Решение № 7962 от 17.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 12162/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК, във връзка с чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Образувано е по касационни жалби на Д. Н. Х. с [ЕГН] и постоянен адрес гр. София, [адрес], подадена чрез пълномощника му адв. А. Риджаков САК със съдебен адрес гр. София, [адрес] и на Министерство на външните работи с адрес гр. София, ул. Александър Жендов 2, подадена чрез процесуалния представител М. Узунова, срещу решение 20220/16.10.2024г. по адм. д. 3167/2024г. по описа на Административен съд София град, I-во отделение, 65-и състав. В първата жалба, касаторът Д. Н. Х. чрез адв. А. Риджаков поддържа доводи за неправилността на първоинстанционното решение в частите му, с които се отхвърлят исковете му срещу Министерство на външните работи за присъждане на: Касаторът Д. Н. Х. твърди, че така постановеното първоинстанционно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК. Относно частта на решението, с която се отхвърля иска за обезщетение на имуществени вреди, представляващи претърпени загуби от заплащане на вносни мита и ДДС при внос на МПС от Република Турция, касаторът счита за неправилен извода на съда, че не са доказани от ищеца всички предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата, съгласно нормите на чл. 1, ал. 1 и чл. 4 ЗОДОВ, и по-конкретно, че не е налице причинно-следствена пряка и непосредствена връзка между платената от ищеца сума в размер на 12550 лева и обявените за нищожни административни актове. Според него, поради действието на обявените за нищожни административни актове е бил лишен от възможността да ползва движимата вещ лек автомобил, занапред в страната, където е работил, което довело до пряко и непосредствено възникване на задължение за касатора да заплати мита, ДДС и такса при вноса на лекия автомобил в Република България преди изтичане на 6-месечния срок, съгласно Регламент (ЕО) 1186/2009г. на Съвета. Относно частта на решението, с която се отхвърля иска за обезщетение за имуществени вреди, представляващи неизплатени командировъчни средства в размер на 82200.06 евро, касаторът твърди, на първо място, че съдът, за да отхвърли тази претенция, в разрез с нормата на чл. 204, ал. 3 АПК не се е произнесъл относно действителността на Заповед К-177/27.04.2018г. на министъра на външните работи за прекратяване на командировката на ищеца, издадена въз основа на обявената за нищожна Заповед Т-749/27.04.2018г. на министъра на външните работи за прекратяване на служебното правоотношение на първоинстанционния ищец. От Заповед К-177/27.04.2018г., според жалбоподателя, произтичали и претърпените от него имуществени вреди в размер на 82200.06 евро. На второ място, касаторът аргументира несъгласието си с тълкуването от съда на разпоредбите на чл. 8 и чл. 9 от Наредба за командировъчните средства при задграничен мандат /НКСЗМ/ като посочва и, че съдът не е посочил определение за личен трудов доход . Касаторът Д. Н. Х. претендира разноски за производствата пред двете съдебни инстанции, включително и по чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Ответникът по първата жалба Министерство на външните работи, е подал в срок отговор, с който оспорва жалбата като неоснователна, а първоинстанционното решение в обжалваните му части за правилно и законосъобразно. С отговора претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение в минимален размер. Във втората касационна жалба срещу същото решение на АССГ, Министерство на външните работи оспорва като неправилно и необосновано решение 20220/16.10.2024г. по адм. д. 3167/2024г. на АССГ в частите му, с които е осъдено да заплати на Д. Н. Х. сумата от 5000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди за периода от 27.04.2018г. до 19.04.2021г., претърпени вследствие на обявените за нищожни Заповед ЧР-95-00-145/27.04.2018г. и Заповед Т-749/27.04.2018г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на издаването им до окончателно изплащане на главницата, както и сумата от 37 лева разноски по първоинстанционното производство. Касаторът смята, че първоинстанционният ищец не е успял да докаже пълно и главно своите твърдения за претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени психически страдания поради унижение на личността му, причинени от споменатите по-горе две на брой обявени за нищожни заповеди. Касаторът твърди, че влошаването на психическото и здравословното състояние на лицето Д. Н. Х. е причинено от друго събитие от живота му смъртта на неговата дъщеря, настъпила около година, година и половина преди издаването на описаните заповеди, оспорва и достоверността на свидетелските показания, дадени пред първата съдебна инстанция, поради тяхната едностранчивост и субективност. Всички описани обстоятелства водят, според касатора, до прекъсване на пряката и непосредствена връзка между негативните психически преживявания на ищеца и издадените нищожни заповеди. Жалбоподателят посочва, че след прекратяването на служебното правоотношение, ищецът е започнал работа в Министерството на образованието и науката. На последно място, МВнР твърди, че искът за лихвите върху главницата по обезщетението за неимуществени вреди е погасен по давност тя е започнала да тече при издаването им, на 27.04.2018г., като делото е пред първа инстанция е било образувано през 2022г., т. е. повече от три години след датата на издаване на процесните заповеди. Касаторът претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред касационната инстанция в минимален размер. Ответникът по тази жалба Д. Н. Х., чрез пълномощника си адв. А. Риджаков е подал в срок отговор на касационната жалба, с който я оспорва като неоснователна, и дава становище за правилността и законосъобразността на първоинстанционното решение в оспорената му част. Със своя отговор не претендира присъждане на разноски. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователността на двете касационни жалби и за правилността и законосъобразността на първоинстанционното решение. Върховният административен съд, трето отделение, намира касационните жалби за допустими като подадени в срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от надлежни страни, за които атакуваното решение в съответните му части е неблагоприятно. Разгледани по същество, същите са неоснователни. По фактите, съдът споделя напълно фактическата обстановка, установена от първоинстанционния съд, а именно: Д. Н. Х. е бил държавен служител в Министерството на външните работи, където е заемал длъжност Държавен експерт в Задгранично представителство-Бурса, Република Турция, с ранг на държавен служител-V старши. Със заповед К-686/21.10.2016 година бил дългосрочно командирован за изпълнение на функции на пълномощен министър, нотифициран в Канцеларията към Генералното консулство на Република България в Истанбул, Република Турция-гр. Бурса. Периодът на дългосрочната му командировка бил от 26.11.2016 година до 25.11.2020 година с определени командировъчни средства в размер на 87.54 дневно. Със заповед ЧР-95-00-145/27.04.2018 година на Д. Х. било наложено дисциплинарно наказание уволнение на основание чл. 90, ал. 1, т. 1, във връзка с чл. 91, ал. 1 от ЗДСл, за вменени му дисциплинарни нарушения по чл. 89, ал. 2, т. 1 от ЗДСл. Тази заповед била обявена за нищожна с решение 1350/05.03.2019 година, постановено по адм. д. 5308/2019 година по описа на Административен съд София-град, второ отделение, 25-и състав. Срещу това решение били подадени две касационни жалби-едната от министъра на външните работи и от постоянния секретар на Министерството на външните работи, в качеството му на наказващ орган. С решение 3046/26.02.2020 година, постановено по адм. д. 4649/2019 година по описа на ВАС, Пето отделение, първата от жалбите била оставена без разглеждане, а по повод на втората било оставено в сила обжалваното решение на Административен съд София-град. Оставянето без разглеждане на жалбата на министъра на външните работи е било потвърдено с определение 7269/11.06.2020 година, постановено по адм. д. 4792/2020 година по описа на ВАС, петчленен състав-ІІ колегия. С оглед на това решение 1350/05.03.2019 година, постановено по адм. д. 5308/2019 година по описа на Административен съд София-град, второ отделение, 25-и състав било окончателно влязло в сила. Със Заповед Т-749 от 27.04.2018г. на министъра на външните работи е прекратено служебното правоотношение на Д. Н. Х., на основание чл. 107, ал.1, т.3 от ЗДСл във вр. с чл.50, ал.1, т.5 от ЗДСл и заповед ЧР-95-00-145 от 27.04.2018г. С решение 6168 от 09.11.2018г. постановено по адм. д. 6321 по описа за 2020г. на АССГ, оставено в сила с решение 4324 от 05.04.2021г. по адм. д. 595/2021г. на ВАС, е обявена нищожността на Заповед Т-749 от 27.04.2018г. Със заповед Т-1606 от 19.04.2021г. Д. Н. Х. е възстановен на длъжност държавен служител в задгранично представителство в гр. Бурса. Вследствие на обявеното му за нищожно уволнение и съответно прекратяване на служебното му правоотношение Д. Н. Х. е претърпял имуществени и неимуществени вреди, за които е предявил исковете в рамките на първоинстанционното производство. От правна страна, съдът отново и на осн. чл. 221, ал. 2, изр. 2, пр. последно, споделя мотивите на първата инстанция, като за пълнота добавя следните правни изводи: Относно искането на касатора Д. Н. Х. за отмяна на първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен искът за обезщетяване на имуществени вреди, представляващи претърпени загуби от заплащане на вносни мита и данък добавена стойност при внос на МПС от трета за ЕО страна Република Турция, ведно със законната лихва върху сумата от датата на издаване на нищожните административни актове 27.04.2018г. е следвало в рамките на първоинстанционното производство да бъде доказано дали същият има място на обичайно местопребиваване в рамките на Република Турция, тъй като смяната му е част от хипотезата на нормата на чл. 3 от Регламент (ЕО) 1186/2009 на Съвета от 16 ноември 2009г. във връзка с освобождаването от вносни мита и ДДС на имущество по чл. 4, пар. 1, б. а от същия Регламент. За да бъде освободено дадено лично имущество, трябва внасянето му от трета държава на митническата територия на Общността, този внос трябва да бъде свързан с преустановяването на обичайното пребиваване на заинтересуваното лице в дадената трета държава и установяването на обичайно местопребиваване в рамките на митническата територия на Общността. Доколкото понятието обичайно местопребиваване не е легално дефинирано в посочения регламент, а и в рамките на Правото на ЕС е понятие, подлежащо на тълкуване, то преценка следва да се прави с оглед на всички факти на конкретния случай. В рамките на първоинстанционното производство не са представени доказателства относно обстоятелството на обичайното местопребиваване на Д. Х.. За да бъде установено дори наличието на възможност закупеното от касатора МПС да бъде освободено от вносно мито и ДДС при внасянето му на територията на Р. България, то доказването на този факт е било абсолютно необходимо досежно основателността на претенцията за обезщетяване на вреди от заплащането на тези задължения при вноса на превозното средство в рамките на митническата територия на Общността. Относно второто искане, посочено в касационната жалба на Д. Н. Х., а именно за отмяна на първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен искът му за обезщетение за вреди, причинени от описаните по-горе нищожни административни актове, представляващи неизплатени поради действието на порочните актове командировъчни средства, съдът споделя решението на първата инстанция да не се произнесе относно нищожността на Заповед К-177/27.04.2018г. Касаторът е сезирал първоинстанционния съд с иск за обезщетяване на вреди, причинени от Заповед ЧР-95-00-145/27.04.2018г. на постоянния секретар на МВнР и Заповед Т-749/27.04.2018г. на министъра на външните работи, и двете обявени за нищожни в рамките на предходни съдебни производства. Искането за изменение относно същността на незаконосъобразния административен акт, от който произтичат и вредите, е по същество промяна на основанието на иска, което на осн. чл. 214, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 144 АПК е допустимо до края на първото съдебно заседание. С това искане се променя и предметът на доказване. Докато в първия случай е трябвало да бъдат доказани само вредите и причинно-следствената връзка между тях и обявените за нищожни заповеди, във втория случай е щяло да бъде необходимо доказването на нищожността на Заповед К-177/27.04.2018г. За пълнота следва да се посочи, че административни актове, издадени въз основа на други административни актове, които в последствие са били обявени за нищожни, не винаги са нищожни. Издаденият впоследствие административен акт би бил нищожен, ако единственият юридически факт за неговото издаване е първоначалният нищожен административен акт, или ако е бил издаден след обявяването на първоначалния акт за нищожен. В настоящия случай обаче, административният съд не може да осъществи такъв косвен съдебен контрол. Поради посочените съображения, съдът намира жалбата на Д. Н. Х. за неоснователна в нейната цялост. Както първоинстанционният съд правилно е посочил, неимуществените вреди са настъпили непосредствено от издадените нищожни заповеди заради тях ищецът е навлязъл в период на влошено психическо здраве, довело впоследствие и до влошаване на физическото му състояние. Описаните статии в електронни медии не са причина, както се посочва в решението на първата инстанция, за тези психологически изменения. Те само могат да се превърнат в усилващ тези негативни емоции фактор. Посоченото трагично събитие, предшестващо издаването на нищожните заповеди кончината на дъщерята на ищеца, няма как да бъде пренебрегнато като фактор за психическото му състояние, но то не е основополагаща причина за състоянието, в което той е изпаднал след неговото уволнение и отзоваване като консул. Това се потвърждава и от събраните в рамките на първоинстанционното производство свидетелски показания. Емоционалното състояние на дадено лице най-често може да бъде най-ясно усетено от близките нему хора неговото семейство и неговите приятели. За установяването на изменения в психиката на даден индивид, особено когато става въпрос за коренна промяна в неговите отношение и поведение спрямо външния свят, често най-точно сведения могат да дадат именно неговите близки. В този контекст, съдът кредитира показанията, дадени от двамата свидетели приятели на ищеца, като достоверни. Фактът, че ищецът е встъпил в служебно правоотношение след неговото незаконосъобразно уволнение, не може да бъде основание за отхвърляне на иска за обезщетяване на неимуществени вреди. Въпреки понасянето на тежки психически травми, човешкият вид има способността да върши, дори насила, неща, от които зависи неговото оцеляване, като това не променя по никакъв начин същността на изпитваните от него отрицателни емоции. В този контекст и ищецът е направил необходимото, за да не лиши себе си и своето семейство от паричните средства, необходими за покриването на техните жизнени нужди. Относно присъдената законна /компенсаторна/ лихва за периода от издаване на нищожните заповеди 27.04.2018г. върху обезщетението за претърпени неимуществени вреди, относно същата по същество се явява изтекъл тригодишният давностен срок по чл. 111 ЗЗД. Министерство на външните работи, обаче, в отговора на исковата молба в рамките на първоинстанционното производство е направило възражение за изтекла давност само относно лихвата върху исканото обезщетение за имуществени вреди, представляващи неизплатени командировъчни средства. Това означава, че първоинстанционният ответник е пропуснал да направи възражение за изтекла давност относно компенсаторната лихва върху присъденото с решението обезщетение за неимуществени вреди. А погасителната давност на основание чл. 120 ЗЗД не се прилага служебно, а само по възражение на ответната страна, направено, в рамките на съдебното производство, с отговора на исковата молба. След като ответникът е пропуснал този срок, неговата възможност да иска прилагане на давност относно конкретното вземане за лихва е била преклудирана. Поради посочените съображения, съдът намира жалбата на Министерство на външните работи за неоснователна в нейната цялост. Доколкото и двете касационни жаби са неоснователни разноски на ответните страни не се дължат. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 АПК, Върховният административен съд, трето отделение: