Решение № 3325 от 29.3.2023 г. на ВАС, III о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Комисия за енергийно и водно регулиране (КЕВР), срещу Решение 4636 от 06.07.2022 г., постановено по адм. дело 6454/2019 г. по описа на Административен съд София-град. Касаторът твърди неправилност на съдебното решение като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Моли същото да бъде отменено и вместо него да се постанови друго по съществото на спора, с което да се отхвърли изцяло предявения иск. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна. Ответникът по касационната жалба Електроразпределение Север АД гр. Варна, чрез процесуалния си представител адвокат Георгиева, в писмен отговор взема становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното решение. Претендира разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалвания съдебен акт. Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, за която съдебния акт е неблагоприятен, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е частично основателна, поради следното: С обжалваното решение Административен съд София-град е осъдил Комисия за енергийно и водно регулиране да заплати на Електроразпределение Север АД - гр. Варна сумата в размер на 1 356 лв., явяваща се обезщетение за претърпени имуществени вреди, причинени от незаконосъобразно Наказателно постановление НП-344 от 17.12.2014 г., издадено от Председателя на ДКЕВР, която сума представлява разноски за адвокатска защита на дружеството по КНАХД 10049/2015 г. на Административен съд Велико Търново, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 1 356 лв., считано от 07.03.2016 г. до окончателното изплащане на задължението, както и разноски по делото в размер на 432. 90 лева. За да постанови този резултат съдът е приел за установено, че с влязло в сила съдебно решение е отменено, като незаконосъобразно, наказателно постановление, издадено от председателя на КЕВР, с което на ищцовото дружество е наложено административно наказание имуществена санкция в размер от 20 000 лева. За осъществената в производството пред Административен съд - Велико Търново адвокатска защита дружеството е заплатило адвокатско възнаграждение в размер на 1 356 лева, съгласно представения по делото договор за правна защита и съдействие, фактура и платежно нареждане. От правна страна административният съд е приел, че са налице кумулативно изискуемите се законови предпоставки на чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) за ангажиране на отговорността на ответника. Решението е валидно, допустимо и частично неправилно. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразен акт, действие или бездействие на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. За да възникне законовата отговорност следва да е налице незаконосъобразно действие или бездействие и реално причинена вреда, произтичаща от него в пряка причинна връзка. Правилен е извода на съда, че в случая е установено наличието на законовите предпоставки, обуславящи основателността на предявените искове за обезщетяване на причинени имуществени вреди. Установено е от доказателствата по делото, че с влязло в сила съдебно решение е отменено наказателно постановление, с което на ищеца е наложено административно наказание, при което е налице първата предпоставка на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Този акт, макар и да не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, е издаден при упражняване на санкционна административна дейност. Съгласно Тълкувателно решение 1/15.03.2017 г. по ТД 2/2016 г. на Върховния административен съд, при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 ЗОДОВ. Непосредствени вреди са тези, които по време и място следват противоправния резултат, а преки са тези, които обосновават причинната връзка между противоправността на поведението на причинителя и вредите. Разходите по ангажирането на адвокатска защита, дори когато същата не е задължителна по закон, представляват непосредствена вреда от неправомерно издаденото наказателно постановление, като прякото следствие от това е дължимост на хонорар, който следва да е съответен на правната защита, необходима на лицето. Потърсената адвокатска помощ и платеният адвокатски хонорар са пряка и непосредствена последица от издаденото наказателно постановление, тъй като обжалването на този акт е законово регламентирано и е единствено средство за защита на лицето, което твърди, че не е виновно и че неговите права са накърнени неправомерно от административния орган. В потвърждение на горния извод е и обстоятелството, че както ЗАНН, така и НПК, към който той препраща, към момента на водене на конкретния административнонаказателен съдебен процес не предвиждат друга законова възможност за осъждане на държавата да заплати на признатия за невиновен за извършено административно нарушение направените от него разноски, включващи и адвокатски хонорар по защитата му пред съда, а това е условието на чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ за приложението на чл. 1, ал. 1 от този закон. На следващо място, независимо че в производството пред Административен съд Велико Търново договорът/ите за правна защита и съдействие за всяка една съдебна инстанция да не е/не са били представени, (представен за първи път в исковото производство по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ), същият/те касае/ят именно съдебното обжалване на наказателното постановление. Доказването на плащането на адвокатското възнаграждение, а оттам и на настъпилата за ищеца вреда, е извършено с представянето на други, допустими от ГПК и АПК доказателства и доказателствени средства, а именно данъчни фактури и платежни нареждания, въз основа на които може да се направи обоснован извод за действително сторените разноски по съдебното обжалване на наказателното постановление, и то по време преди приключването на всяко отделно съдебно производство. Настоящият състав обаче намира за основателен довода на касатора за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар, поради което и решението в тази му част следва да бъде частично отменено. С ТР 1 от 15 март 2017 г. по т.д. 2/2016 г. на ОСС на ВАС е прието, че делата за обезщетения по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ са искови производства, те се развиват по правилата на ГПК, доколкото материята не е уредена от АПК, и в тях страните могат да представят всички относими доказателства в подкрепа на твърденията си, да навеждат всякакви доводи в тяхна защита, да правят възражения и да се защитават с всички допустими от закона средства. Институтът на обезщетението от непозволено увреждане не е и не следва да се превръща в средство за неоснователно обогатяване, поради което и съдът, спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността, следва да присъди единствено и само такъв размер на обезщетение, който да отговаря на критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата - да е обоснован и справедлив, т.е да е съразмерен на извършената правна защита и съдействие и да обезщети страната за действително понесените от нея вреди от причиненото й от държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява или да облагодетелства интересите на която и да е от страните в производството. Съгласно чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата), адвокатското възнаграждение за една инстанция се определя в зависимост от материалния интерес на спора. По този начин Наредбата се опитва да наложи разбирането, че фактическата и правна сложност се определят от материалния интерес по спора, а не от вида на делото и извършените по него процесуални действия. Подобно равенство противоречи на материалния закон. Размерът на адвокатските възнаграждения следва да е справедлив и пропорционален на предоставената услуга, дори когато е посочено, че е минимален. Съгласно чл. 36, ал. 2 ЗА размерът на възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован, като това изискване следва да се прилага и когато се определят минималните размери на адвокатските възнаграждения, защото размерът им следва да се определя от едновременното приложение на два обективни критерия обем и сложност на извършената дейност, както и величината на защитавания интерес. За да се приеме, че минималните размери на адвокатските възнаграждения са обосновани и справедливи, както изисква законовата норма, цената на адвокатския труд следва да представлява изражение и на двата критерия. В този смисъл е и практиката на Върховния административен съд във връзка с обжалване на различни текстове от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения Решение 9273 от 27.07.2016 г. по адм.д. 3002/2015 г., потвърдено с Решение 5485 от 02.05.2017 г. на петчленен състав на Върховния административен съд по адм. д. 1403/2017 г. Подобни мотиви в този смисъл са изложени и в решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16. В т. 47 от решението СЕС посочва, относно Наредба 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения: В случая разглежданата в главните производства правна уредба не съдържа какъвто и да било точен критерий, който би могъл да гарантира, че определените от Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения са справедливи и обосновани при зачитане на общия интерес. В частност тази правна уредба не предвижда каквото и да било условие, отговарящо на изискванията, които Върховният административен съд (България) формулира в решението си от 27 юли 2016 г. и които се отнасят по-специално до достъпа на гражданите и юридическите лица до квалифицирана правна помощ и необходимостта от предотвратяване на всякакъв риск от влошаване на качеството на предоставяните услуги. Изложеното потвърждава тезата, че Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която предвижда определяне на последните единствено в зависимост от материалния интерес по спора, без да отчита обема и сложността на свършената работа във връзка с предоставяне на адвокатската услуга, противоречи на чл. 36, ал. 2 ЗА. При противоречие на подзаконов нормативен акт със закон, следва приложение на чл. 15, ал. 3 ЗНА. В случая е установено, че една и съща адвокатска кантора е ангажирана от ищеца в производството по множество еднотипни съдебни производства, които не се отличават с правна и фактическа сложност и в случая са приключили, и в двете съдебни инстанции, след провеждане на едно единствено открито съдебно заседание. При така установените обстоятелства и при съобразяване на обема на осъществената правна защита настоящата инстанция намира, че обоснованият и справедлив размер на адвокатското възнаграждение е в размер на 500 лева. По горните съображения обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която КЕВР е осъдена да заплати на Електроразпределение Север АД гр. Варна сума в размер над 500 лв. до пълния предявен размер от 1 356 лв. главница, ведно със законната лихва, считано от 07.03.2016 г., до окончателното изплащане на обезщетението. В останалата му част решението като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид частичната отмяна на съдебното решение, следва решението да бъде отменено и в частта му, с която на Електроразпределение СеверАД - гр. Варна са присъдени разноски в размер над 162. 76 лева, включващи внесена държавна такса и адвокатско възнаграждение съгласно уважената част от исковете до присъдения от 439. 90 лева. Искането на касационния жалбоподател за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно. Съгласно разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ, в приложимата им редакция, такова не се дължи. С оглед изхода на спора претенцията на ответника по касация за присъждане на разноски пред настоящата инстанция е основателна и следва да бъде уважена, съобразно правилата на чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ за сумата от 155. 77 лв. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,