Решение № 242 от 19.12.2012 г. на ВКС по т. д. № 138/2011 г.

Решение № 242 от 19.12.2012 г. на ВКС по т. д. № 138/2011 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Боян Балевски Производството е по чл. 290 ГПК. Допуснато е по касационна жалба от страна на ответника ЗД [фирма]-София срещу решение № 296 от 07.04.2010 г. на Софийски апелативен съд по в. гр. д. 2582/2009 г. в частта, с която въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение № 3767/27.07.2009 г. по гр. д. № 2153/2007 г. на СГС в частта за отхвърляне на исковете на С. М. С. и Б. С. С. срещу ЗД [фирма]-София и вместо него е постановил друго, с което е осъдил касатора да заплати на С. М. С. и Б. С. С. сумите от по 10 000 лева на основание дължимо застрахователно обезщетение по чл. 407, ал. ТЗ (отм.) във вр. с чл. 45 от ЗЗД. Навеждат се доводи и оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение и се иска отмяната му и произнасяне по същество в насока отхвърляне изцяло на исковете. Твърди се, че е недопустимо осъждането на застрахователя да заплати обезщетение по прекия иск на пострадалите лице срещу него, след като вече е осъден прекия извършител за това. С определение № 380/10.06.2011 г. постановено по настоящото дело въззивното решение е допуснато до касационно обжалване в тази част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обуславящия изхода на спора правен въпрос: за допустимостта на иска срещу застрахователя по застраховка "Гражданска отговорност" при положение, че деликвентът е вече осъден да заплати на ищците обезщетение по иск по чл. 45 от ЗЗД и производството е спряно, поради висящността на тълк. дело № 1/2010 на ОСТК на ВКС. След приемането на ТР № 2/06.06.2012 г. на ОСТК с определение № 185 от 15.06.2012 г. производството е възобновено. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, след преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл. 290 и сл. от ГПК констатира следното: За да постанови въззивното решение, в обжалваната част, с което приема иска на двамата ищци за основателен до размера на присъдените от по 10 000 лева на всеки, въззивният съд е приел, че на 14.11.2004 г. вследствие на ПТП е предизвикана смъртта на С. Б. С. -съпруг на ищцата и баща на ищеца. От данните от присъдата по н. о. х. д № 291/2006 г. на ОС - Варна се установява, че ПТП е причинено виновно от Апостол Б. М. за което е осъден за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. В НК. Гражданската отговорност на последния като водач на МПС през периода обхващащ датата на ПТП е била застрахована от страна на ответното застрахователно дружество. От събраните гласни доказателства става ясно, че смъртта на С. Б. С. се е отразила негативно на емоционалното и здравословно състояние на ищците. При това положение, съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и с оглед обвързаността на размера на дължимото от застрахователя обезщетение от това присъдено по наказателното дело при произнасянето по гражданския иск срещу деликвента, съдът е приел, че размерът му следва да бъде от 35 000 лева за всеки един от ищците. Като е отчел погасяването чрез плащане до размера на 25 000 лева на всеки от тях от страна на застрахователя, съдът е присъдил разликата от по още 10 000 лева за всеки. По правния въпрос обуславящ изхода на спора, по който е допуснато касационното обжалване: за допустимостта на иска срещу застрахователя по застраховка "Гражданска отговорност" при положение, че деликвентът е вече осъден да заплати на ищците обезщетение по иск по чл. 45 от ЗЗД е налице задължителна практика на ВКС: ТР № 2/06.06.2012 г. по тълк. дело № 1/2010 на ОСТК, според която: при уважен иск срещу делинквента по чл. 45 ЗЗД е допустим прекият иск на увреденото лице по чл. 407, ал. 1 ТЗ (отм.), съответно по действащия чл. 226, ал. 1 КЗ срещу застрахователя по застраховка "Гражданска отговорност. По основателността на касационната жалба: Касационната жалба е неоснователна. Единственото оплакване в нея се свежда до неправилност на обжалваното въззивно решение, тъй като е недопустим иск за осъждане на застрахователя по риск ГО да заплати обезщетение по прекия иск по чл. 407 (отм.) ТЗ на пострадалите лица срещу него, след като вече е осъден прекият извършител за това. Това оплакване е неоснователно по вече изложеното съображение, с оглед цитираната задължителна практика на ВКС. Ето защо решението в частта на разглежданата касационна жалба се явява правилно и следва да се остави в сила. С оглед изложеното, ВКС, ТК, II т. о.