, с която на подсъдимия Д. Х. П. е наложено наказание "лишаване от право да управлява болнично заведение" и същото по реда на чл. 23, ал. 2 НК е присъединил към определеното общо най-тежко наказание. Оставил е в сила въззивното решение в останалата му част. Съдът е приел, че съгласно чл. 413 от Наказателно-процесуалния кодекс влезлите в сила присъди, решения, определения и разпореждания са задължителни за всички учреждения, юридически лица, длъжностни лица и граждани. Влезлите в сила присъди и решения са задължителни за гражданския съд (респ. за административните съдилища) по въпросите: 1. извършено ли е деянието; 2. виновен ли е деецът; 3. наказуемо ли е деянието, поради което за 275 случая, надлежно индивидуализирани от наказателният съд, са събрани неопровержими доказателства за невярно вписани обстоятелства в направленията за хоспитализация и история на заболяванията ИЗ, използвани за изплащане от НЗОК на недължими средства, подробно и пунктуално описани на 200 страници в мотивите на присъдата, която е задължителна за административният орган на основание чл. 413, ал. 1, и ал. 2, т. 1 НПК. Въз основа на тази фактическа установеност съдът е направил извод, че оспорвания административен акт - Заповед № РД-10-14 от 05.08.2015 г. на министъра на здравеопазването е издадена от компетентен орган, в рамките на разписаните му в чл. 51, ал. 1, т. 3, предл. първо и ал. 2 от Закона за лечебните заведения правомощия, в предписаната от закона форма, при правилно прилагане на процесуалния и на материалния закон. Съдът е приел за неоснователни възраженията на жалбоподателя за немотивираност на издадения административен акт. Позоваването на постановената присъда и последвалите актове на съдебните инстанции, с които тя е потвърдена, е реализирано в рамките на изискванията чл. 413 от Наказателно-процесуалния кодекс. Допуснатото препращане към фактическите установявания макар и да е реализирано процесуално непрецизно не обуславя наличието на съществени нарушения на административнопроизводствените правила, защото е налице диференцируемост на относимите за административното производство обстоятелства, а наред с това не рефлектира и върху материалната законосъобразност на акта. Приел е още, че допуснатите в процесния случай нарушения пряко рефлектират върху правата на достъпна медицинска помощ; нарушени са нормативно закрепените от законодателя принципи за своевременност, достатъчност и качество на медицинската помощ и зачитане правата на пациента; пациентите са хоспитализирани в лечебното заведение и са лекувани за заболявания, които не съответстват на поставената им диагноза, посочена в направлението за хоспитализация; пациентите са изписвани от лечебното заведение, преди изтичането на определения по съответната клинична пътека минимален болничен престой и др. нарушения на правото за предоставяне на качествена здравна помощ, поради неизпълнение на изискванията и указанията за поведение при диагностиката и лечението на пациентите, определени в съответните клинични пътеки (чл. 86, ал. 1, т. 3 ЗЗ). За неоснователни са приети и възраженията за нарушение на целта на закона и в частност с чл. 2 от Закона за здравето, съгласно който опазването на здравето на гражданите като състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие е национален приоритет и се гарантира от държавата чрез прилагане на принципите за равнопоставеност при ползване на здравни услуги и осигуряване на достъпна и качествена здравна помощ. С писмо № 16-25-98 от 06.08.2015 г. министърът на здравеопазването е указал на регионалните здравни инспекции да организират продължаването на лечението на пациентите, които се намират в "Специализирана хирургична болница за активно лечение - П." ООД след момента на отнемане на разрешението. Изрично е предвидено, че пациентите имат възможност за избор на лечебно заведение, имащо договор по съответната клинична пътека с НЗОК. Служителите на РЗИ са били задължени да администрират процеса по обезпечаване на медицинската документация за времето на болничния престой на всеки конкретен пациент. Разпоредено е привеждането на пациентите да се извършва с транспорт на ЦСМП - Т. в присъствието на медицински екип на същия и след предварителна оценка на здравословното състояние с оглед по време на транспортирането да се обезпечи медицински екип със съответната квалификация. Решението е валидно, допустимо и правилно. Не са налице отменителните основания, посочени от касатора. По същество с касационната жалба се навеждат съображения, идентични на тези, изложени пред решаващия състав. Настоящата инстанция ги намира за неоснователни. Неоснователни са възраженията за неправилно приложение на материалния закон. Касаторът счита, че съдът не се е мотивирал, подобно на административния орган, какви са изискванията за качество на медицинската помощ, как са определени нормативно, как са съотнесени към настоящия случай и каква информация са получавали пациентите. Съгласно чл. 51, ал. 1, т. 3, предл. първо от Закона за лечебните заведения (ЗЛЗ) - правното основание, на което е издаден оспорваният административен акт, министърът на здравеопазването може да отнеме разрешението за осъществяване на лечебна дейност когато се нарушава глава трета, раздели I (чл. 79 - чл. 83а - достъпност и качество на медицинската помощ); II (чл. 84 - чл. 98 - права и задължения на пациента) и III (чл. 99 и чл. 100 - медицинска помощ при спешни състояния) от Закона за здравето (ЗЗ). Вярно е, че нормата е препращаща към норми на глави трета и четвърта от Закона за здравето. Но е невярно твърдението, че в административният орган не е изложил мотиви, т. е. фактически основания за издаване на акта, с което е опорочена формата му, а съдът не е обсъдил това в мотивите си. Административният орган е посочил присъдата в мотивите си, но подробно е изложил нарушенията, извършени в специализираната болница, в която г-н П. притежава 99. 5 % дружествени дяла. Изрично са посочени конкретни нарушения на Закона за здравето, които сумарно представляват нарушение по смисъла на чл. 86, ал. 1, т. 3 и т. 8 от същия. Това е отразено и в мотивите на тричленния състав на съда, които се споделят и от настоящия петчленен състав. Установените в хода на наказателното производство нарушения, описани подробно в административния акт пряко рефлектират върху правата на пациентите за достъпност и качество на медицинската помощ. В нито един законов или подзаконов нормативен акт не е предвидено пациентите, които са хоспитализирани в лечебното заведение с една диагноза да бъдат лекувани за заболявания, които не съответстват на поставената и посочена в направлението за хоспитализация диагноза. Също така е недопустимо и в пряко нарушение на правата на пациентите да бъдат изписвани от лечебното заведение, преди изтичането на определения по съответната клинична пътека минимален болничен престой, което безспорно представлява не само нарушение на правото за предоставяне на качествена здравна помощ, защото не са изпълнени изискванията и указанията за поведение при диагностиката и лечението на тези пациенти, определени в съответните клинични пътеки, а и пряко застрашава здравето им. Несъответствията в отчетената пред НЗОК медицинска документация, квалифицирана като документи с невярно съдържание, също уврежда правата на пациентите да получат вярна информация за здравословното им състояние и методите за тяхното лечение, от една страна. От друга, увредени са правата на всички здравноосигурените лица, тъй като от НЗОК са получени ("източени") средства, за дейности, които не са били извършени. Доказателства за обратното не са представени от жалбоподателя. Неоснователно също се твърди, че административният орган не е "доказал" правното основание за издаване на заповедта си, съобразно елементите на "изпълнителните деяния" по чл. 86, ал. 1, т. 3 и т. 8 ЗЗ. Съгласно соченият текст: "Като пациент всеки има право на: т. 3 достъпна и качествена здравна помощ и т. 8 ясна и достъпна информация за здравословното му състояние и методите за евентуалното му лечение". Описаните в административния акт фактически обстоятелства напълно кореспондират на нарушения по смисъла на посочената правна норма, което тричленният състав е отразил в мотивите си. Нито констатациите на административният орган, нито тези на първоинстанционния съд са били оборени от касатора. Както правилно сочи самият той в касационната си жалба, влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна и за гражданските съдилища, респ. административните, по въпросите: 1. извършено ли е деянието; 2. виновен ли е деецът; 3. наказуемо ли е деянието (чл. 413, ал. 2 НПК). Касаторът стеснява тълкуването на понятието "деянието", употребено в сочената правна норма и счита, че административният орган и съдът недопустимо са използвали фактическите установявания в присъдата. Такова стеснително тълкуване на нормата на НПК е неприемливо. С цел процесуална икономия законодателят е разпоредил гражданските съдилища да не правят "нови" фактически установявания именно по посочените въпроси, а да приемат установеното от наказателния съд. "Деянието" в случая съставлява не само престъпление, а и административно нарушение, водещо до прилагане на санкция по смисъла на чл. 51, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ЗЛЗ от административния орган. Правото на оперативна самостоятелност позволява министърът да приложи или да не приложи тази санкция (Министърът на здравеопазването може да отнеме разрешението за осъществяване на лечебна дейност, когато ... ), а съдът следва да съобрази законосъобразността на неговия акт. В случая министърът е съобразил целта на закона, както и обстоятелството, че осъдения Д. П. е почти едноличен собственик на процесното лечебно заведение. При така изложените мотиви касационната жалба е неоснователна, а обжалваното решение - правилно и законосъобразно, поради което ще следва да бъде оставено в сила. решаващият съд обосновано е приел, че административният орган правилно е приложил материалния закон. Предвид изхода на правния спор претенцията на ответника по касация за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение е основателна и следва да бъде уважена. Такива се следват и за настоящата инстанция на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 228 и чл. 144 АПК, чл. 37 от Закона за правната помощ, чл. 8, ал. 3 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по т. д. № 5/2009 г. на Общото събрание на Върховния административен съд в размер на 500 лева. Воден от горното и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК Върховният административен съд, петчленен състав