Решение № 7047 от 27.6.2023 г. на ВАС, I о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/ във връзка с чл. 9б от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/. Образувано е по касационна жалба от Директора на Дирекция Местни данъци при Община Варна, чрез гл. юрк. Хаджиев, срещу Решение 209/20.02.2023 г., постановено по адм. д. 1277/2022 г. по описа на Административен съд - Варна, с което е отменен Акт за установяване на задължение МД-АУ-1784-1/15.06.2021 г., издаден от орган по приходите в Дирекция Местни данъци при Община Варна, потвърден с Решение МД-Т21006386ВН_001ВН/01.07.2021 г. на Директора на Дирекция Местни данъци при Община Варна. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и в нарушение на материалния закон - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди, че нормата на чл. 10, ал. 1, предл. 2 от ЗМДТ, в която за да не се дължи данък недвижими имоти е необходимо недвижимият имот да има предназначението по чл. 8, т. 1 от ЗУТ и едновременно с това да е променено предназначението му. Нормата се отнася само до поземлените имоти, извън строителните граници на населеното място, а по отношение на процесните имоти е доказано, че същите попадат в строителните граници на населеното място. Сочи, че в подкрепа на изложеното е и съдържанието на данъчната декларация по чл. 14, ал. 1, ал. 4, ал. 5 и ал. 6 от ЗМДТ и отговора на въпросите по проведената СТЕ. Счита за неотносимо, че в случая е налице начин на трайно ползване на имота, съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗУТ, тъй като и двата посочени имота са включени в ОУП на гр. Варна от 2012 г. Като допълнителен аргумент цитира отговор на изп. директор на НАП на изрично запитване относно приложението на чл. 10, ал. 1 и ал. 3 от ЗМДТ, както и писмо на НАП. В подкрепа на тезите си развива подробни доводи. По същество претендира отмяна на атакуваното решение, отхвърляне жалбата на К. Байчева и присъждане на сторените разноски за две съдебни инстанции. В условия на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Ответникът по касационната жалба К. Байчева, гр. Варна, чрез адв. Ганчев, с писмен отговор оспорва основателността ѝ и претендира присъждане на разноски за касационната инстанция. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на Първо отделение, след като съобрази наведените в жалбата касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд - Варна е законосъобразността на Акт за установяване на задължение /АУЗ/ МД-АУ-1784-1/15.06.2021 г., издаден от орган по приходите в Дирекция Местни данъци при Община Варна, потвърден с Решение МД-Т21006386ВН_001ВН/01.07.2021г. на Директора на Дирекция Местни данъци при Община Варна, с който на К. Байчева, за недвижим имот с партиден 5305Н437233 и недвижим имот с партиден 5305Н437235, са установени задължения за данък недвижими имоти /ДНИ/ и такса битови отпадъци /ТБО/ за периода 2016 г. 2020 г., общо в размер на 2 649,21 лв., от които 2 020,31 лв. - главница и 628,90 лв. - лихви към датата на издаване на акта. За да отмени обжалвания административен акт, първоинстанционният съд е съобразил следното от фактическа и правна страна: Процесните задължения са определени във връзка с подадени декларации по чл. 14 от ЗМДТ с вх. 5305018217/20.05.2021 г., отнасяща се за имот с идентификатор 10135.2060.56, и с вх. 5305018218/20.05.2021 г., отнасяща се за имот с идентификатор 10135.2014.4, находящи се в гр. Варна, м-ст Каракаш , във връзка с издаване на данъчни оценки. Данъчните органи са установили, че в заверената служебна страница на декларациите е отразено, че имотите са в строителни граници, съгласно ОУП от 2012 г. Приели са, че съгласно чл. 10 от ЗМДТ горепосочените поземлени имоти следва да се облагат. Констатирано е, че с подадени заявления за освобождаване от такса сметосъбиране и сметоизвозване с вх. 5305000335/03.06.2021 г. и с вх. 5305000336/03.06.2021 г., с приложени Служебни бележки от Район "Приморски" Община Варна, в партидите е отразено, че имотите не попадат в райони с организирано сметосъбиране и сметоизвозване за периода 2017 г. 2021 г., съгласно Заповедите на кмета на Община Варна. С оспорения АУЗД на основание чл.107 ал.3 от ДОПК е установено, че К. Байчева, като собственик на 15/36 ид. части от поземлени имоти с идентификатор 1035.2014.4 и 1035.2060.56 за периода 2016 г. 2020 г. не е плащала ДНИ и ТБО, като са установени дължимостта и размера на публичните задължения и са начислени съответните лихви за неизпълнение в срок на тези задължения. В разпоредителната част на акта са посочени задълженията по вид, период (по години), правно основание и размер, както и задълженията за лихви за просрочие, като общият размер на вземането е определен в размер на 2 649,21 лв. В хода на съдебното производство са проведени единична и тройна съдебно-техническа експертиза, заключенията по които са кредитирани от първоинстанционния съд като компетентно и обективно дадени. След анализ на приложимата нормативна уредба и съвкупна преценка на събраните доказателства решаващият състав е приел, че обжалваният акт за установяване на задължения е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма и не е налице съществено нарушение на административно-производствените правила, но същият е незаконосъобразен, като постановен в нарушение на материалния закон. Съдът е съобразил, че независимо от прехвърлянето на имотите с [нотариален акт], от Байчева на трето лице, то по аргумент от чл. 15 ал. 2 от ЗМДТ, същата се явява данъчнозадължено лице за времето до 14.09.2021 г., когато е прехвърлена собствеността върху приобретателя, поради което и при липсата на плащане е била длъжна да заплати ДНИ и ТБО за имотите ведно със съответстващите им лихви за просрочие. Съдът е приел, че спорът по делото е правен и е концентриран по въпроса дължи ли се ДНИ и ТБО за притежаваните от жалбоподателката идеални части от ПИ с идентификатор 1035.2014.4 и 1035.2060.56 и облагаеми ли са последните по смисъла на чл. 10 ал. 1 от ЗМДТ, респ. приложимо ли е за тях изключението по чл. 10 ал. 3 от ЗМДТ. При съобразяване на разпоредбите на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ и чл. 8, т. 1 от ЗУТ, съдът е посочил, че имотите освен да попадат в строителните граници на населеното място или селищното образувание, то следва и тяхното конкретното предназначение да се установи с подробен устройствен план по чл. 103, ал. 1, т. 2, вр. ал. 3, чл. 108, ал. 1 и чл. 112, ал. 1 от ЗУТ. Констатирал е, че в случая административният орган не ангажира доказателства относно преценката към установяване на факта, че имотите имат според подробен устройствен план предназначението по чл. 8, т. 1 от ЗУТ и в този смисъл е цитирал Решение 3204 от 10.03.2021 г. на ВАС по адм. д. 9658/2020 г. Освен предвижданията на плана съдът е приел, че следва да е налице и начин на трайно ползване на имота, който може да бъде различен от предвиденото по плана. Позовал се е на чл. 9 ал. 1 от ЗУТ, съгласно който в територии без устройствени планове предназначението на поземлените имоти до влизането в сила на плановете се определя от фактическото им ползване, освен ако използването противоречи на закон. Допълнил е, че според следващата ал.2 на с.р., промяната на предназначението на територии и на поземлени имоти с цел застрояване се извършва въз основа на влязъл в сила подробен устройствен план и по реда на този закон. От цитираната правна уредба съдът е направил извода, че само когато и трите кумулативни предпоставки са осъществени имотът да попада в строителните граници на населеното място или селищното образувание, да има предназначението по чл. 8 т. 1 от ЗУТ и предназначението на земята да е променено, той ще е годен за данъчно облагане обект. От събраните по делото доказателства документи за собственост, удостоверения за характеристики, издадени от ОСЗГ, ОДЗГ, СГКК и актуалните скици от КК, допуснатите СТЕ, съдът безспорно е установил, че и двата поземлени имота не попадат в съществуващата строителна граница на Община Варна. И двата поземлени имота според ОУП попадат в територия с отреждане "Гз" защитни и противоерозионни гори зелени зони и защитни пояси по чл. 5, ал. 2 от Закона за горите. Решаващият състав се е позовал на заключенията на единичната и тройната СТЕ и е изложил мотиви, че за териториите на процесните поземлени имоти няма допуснат, разработван или влязъл в сила ПУП, както и че същите попадат в обхвата на новата строителна граница на гр. Варна, съгласно ОУП на Община-Варна, одобрен със Заповед РД-02-14-2200/03.09.2012 г. на министъра на МРРБ. Последното обстоятелство съдът е ценил, че не е достатъчно, за да се приеме, че имотите са облагаеми с ДНИ и за тях се дължи ТБО. Посочил е, че общият устройствен план определя само характера на територията, на която се намира процесния имот урбанизирана, но той не установява конкретно предназначение на тези имоти. Направен е извод, че поземлените имоти трябва да имат и конкретно предназначение измежду посочените в чл. 8, т. 1 от ЗУТ, което да е определено според подробен устройствен план по чл. 103 ал. 1 т. 2, вр. ал. 3, чл. 108, ал. 1 и чл. 112, ал.1 от ЗУТ, а това условие в случая не е изпълнено. Съдът е изложил и аргумент, че разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ в приложимата редакция след изменението ДВ, бр. 39/2011 г., въвежда и допълнително изискване да бъде извършена и промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. В тази връзка е посочил, че промяната на трайното предназначение и на начина на трайно ползване се извършва по предвидените в Закона за горите /ЗГ/ и Закона за опазване на земеделските земи, като предназначението се счита променено след влизане в сила на решението по чл. 24, ал. 2 от ЗОЗЗ, съответно по чл. 77, ал. 2 от ЗГ каквито процедури в случая не са проведени и приключили по предвидения ред. Крайният извод на съда е, че в нарушение на чл.10 ал.1 и ал.3 от ЗМДТ от данъчните органи е прието, че процесните имоти са облагаеми и за същите се дължи ДНИ. Видно от изложените съображения, съдът е приел, че имотите на жалбоподателката не са облагаеми с ДНИ и собственикът им не е задължено за данъка лице. С тези мотиви съдът е отменил оспорения акт за установяване на задължения. Така постановеното решение е правилно. Според чл. 10, ал. 1 ЗМДТ с данък върху недвижимите имоти се облагат поземлените имоти, разположени в строителните граници на населените места и селищните образувания, и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, т. 1 от Закона за устройство на територията и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Според ал. 3 на чл. 10 не се облагат с данък земеделските земи и горите, с изключение на застроените земи - за действително застроената площ и прилежащия й терен. Според твърденията на касатора изискването ПИ да имат предназначението по чл. 8, т. 1 ЗУТ според ПУП след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон, се отнася само за тези от тях, които се намират извън строителните граници на населените места и селищните образувания, но не и за разположените в строителните граници. Това тълкуване според него е в съответствие с определението за земеделски земи в чл. 2 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ), според което не са земеделски земи намиращите се в границите на урбанизираните територии (населени места и селищни образувания), определени с ПУП или с околовръстен полигон. Посоченото възражение е неоснователно. Редът за промяна на предназначението на земеделските земи и гори е регламентиран в ЗОЗЗ и ЗГ, когато това се налага за създаване на нови или разширяване строителните граници на съществуващи урбанизирани територии (населени места и селищни образувания) чл. 17а, ал. 1, т. 2 ЗОЗЗ и 73, ал. 1, т. 3 ЗГ. Според чл. 20, ал. 1 ЗОЗЗ границите и предназначението на земеделските земи, които се включват в границите на урбанизираните територии, се определят с общ или подробен устройствен план, а според ал. 2 промяна на предназначението на земеделските земи, включени в границите на урбанизираните територии, може да се извършва и по квартали в съответствие с разработките на плана по предложение на кмета на общината. Според чл. 73, ал. 1, т. 4, б. б ЗГ промяна в предназначението на поземлени имоти в горски територии се допуска за създаване или разширяване на отделни урегулирани поземлени имоти, за които има влязъл в сила общ устройствен план. Изложеното сочи, че в специалните закони е регламентиран ред за промяна на предназначението на земеделските земи и на поземлени имоти в горски територии в случаите, когато те са включени в строителните граници на населените места с влязъл в сила ОУП. Предвиденото с ОУП разширение на строителните граници с включването в тях на нови поземлени имоти не води автоматично до промяна на тяхното предназначение с влизането в сила на плана. Нормативната уредба показва, че наличието на влязъл в сила устройствен план е необходимо условие за промяна в предназначението на поземлените имоти, но не е достатъчно. Промяната настъпва и данните за нея се нанасят в кадастралната карта и кадастралните регистри едва след влизане в сила на решенията на компетентните органи по чл. 24, ал. 2 ЗОЗЗ и чл. 77, ал. 2 ЗГ. В тази връзка, когато изменя чл. 10, ал. 1 ЗМДТ (ДВ, бр. 106/2004 г.) и въвежда облагаемост с ДНИ на поземлените имоти вместо на дворни места и парцели, законодателят въвежда изискването те да имат предназначение според подробен устройствен план по чл. 8, т. 1 ЗУТ, а чл. 8, т. 1 ЗУТ визира поземлени имоти в урбанизирани територии или в отделни поземлени имоти извън тях. Правилно решаващият състав е приел, че с допълнението (ДВ, бр. 98 от 2010 г.) законодателят въвежда и още един критерий за определяне на облагаемост на имотите - да е налице промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Условието промяната на предназначението на земята да е по реда, регламентиран в специалните закони (за земеделските земи и горите по реда на ЗОЗЗ и ЗГ) сочи, че такава промяна следва да е налице по отношение на ПИ, включени в строителните граници на населените места и селищните образувания, и по отношение на ПИ, които са извън тях. Посоченото в образеца на данъчната декларация по чл. 14 ЗМДТ, представен от жалбоподателя, че с данък се облагат ПИ в строителните граници, не променя законовия текст на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ, а само обяснява подаването на такава декларация от собственика на процесните имоти. По тези мотиви настоящият касационен състав намира, че тълкуването на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ, дадено от административния съд, е правилно, съответно и на множеството съдебни решения на ВАС, част от тях, посочени в решението. Като е обосновал извод за недължимост на ДНИ, а съгласно чл. 64 ЗМДТ и за недължимост на ТБО и е отменил оспорения АУЗ, съдът е постановил съответно на приложимия материален закон решение, което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора основателна е претенцията на ответника по касация за присъждане на разноски. В чл. 7, ал. 2, т. 2, към който препраща чл. 8, ал. 1 от Наредба 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е определен минимален размер на адвокатското възнаграждение по дела с материален интерес от 1000 до 10 000 лв. - 400 лв. плюс 10 % за горницата над 1000 лв. Неоснователно е искането на касатора за намаляване на адвокатското възнаграждение. Същото е съответно на фактическата и правна сложност на делото и действително предоставената адвокатска защита, изразяваща се в изготвянето на писмен отговор на касационната жалба. Поради това адвокатското възнаграждение следва да бъде присъдено в поискания от ответника размер от 1 000 лв. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд в състав на Първо отделение