Решение № 314 от 17.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 638/2009 г.

Решение № 314 от 17.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 638/2009 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Илияна Папазова Производството е с правно основание чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Н. Д. от гр. В., ч. процесуалния си представител-адвокат Г. против въззивно решение от 21.07.2008 г. по в. гр. д. № 4* по описа за 2004 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 15.03.2004 г. по гр. д. № 823/2002 г. на Районен съд София, 67 състав в обжалваните отхвърлителни части. Искането е за отмяна на постановения въззивен акт и решаване на спора по същество с уважаване на претенциите. Претендира направените по делото разноски. С определение № 565 от 4.06.2009 г. ВКС е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК във връзка с поставения въпрос - за дължимостта на дневни командировъчни пари на шофьор, извършващ международни превози. В съдебно заседание страните не се явяват, не се представляват и не вземат становище. Върховният касационен съд, състав на III г. о., след като обсъди направеното искане и доказателствата по делото, намира следното: Независимо, че в касационната жалба са развити доводи само във връзка с иска по чл. 215 от КТ, тъй като в нея е посочено, че е подадена срещу постановеното от СГС решение, настоящият съдебен състав приема, че предмет на обжалване е целия въззивен акт. С него СГС е оставил в сила решение на районния съд, с което са отхвърлени следните обективно съединени искове: с правно основание чл. 215 от КТ за сумата от 8 968 лв., представляваща дължима суми за командировъчни пари от извършени задгранични превози за периода 21.08.2000 г. -9.10.2001 г., ведно със обезщетение за забава в размер на 1 090 лв., по чл. 245, ал. 2 от КТ за сумата от 90 лв., представляваща обезщетение за забава върху дължимото трудово възнаграждение от 1000 лв., по чл. 128 от КТ за сумата от 1 400 лв., представляваща неправомерно извършени удръжки от трудовото възнаграждение на ищеца и по чл. 245, ал. 2 от КТ за сумата от 120 лв., представляваща обезщетение за забава. От така предявените четири иска-два са недопустими на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК, тъй като са с цена на иска до 1000 лв. На това основание по отношение на претенциите - с правно основание чл. 245, ал. 2 от КТ за сумите от 90 лв. и от 120 лв., представляващи обезщетение за забава върху вземанията за дължимо и за неправомерно удържано трудово възнаграждение - касационното производство следва да бъде прекратено като недопустимо. Касационната жалба в останалата част - относно претенцията с правно основание чл. 215 от КТ и тази по чл. 128 от КТ е допустима и следва да бъде разгледа по същество. За да постанови решението си-в тази част, въззивният съд е приел, че жалбоподателят в качеството си на шофьор, извършващ възложените му от работодателя международни превози, е имал място на работа в превозните средства на дружеството, като постоянната му работа е извършвана при и по време на пътуването в страната и чужбина, поради което същия попада в категорията на чл. 6, ал. 1, т. 1 от Наредбата за командировките в страната. За иска по чл. 128 от КТ е приел, че е недоказан, първо защото не е установено извършването на удръжки и второ, защото настоящата хипотеза не попада сред изброяването по чл. 272 от КТ. Съгласно чл. 290, ал. 2 от ГПК - касационният съд се проверява правилността на въззивното решение само по посочените в жалбата основания. В случая посоченото е неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Тезата на касатора е, че в случая не намира приложение Наредбата за командировките в страната, а Наредбата за служебните командировки на шофьорите и стюардесите в чужбина при международни автомобилни превози на товари и пътници. Настоящият съдебен състав споделя тезата на касатора. Отговорът на поставения въпрос във връзка, с който е допуснато касационно обжалване вече е даден с постановено по реда на чл. 290 от ГПК решение по гр. д. № 3* по описа за 2008 г. на I г. о. на Върховен касационен съд. Неправилна е съдебната практика, според която командировъчни пари не се дължат, защото пътуването със и в превозно средство е място на работа на шофьорите. Тази практика не се споделя от настоящия състав, защото не съответства на съдържанието на понятието "командировка", като изпълнение на трудовите задължения на работника или служителя извън мястото на постоянната му работа и не на определеното му работно място. В случая приложима е не Наредбата за командировките в страната, а Наредбата за служебните командировки на шофьорите и стюардесите в чужбина при международни автомобилни превози на товари и пътници, наричана по-долу Наредбата. Съгласно § 1 от Заключителните й разпоредби - тя се прилага за всички стопански организации, които имат собствени автомобили и автобуси и извършват международни превози, каквато е и ответната- "Бултранс" ООД. Съответно- дължими са и следва да бъдат изплатени дневни командировъчни пари на шофьор, извършващ международни превози и то в размер, не по-малък от определения в Наредбата. Като е приел обратното -въззивният съд е постановил неправилен акт, който следва да бъде отменен, а спорът решен по същество -на основание чл. 293, ал. 2, във вр. с ал. 3 от ГПК, пред вид това, че не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия. В случая е безспорно установено, че ищецът /сега касатор/ е работел през исковия период като шофьор в транспортна фирма за извършване на международни превози- "Бултранс"О., като е извършил за периода октомври 2000 г. -септември 2001 г. общо десет курса в чужбина, за което са издадени десет броя командировъчни заповеди. За тази си дейност той е следвало да получи съгласно чл. 8 от Наредбата командировъчни пари в размер на 35 щатски долара на ден- за единична езда и по 27.50 щатски долара на ден-при двойна езда. В случая -пред вид факта, че във всички представени документи е посочено само името на ищеца, а и ответникът не е направил възражение, че курсовете са извършвани съвместно с друг шофьор, съдът приема, че е извършвана единична езда. Определеният от заключението на приетата по делото експертиза размер на дължимата сума - за осъществените от ищеца международни превози за процесния период възлиза на 10 945.26 лв./като изчислението е правено по курса на долара към датата на издаване на командировъчните заповеди./От така определената сума следва да се приспаднат 3 657 лв., за които вещото лице е дало заключение, че не са били своевременно отчетени от ищеца на ответника и са останали дължими. Следователно -исковата претенция се явява основателна за сумата от 6 288 лв. В останалата част до 8 968 лв. следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Следва да бъде отхвърлена като недоказана и претенцията за обезщетение за забава в размер на 1 090 лв. Ищецът не е ангажирал доказателства, установяващи начина на изчисление на така претендираната сума. Недоказана е и претенцията по чл. 128 от КТ за сумата от 1 400 лв., претендирана като неправомерно извършени удръжки от трудовото възнаграждение на ищеца. В тази част решението на въззивния съд е правилно и следва да бъде оставено в сила, тъй като развитата от касатора теза, че това са пари, които са му били откраднати в чужбина и удържани от работодателя от трудовото му възнаграждение, по никакъв начин не беше установена. Обратно - вещото лице, след справка в счетоводството на дружеството дава заключение, че няма документи, въз основа на които да се направи извод за подобна удръжка. С оглед на горното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение