Решение № 6731 от 8.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14391/2018 г.

Решение № 6731 от 8.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14391/2018 г., III о., докладчик съдията Аглика Адамова Производството е по реда на чл. 208 АПК. Образувано е по касационна жалба на Дирекция за национален строителен контрол, чрез процесуален представител против решение № 5721/10.10.2018 г. по адм. д. № 2647/2018 г. на Административен съд - С.-град, с което ДНСК е осъдена да заплати на "Стоун Компютърс" АД сумата от 1830682, 70 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи от очакваните и неполучени приходи от договори за наем, за периода, в който помещенията в сградата са останали незаети поради разваляне на договорите за наем, дължащо се на незаконосъобразен акт - мълчалив отказ за издаване на разрешение за ползване, както и за периода, в който ищецът е имал сключени договори, но на по-ниски цени в сравнение с първоначално сключените, както и сумата от 400 269, 47 лв., представляваща лихва за забава върху главницата, считано от 01.12.2015 г. /датата на влизане в сила на решението за отмяна на оспорения административен акт/ до 05.03.2018 г. /датата на подаване на исковата молба/ и в полза на дружеството са присъдени разноски в размер на 34 911, 26 лв. Касаторът Дирекция за национален строителен контрол, чрез процесуалния си представител, твърди, че решението е неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Счита: че не са изпълнени всички предпоставки за реализиране отговорността на ДНСК по чл. 1 ЗОДОВ, тъй като не е налице претърпяна вреда в причинна връзка с отменен административен акт; по този ред може да се претендира само обезщетение за причинени загуби, но не и за пропуснати ползи; не се дължи обезщетение за неосъществени хипотетични приходи; не е доказан сигурен резултат, който ищецът е щял да постигне. Касаторът изтъква, че съдът не е съобразил следните обстоятелства: договорите за наем и нотариалните покани са нищожни, поради липса на годен обект за отдаване под наем; същите имат характер на предварителни договори; не създават за наемодателя сигурност, че ще получава наемната цена за повече от 6 месеца; съставени са за нуждите на процеса, като същите са частни документи с недостоверна дата и нямат обвързваща доказателствена сила. Поддържа се съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като съдът не е указал и е разместил доказателствената тежест в процеса, без да съобрази нормата на чл. 193, ал. 3 ГПК, както и поради отказа за назначаване на съдебно-техническа експертиза за установяване дали сградата попада в защитена територия на групов паметник на културата и в охранителна зона на друг обект; неправилно не са изискани и преписките във връзка със съгласуване на документацията на сградата от други ведомства. Твърди се неправилно определяне размера на обезщетението, тъй като експертното заключение е изготвено единствено на база на първоначалните наемни договори и е оспорено, а и последващите наемни договори са на значително по-ниски цени. Касаторът счита, че неправилно е определен и периодът на дължимото обезщетение, тъй като разрешението за ползване е издадено на 18.01.2016 г., а обявената за нищожна част от него не влияе върху възможността за ползване на обектите. Освен това навежда доводи, че съдът не е съобразил обстоятелството, че ищецът сам се е поставил в положение да предостави под наем негодни обекти, преди разрешението за ползване да е издадено и с ясно съзнание за съществуващия проблем с отказа на Министерство на културата да съгласува екзекутивната документация. Поддържа се и неправилно определяне размера на разноските. По тези съображения, подробно развити в касационната жалба, касаторът моли решението да бъде отменено, а исковете – изцяло отхвърлени; евентуално моли за отмяна и връщане на делото за ново разглеждане. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на противната страна. Ответникът – "Стоун компютърс" АД чрез процесуалния си представител оспорва касационната жалба. Претендира разноски. Прокурорът от Върховната административна прокуратура изразява становище за частична основателност на касационната жалба, по подробно изложено и обективирано в съдебния протокол заключение. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. С обжалваното решение, постановено в производство по чл. 203 АПК във вр. с чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, ДНСК е осъдена да заплати на "Стоун Компютърс" АД сумата от 1830682, 70 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи от очакваните и неполучени приходи от договори за наем, за периода, в който помещенията в сградата са останали незаети поради разваляне на договорите за наем, поради незаконосъобразен акт - мълчаливия отказ на ответника за издаване на разрешение за ползване, както и за периода, в който ищецът е имал сключени договори, но на по-ниски цени, в сравнение с първоначално сключените, както и сумата от 400 269, 47 лв., представляваща лихва за забава върху главницата, считано от 01.12.2015 г. /датата на влизане в сила на решението за отмяна на оспорения административен акт/ до 05.03.2018 г. /датата на подаване на исковата молба/ и в полза на дружеството са присъдени разноски в размер на 34 911, 26 лв. Не е било спорно в процеса, че "офис сграда с две подземни нива гаражи, магазин за промишлени стоки, кафене, банков офис и подземен трафопост, сградни ВиК отклонения, външно ел. захранване на трафопост и кабели Ср. Н. за офис сграда", находящи се в УПИ IX-10, кв. 184, район "Възраждане", по плана на гр. С., м. "Западно направление", бул. "Т. А." .№... е изградена от "Стоун Компютърс" АД, въз основа на разрешение за строеж № 136/09.06.2009 г., издадено от главния архитект на гр. С.. Съдът е приел за установено, че за обекта е издаден Констативен акт за установяване годността за приемане на строежа от 05.03.2015 г., в който е удостоверено, че строежът е изпълнен съгласно одобрените проекти, преработки и договорите за строителство и наличната документация в достатъчна степен характеризира изпълненото строителство. Заявлението за издаване на разрешение за ползване е подадено на 25.03.2015 г. в ДНСК, като съгласно мотивите на съдебното решение по адм. д. 9561/2015 г. към него са били приложени всички необходими документи в съответствие с изискванията на чл. 177, ал. 1 от ЗУТ и чл. 4 от Наредба № 2/31.07.2003 г. за въвеждане в експлоатация на строежите в Република България и минимални гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти. Не е било спорно, че поради непроизнасяне в срок на компетентния орган е формиран мълчалив отказ, отменен с влязло в сила на 01.12.2015 г., решение, постановено по адм. д. № 9561/2015 г. на АССГ, като с решението е даден 30 дневен срок на ответника за издаване на разрешението. Издадено е разрешение за ползване на сградата № СТ-05-57/18.01.2016 г. Разрешението е оспорено от дружеството, в частта, с която е посочено, че се разрешава ползването на строеж при удостоверяване спазването на изискванията за строителство в Трета охранителна зона на Историко-археологически резерват "Антична Сердика и Средновековен С." в центъра на гр. С. и в охранителната зона на недвижима културна ценност "Административна сграда, бивша фабрика "А. Ч.", находяща се в УПИ VІІІ-9, кв. 184, м. "Западно направление" по плана на гр. С., от компетентния орган за опазване на културното наследство по Закона за културното наследство /ЗКН/ съобразно изразеното особено мнение с изх. № 04-05-6/13.01.2016 г. на Министерство на културата. С влязло в сила на 13.07.2017 г. решение, постановено по адм. д. № 1102/2016 г. на АССГ, е обявена за нищожна оспорената част от разрешението, а преписката отново е върната на органа за издаване на акт. Издадено е разрешение № СТ-05-882/31.07.2017 г. на зам. -началника на ДНСК за ползване на обекта. След подаване на заявлението за издаване на разрешение за ползване на изградения обект, дружеството е сключило първоначално седем договори за наем на различните обекти в сградата, с начални дати през месец април 2015 г. и определена наемна цена. Във всички договори е посочено, че първата вноска от наемната цена се дължи от 01.06.2015 г., като договорите са сключени за срок от три години. И седемте договора са развалени с нотариални покани, изпратени от наемателите до дружеството в края на месец юни 2015 г. – началото на месец юли 2015 г., като в поканите подробно са посочени датите на договорите, уговорената в тях наемна цена и като основание е посочена забавата от страна на ищеца да предаде наетите помещения. Не е спорно, че след издаване на разрешението за ползване № СТ-05-57/18.01.2016 г., дружеството ищец е сключило нови договори за наем за същите помещения, в които наемната цена е по-ниска от уговорената в прекратените договори за наем. Всички представени с исковата молба наемни договори са оспорени от ДНСК по реда на чл. 193 ГПК в срок, както и на основание чл. 181, ал. 1 ГПК е направено изявление, че те са частни документи, съставени изцяло за нуждите на процеса, нямат достоверна дата, нямат доказателствена сила и са непротивопоставими на дирекцията. В съдебно заседание от 14.06.2018 г. представителят на ДНСК заявява, че оспорва само съдържанието на документите, а не и тяхната автентичност. В същото съдебно заседание съдът е протоколирал становището си, че не следва да се открива производство по чл. 193 ГПК за оспорените доказателства. При така установените факти, АССГ е счел, че е налице незаконосъобразен административен акт, надлежно отменен като такъв, по съответния ред. Приел е, че се касае за тежко увреждане на ищеца -наемодател на офис помещения в изградена от него сграда, който е бил поставен в невъзможност да приведе в изпълнение вече сключените договори за наем, като предостави за ползване наетите от дружества помещения. Счел е за неоснователно възражението, че ищецът сам се е поставил в ситуация на настъпване на едно бъдещо несигурно събитие, като е сключил договори за наем, преди издаване на разрешението за ползване, тъй като сградата е била изпълнена съобразно изискванията и за нея са били налице всички необходими документи и следователно не е съществувало съмнение по своевременно издаване на разрешението за ползване. Съдът е посочил, че срокът за издаване на разрешението за ползване е 7-дневен, съгласно действащата към момента на подаване на заявлението редакция на чл. 6 от Наредба № 2/31.07.2003 г. и само поради липсата на издадено разрешение ищецът не е могъл да предаде наетите имоти на наемателите, съответно те не са платили наемната цена и са поискали разваляне на договорите. Съдът е счел за недоказано и неоснователно възражението, че договорите за наем са съставени за целите на процеса, като се е позовал на нотариалните покани за разваляне на договорите, съдържащи в себе си удостоверяване на датите на връчване на поканата и описание на сключените договори. Приел е, че е налице настъпила реална вреда от пропуснати ползи, изразяваща се в неполучаване на приходи от сключени договори за наем и в разликата между наемната цена по първоначално сключените договори с наемателите, които са били за срок от три години от подписване на договорите, и наемната цена по последващите договори. Според АССГ, ако бяха приведени в изпълнение първоначално сключените договори, то дружеството е щяло да получи приходи от наем в размера, определен с договора за периода на действие на договора от три години. За да формира размера на присъденото обезщетение и лихви, съдът е изслушал и кредитирал основно и допълнително заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което е изцяло базирано на наемните цени по договорите, включително е изчислена разликата в наемните цени между прекратените и впоследствие сключените договори. За всяко от различните помещения в сградата е определен периодът на пропусната полза поради незаетост, като е взета предвид датата на първата дължима вноска по наемната цена по първоначалните договори и датата по първоначалната наемна вноска по последващите договори за всяко едно помещение, за което е имало сключен първоначален договор. Периодът на пропуснатите ползи поради разликата в наемната цена по първоначалните договори и последващите такива е формиран, като е взета предвид датата по първата наемна вноска по последващите договори за всяко едно помещение, за което е имало сключен първоначален договор и датата на изтичане на срока на действие на първоначалния договор, или в случая датата на подаване на исковата молба, която предшества датата на изтичане на договора. Въз основа на кредитираното заключение по съдебно-счетоводната експертиза и съгласно направени служебно изчисления, съдът е определил стойностите на обезщетението за всяко от помещенията. В резултат на това са приети за основателни и доказани искове за обезщетяване на претърпени вреди в размер на 1 830 682, 70 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи от очакваните и неполучени приходи от договори за наем, за периода, в който помещенията в сградата са останали незаети поради разваляне на договорите за наем, поради мълчаливия отказ за издаване на разрешение за ползване, както и за периода, в който ищецът е имал сключени договори, но на по-ниски цени, в сравнение с първоначално сключените, както и искът за законна лихва върху присъдената сума за периода 01.12.2015 г. до 05.03.2018 г., в размер на 400 269, 47 лв. В останалата част, като неоснователен е отхвърлен искът за сумата от 11 273, 80 лв., представляваща разликата до пълния претендиран размер от 1 840 956, 54 лв, в която част решението е влязло в сила и не се обжалва. Решението е правилно. Административният съд е изяснил релевантните за спора факти. Събрал е и е обсъдил необходимите и относими гласни и писмени доказателства. За приетото въз основа на този анализ фактически и правно се е обосновал. Мотивираният извод за частичната основателност на исковете е формиран в съответствие с фактически установеното и при правилно приложение на материалния закон - ЗОДОВ. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презюмира от закона, за това в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 от ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред, действие или бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност, настъпила вреда, причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. При липсата на кой и да е елемент от фактическия състав не може да реализира отговорността по чл. 1 от ЗОДОВ. В случая ищецът се е справил с доказателствената тежест, поради което е установено наличието на всички елементи от състава на отговорността по чл. 1 от ЗОДОВ за издадения от ДНСК незаконосъобразен акт. Между страните не се спори относно наличието на незаконосъобразен акт на ДНСК, който формира първия елемент от фактическия състав на чл. 1 ЗОДОВ. Спорът е съсредоточен върху възникването на вредите и техния размер и причинната връзка между отменения отказ на ДНСК и претендираните вреди. Съдът ще разгледа последователно доводите на касатора във връзка със спорните въпроси. Неоснователно е възражението, че пропуснати ползи по реда на ЗОДОВ не се обезщетяват. Ищцовото дружество е търговски субект и като такъв развива търговска дейност, а отдаването под наем е осъществявано като търговска дейност. Всяка търговска дейност по закон е свързана с възможността за получаване на търговска печалба, като това е и целта и смисъла за развиване на търговска дейност. 3ащитата на правата по чл. 1 от Протокол 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи /Конвенцията/, съгласно постоянната практика и утвърдени стандарти на защитата на притежанията, установени от Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/, включва и възможността за обезщетяване на пропуснатите ползи. Това е изрично посочено и в решението по делото Стамова срещу България. В тази връзка следва да се посочи § 84 и следв. от решението на ЕСПЧ от 19.01.2017 г. по делото Стамова срещу България. Тезата, че по реда на ЗОДОВ не се обезщетяват пропуснати ползи, не почива на действащата нормативна уредба и е в противоречие с практиката както на ЕСПЧ, така и на Съда на Европейския съюз. Това изрично е посочено и в цитираното решение - в дело, разглеждащо степента и вида на отговорността на държавите за нарушения на правото на Европейската общност от техните институции, Съдът на Европейския съюз приема, че правило, изключващо искове за пропуснати ползи, не е съвместимо с общностното право (вж. решението от 3 март 1996 г. по делото Brasserie du Pкcheur SA v. Federal Republic of Germany, С-46/93 и С-48/93, EU: C: 1996: 79). Съдът на Европейския съюз конкретно констатира, че "изключването изцяло на пропуснатите ползи от вредата, която подлежи на обезщетяване, не може да бъде допустимо в случай на нарушение на общностното право. Всъщност специално по отношение на икономическите и търговските спорове такова изключване изцяло на пропуснатите ползи е от естество да направи невъзможно обезщетяването на вредата". Неоснователни са доводите, че обезщетението неправилно е базирано на наемната цена по нереализираните договори за наем. Ответникът по касация е разполагал с конкретно правно средство да обоснове характера на финансовите си загуби и е ангажирал доказателства за това. Доколкото същият развива търговска дейност, свързана с отдаване под наем, то основателно е твърдението му, че бъдещите му финансови загуби, т. е. пропуснати ползи са свързани с невъзможността да реализира приходи от наеми. Тези нереализирани приходи се измерват на база наемната цена за същия обект. Тази наемна цена е приходът, чието постъпване в патримониума на наемодателя е пропуснато. Задълженията на наемодателя във връзка с този приход към бюджета или към трети лица са неотносими в производството по присъждане на обезщетения за вреди, както по реда на ЗОДОВ, така и по общия ред, предвиден в ЗЗД. Поради това е неоснователно твърдението, че обезщетението следва да се равнява не на пропуснатия приход, а на пропуснатата печалба, приравнена на прихода, намален с данъци, заплати на персонал, консумативи и др. Освен че е неоснователно това възражение, то е и недоказано, защото в тежест на касатора би било в подобна хипотеза да установи размера на сумата за задължения към бюджета и към трети лица, с които приходът да бъде намален. Недоказани в процеса са твърденията, че договорите за наем са съставени за целите на процеса. Действително, договорите за наем са частни диспозитивни документи. Като такива, те не се ползват с материална доказателствена сила и затова правилно съдът не е открил производство по тяхното оспорване, съгласно чл. 193 и следв. ГПК. Това оспорване има за цел да премахне именно материалната доказателствена сила на писмените доказателства, с каквато частните диспозитивни документи не разполагат. Обстоятелството, че договорите за наем са частни документи не отнема качеството им на писмени доказателства по смисъла на ГПК. Автентичността на тези документи не е оспорена. Съгласно чл. 180 ГПК те представляват доказателство за сторените в тях волеизявления, а последните са насочени именно към създаването на наемни правоотношения. Що се отнася до твърдяната привидност, с оглед твърденията, че договорите са съставени за целите на процеса, именно касаторът е следвало да докаже тези си твърдения, което не е сторено. Не на последно място, следва да се има предвид, че административните съдилища не са компетентни преюдициално да се произнасят относно нищожността на граждански договори, включително по повод тяхната привидност. Това е изцяло от компетентността на гражданския съд и само решение на гражданския съд за установяване на нищожност може да бъде основание за административен съд да приеме, че един договор между равнопоставени субекти е нищожен. Именно във връзка с твърдяната привидност на договорите биха подлежали на обсъждане и въпросите за размера на договорената наемна цена. Едно съществено разминаване между пазарната цена и тази, посочена в наемните договори, би могло да е индиция за привидност, но както се посочи, то не може да бъде преценено от административния съд преюдициално в производството по ЗОДОВ. Правилно периодът на обезщетението обхваща периода, за който са сключени договорите за наем. Касаторът не доказва възникването на обстоятелства, които биха препятствали действието и изпълнението на тези договори, освен издаването на незаконосъобразния отказ, представляващ основание за реализиране на отговорността по чл. 1 ЗОДОВ. Сключването на последващи договори за наем се дължи единствено на обстоятелството, че първоначалните не са могли да бъдат изпълнени и действието им е било прекратено с тяхното разваляне от страна на наемателите. Правилна е преценката на съда за причинна връзка между настъпилите вреди и незаконосъобразния акт. При положение, че строителството е изпълнено съгласно одобрени строителни книжа и в последвалите съдебни решения изрично е посочено, че към заявлението за издаване на разрешение за ползване са представени всички необходими документи, дружеството е имало легитимни правни очаквания, че обектът ще бъде признат за годен за ползване в предвидените кратки процесуални срокове. Тези очаквания и свързаните с тях планове за осъществяване на търговска дейност са нормални в условията на правова държава. Освен това и в двете си решения административният съд ясно посочва, че становището на Министерство на културата във връзка със статута на обекта не представлява пречка за издаване на искания административен акт от страна на органите на ДНСК. Правилно първоинстанционният съд е отказал да събира доказателства в тази насока, тъй като свързаните с тях въпроси са били обсъдени в производството по обжалване на индивидуалния административен акт, от който са настъпили вредите. Съдът изрично е приел, че разпоредбите на чл. 83 от Закона за културното наследство не са приложими за издаване на процесното разрешение за ползване и че не е необходимо положителното становище на МК. Това изрично е било посочено и в писмо изх. № 26-00-491 от 03.07.2015 г., издадено от заместник-министъра на културата. Дори да бъде установено в последствие, включително в настоящия процес, че обектът попада в охранителна зона на недвижима културна ценност, това обстоятелство не е от естество да промени само по себе си силата на пресъдено нещо на влезлите в сила решения, с които е установена незаконосъобразността на отказа за издаване на разрешение за ползване. След като административните съдилища приемат във водените пред тях процеси, че това обстоятелство не е доказано, житейската и правна логика изключват ищецът да носи отговорност за това, че, евентуално знаейки именно това обстоятелство, е причинил сам настъпването на вредите, сключвайки договорите за наем. Искане за изменение на решението в частта за разноските не е правено пред първоинстанционния съд по предвидения в чл. 248 ГПК ред. Без да е налице такова изменение, е недопустимо касационната инстанция да се произнася по размера на определените разноски, когато резултатът от спора не се променя. По изложените съображения, решението е правилно и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора, на касатора не се присъждат разноски. Съгласно нормата на чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. С оглед доказателствата за сторените разноски, направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, високата фактическа и правна сложност на делото, размера на присъдените разноски за първата инстанция, както и съобразявайки нормата на чл. 8 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения / тъй като се касае за административно дело/, на ответника по касация следва да се присъдят разноски в размер на 30000 лв с включен ДДС. В. от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд - състав на трето отделение,