Решение № 7931 от 11.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 15510/2013 г.

Решение № 7931 от 11.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 15510/2013 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Здравка Шуменска Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на юрисконсулт Елица Хъркова, в качеството й на процесуален представител на министъра на земеделието и храните, срещу решение № 12866 от 7.10.2013 по адм. дело № 10735 по описа за 2012 г. на Върховния административен съд, четвърто отделение. С него по повод на жалба от Иван Атанасов Вълчев и по жалба на Димитър Матев Матев е отменена заповед № РД 46-519 от 19.06.2012 г. на зам.-министъра на земеделието, в частта й по заявление с вх. № 94-592 от 4.02.2008 г. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на решението поради нарушаване на материалния и процесуалния закони, както и поради необосноваността му, което съставлява отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на решението и постановяване на решение по същество с отхвърляне жалбите на лицата, като съдебни разноски не са претендирани. Ответната страна по касационната жалба - Иван Атанасов Вълчев оспорва същата като неоснователна с възражение по реда на чл. 163, във връзка с чл. 228 от АПК, а Димитър Матев Матев не ангажира становище по нея. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, I колегия, петчленен състав, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените доводи, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна. Върховният административен съд, четвърто отделение е бил сезиран с жалба от Иван Атанасов Вълчев и с жалба от Димитър Матев Матев срещу заповед № РД 46-519 от 19.06.2012 г. на зам. -министъра на земеделието, в частта й по заявление с вх. № 94-592 от 4.02.2008 г. В мотивите на съдебното решение е обсъдена фактическата страна по спора, а именно, че жалбоподателите са наследници на Иван Тодоров Вълчев, изселил се бежанец, като имотите на същия са послужили за погасяване на държавния дълг, съгласно Спогодбата за уреждане на висящите финансови въпроси и развитие на икономическото сътрудничество между Народна Република България и Кралство Гърция, (обн. в ДВ, бр. 87 от 1964 г.), и посочените лица, в посоченото им качество, се явяват правоимащи лица според чл. 10в, ал. 1, т. 2 от ЗСПЗЗ. Съдът е констатирал, че обсъжданото административно производство е второ, след отмяна на предходна заповед и в изпълнение на решение № 4445 от 29.03.2011 г. на ВАС, трето отделение по адм. дело № 16414 по описа за 2010 г., оставено в сила с решение № 12960 от 12.10.2011 г. по адм. дело № 7651 по описа за 2011 г., I колегия, петчленен състав. Също така е установено, че в административното производство, завършило с постановяване на оспорената заповед е изслушана комплексна експертиза (графична и техническа) на архивен документ "Молба за ликвидиране" от досие 7676, АЕ 186, опис 12, фонд 719к на ЦДА, на името на Иван Тодоров Вълчев, приложен към заявлението. Върховният административен съд, четвърто отделение, тричленен състав е обосновал извод, че обжалваната заповед е валидна, като при издаването й са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Тези нарушения се отнасят до липсата на фактически основания относно преценката на доказателствената сила на "Молбата за ликвидиране" от страна на административния орган, което води и до липса на фактически установявания на същия този орган относно признаването само на 313 дка земеделски земи от всички описани в посоченото доказателство имоти. Според съда това препятства възможността да се извърши контрол върху издадената и обжалвана заповед в същинската й част. Първоинстанционният съд е направил и извод, че заповедта е издадена и в противоречие с целта на закона, защото целта е обезщетяване на българските граждани или техните наследници, чиито земи са послужили за погасяване на държавния дълг, съгласно описаната спогодба в чл. 10в, ал. 1 ЗСПЗЗ, а не непризнаването на правото на обезщетение според него по неясни съображения. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е правилно постановено. Съдът е обсъдил конкретната фактическа обстановка и приложимите разпоредби, като основните му съображения са както относно липса на мотиви относно липсата на фактическите основания за издаване на акта, така и относно липсата на мотиви относно непризнаването на обезщетяване относно двора от 8 дка с къща и чешма, след като по повод на тях в процесната молба за ликвидиране няма зачертания. Първото касационно възражение е относно неправилната преценка на съда относно обхвата на обезщетяването и конкретно такова обезщетяване относно неземеделски имоти, като същото е неоснователно. В мотивите на съда, чрез които той е обосновал извода си за незаконосъобразност на заповедта няма такива съображения относно обхвата на обезщетяването според вида на имотите, а има такива относно липсата на произнасяне от страна на административния орган по цялото заявление. Второто касационно възражение е по повод констатираната липса на фактически основания и преодоляването на този порок, чрез обективираните такива в доклада на комисията по чл. 19, ал. 3 от ППЗСПЗЗ. Това възражение е неоснователно, понеже преценката на съда е сведена до липса на преценка от страна на административния орган на всички доказателства, във връзка с останалите обстоятелства и факти, събрани в административното производство. Обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход от спора съдебни разноски не се дължат. Съобразно изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, I колегия, петчленен състав,