Решение № 6978 от 5.06.2017 г. на ВАС по адм. д. № 6076/2016 г.

Решение № 6978 от 5.06.2017 г. на ВАС по адм. д. № 6076/2016 г., III о., докладчик съдията Таня Куцарова Производството по делото е образувано по касационната жалба на Ч. Г. Т. от гр. С. /неправилно наименована въззивна жалба/ против решение № 1157 от 24.02.2016 г., постановено по адм. д. № 8310 по описа за 2015 г. на Административен съд - С. град. Р. оплакване за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска отмяната му и решаване на спора по същество чрез уважаване на исковата му претенция с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Ответникът по касационната жалба - Областна дирекция на МВР П. не изразява становище. Представителят на Върховната административна прокуратура представя мотивирано становище за основателност на касационната жалба. По делото е постъпила и частна жалба срещу определението на АССГ от 02.02.2016 г., с което е приключено събирането на доказателства и е даден ход на делото по същество. Касационната жалба е подаден в срока по чл. 211 АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима за разглеждане по същество, а разгледана по същество същата се явява неоснователна. Производството пред АССГ е образувано по предявения от Ч. Г. Т. от гр. С. иск против срещу Областна дирекция на МВР- П. за заплащане на обезщетение за претърпени от него имуществени вреди- адвокатски хонорар в размер на 300 лева, настъпили вследствие отмяна на Наказателно постановление № 1071/11/17.10.2011 г. на Началник сектор "ПП" при ОД на МВР- П., ведно със законната лихва върху сумата от 300 лева от влизане в сила на Решението на Плевенски районен съд, 13 състав по н. а. х. д. № 1464/2013 г. до окончателното и изплащане. В исковата молба се твърди, че от издаденото наказателно постановление, което впоследствие е отменено от Районен съд- П. с влязло в сила решение са му нанесени вреди, които са пряка и непосредствена последица от отмяната на наказателното постановление. Иска се да бъде осъден ответникът да заплати исканите обезщетения, ведно със законната лихва върху него. Съдът е постановил решение, с което е отхвърлил иска, като е приел, че наказателното постановление не е и не може да бъде административен акт, а е правораздавателен акт, с който се слага край на едно административно- наказателно производство. Административните наказания се налагат от изпълнителни органи, на които е възложена юрисдикционна компетентност-действат като особени юрисдикции и се подчиняват на правния режим на съответната съдебна система. При реализиране на тази специална правораздавателна компетентност за случая, административно-наказващите органи са извадени от системата на изпълнителните органи и имплицитно са включени в системата на съдебната власт/образно казано с оглед на дейността, а не институционално, тъй като самата Конституция не предвижда създаването на особени юрисдикции/. Дейността по налагане на административно наказание и ангажиране на административно наказателна отговорност, не представлява административна дейност, а юрисдикционна такава /със забележка относно казаното по-горе/. На следващо място, правната уредба на НП се съдържа в ЗАНН, а не в АПК и в ЗАНН няма препращане към АПК относно издаването, съдържанието и обжалването на НП. Дори и да е издадено от некомпетентен орган, наказателното постановление не се обявява за нищожно, а се отменя като незаконосъобразно/ аргумент от разпоредбата на чл. 63 от ЗАНН, според която правомощията на районния съд са да отмени, да потвърди или измени наказателното постановление, а не да го обяви за нищожно. С АУАН се установява нарушението и нарушителят, а с НП се ангажира административно наказателната отговорност на нарушителя. АУАН се съставя от определени длъжностни лица и има задължителни реквизити, посочени в чл. 42 от ЗАНН. Реквизитите на наказателното постановление са посочени в чл. 57 от ЗАНН, а издателят на наказателното постановление е посочен в съответния закон/ какъвто е процесният случай. И АУАН, не е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, а се подчинява на правната уредба на ЗАНН и в частност следва да отговаря на изискванията на чл. 42 от ЗАНН и най- същественото за АУАН е това, че с него се поставя началото на едно административно- наказателно производство, което е различно от производството по издаване на индивидуални административни актове. Фактът, че наказателното постановление не е административен акт, не води до извод, че лицето засегнато от отмяната на наказателното постановление не може да претендира вреди по реда на чл. 1 от ЗОДОВ. Възможността за присъждане на направените в производството по обжалване на наказателните постановления разноски обаче е материалноправен въпрос, който следва да бъде разглеждан от съдилищата, компетентни да се произнесат по споровете с такъв предмет. Обезщетението за имуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове и дейността на администрацията. Решението на АССГ е валидно, допустимо и правилно като краен резултат, но с мотиви, които са различни от изложените. Настоящият съдебен състав не споделя правната квалификация на АССГ на дейността по административно наказване като "юрисдикционна". Прецизността на правния изказ изисква съдът да си служи с правните понятия и правните институти съобразно установените за това правила и критерии в действащия понастоящем правен ред, основан на Конституцията на РБ от 1991 г. В Основния закон, както много ясно се сочи и в практиката на КС, понятие "юрисдикция", респ. "особена юрисдикция" / за разлика от Конституцията от 1971 г. - чл. 126, чл. 133 / не съществува, поради което е непрецизно съдът да използва този термин при обозначаване на правораздавателната дейност на администрацията. При действието на фундаменталния принцип на разделение на властите, дейността на администрацията по административно наказване, макар и правораздавателна по своята същност, не представлява друг вид дейност, освен административна, т. е. изпълнителна, доколкото не може да се определни нито като съдебна, нито като законодателна. С оглед изложеното в мотивите към ТП № 2/2015 г. на ОС на ГК на ВКС и Първа и Втора колегии на ВАС, и приетото ТР № 1/15.03.2017 г. на ОС на ВАС при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон. За да се приложи в конкретния случай посоченото ТР № 1/2017 г., е необходимо по безспорен начин да се установи по делото, че в хода на обжалване на наказателното постановление е бил изплатен от наказаното лице адвокатски хонорар. Това означава, че правната помощ от процесуалния представител - адвокат следва да е била реална, осъществена въз основа на договор за правна защита и съдействие и по делото да било представено пълномощно, удостоверяващо процесуалното представителство. Едва при тази условия по реда на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, с оглед липсата на друга правна възможност в производството по чл. 63 ЗАНН и касационното обжалване по реда на АПК, може да се търси сумата, платена като адвокатски хонорар като вреда по св. на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. В този случай, следва да се приеме, че със сумата, заплатена като възнаграждение за адвокат по договор и осъществено процесуално представителство, имуществото на наказаното лице - жалбоподател е било намалено, т. е. исковата сума представлява имуществена вреда. В настоящия случай липсват доказателства, че жалбоподателят пред районния съд е бил представляван от адвокат. Представителство не е отразено в съдебния протокол, не са представени договор за правна защита и съдействие и пълномощно за процесуално представителство. При това положение ищецът няма право да търси по реда на ЗОДОВ суми, за които няма доказателства, че са излезли от неговия патримониум. Като е приел иска за неоснователен и недоказан, съдът е постановил правилно решение като краен резултат, което следва да се остави в сила. Частна жалба против определението от 02.02.2016 г., с което е даден ход на делото по същество пред първоинстнационния административен съд следва да се приеме за подадена в срок, но е недопустима, с оглед разпоредбата на чл. 229, ал. 1 АПК. Съгласно същата норма на обжалване с частна жалба подлежат определенията и разпорежданията: 1. които преграждат по-нататъшното развитие на производството; 2. в случаите, изрично посочени в закона. Обжалваното определение не попада в хипотезата на предвидената от АПК обжалваемост на определенията и разпорежданията, поради което на осн. чл. 215, т. 4 вр. чл. 236 АПК същата следва да се остави без разглеждане. Водим от горното, Върховният административен съд