Решение № 2703 от 26.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 6867/2020 г.

Решение № 2703 от 26.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 6867/2020 г., III о., докладчик съдията Искра Александрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Стивънс (Б. Станойков) срещу решение № 1119/19.02.2020 г., постановено от Административния съд София-град по адм. д. № 5664/2017 година. С обжалваното решение са отхвърлени обективно и субективно съединените искове на Б. Станойков, с пр. осн. чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, за заплащане на сума в размер на 10 000 лева, представляващи обезщетение за причинени преки имуществени вреди и на сума в размер на 100 000 лева, представляваща обезщетение за причинени преки неимуществени вреди, за периода от 12.03.2012 г. до окончателното приключване на производството като неоснователни и недоказани. Със същото решение Б. Станойков е осъден да заплати на Главна дирекция "Гранична полиция" сумата 100 лева юрисконсултско възнаграждение. В касационната жалба се твърди неправилност на решението. Сочените касационни основания са всичките по чл. 209, т. 3 АПК – неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени съдопроизводствени нарушения и необоснованост. Иска се отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на първоинстанционния съд, както и присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Ответникът – Главна дирекция "Гранична полиция" чрез своя процесуален представител оспорва касационната жалба по съображения в писмени бележки, представени в проведеното по делото открито съдебно заседание. Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява становище за допустимост, но за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява касационната жалба като допустима, тъй като е подадена от страна по делото, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, неблагоприятен за касатора. По основателността на касационната жалба, Върховният административен съд в настоящия съдебен състав приема следното: С обжалваното съдебно решение съдът е приел, че е сезиран с два иска при условията на обективно и субективно съединяване на искове, за обезщетяване на причинени вреди от незаконосъобразни действия на служители на ГДГП, които не са проверили добросъвестно временния паспорт на ищеца, проявили са небрежност и не са спазили инструкциите, по които работят, поради което не са установили, че във временния паспорт на ищеца липсват биометрични данни и подпис на приносителя.. Единият иск е за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснат доход от трудова дейност, загуба на здравни и пенсионни осигуровки, а другият иск е за обезщетяване на неимуществени вреди, изразяващи се в лишаване от всякакви права – право на труд, здравеопазване, участие в избори, участие в управлението на страната, право да сключва граждански брак, право на свободно придвижване в страната и чужбина. Първоинстанционният съд е установил и преценил като безспорни фактите, че на 12.03.2012 г. ищецът е преминал през граничен контролен пункт "Аерогара-София" и след като му е извършена проверка на личен документ – временен паспорт № [номер 9.02.12 г. е допуснат до територията на Република България. Като спорно, административният съд е определил обстоятелството – извършена ли е била дължимата проверка от служители на ответника и налице ли са били условията, ищецът да се допусне до територията на страната ни или е следвало да бъде върнат в Канада. Позовавайки се на удостоверение за раждане и справка от АИС "Български документи за самоличност", съдът е приел, че ищецът е с име Б. Станойков. В тази връзка, съдът не е кредитирал представения по делото сертификат за промяна на име с № 1993-05-011654, тъй като той не обвързвал съда, доколкото не е бил признат по реда на чл. 118- чл. 124 КМЧП и спрямо него не е осъществена процедура по екзекватура. Съдът е посочил в решението си, че няма да обсъжда актовете и действията на канадските власти, тъй като му липсва компетентност съгласно чл. 18 от ГПК вр. с чл. 144 АПК. Съдът не е обсъждал и въпросите с издаването на временния паспорт на ищеца, посочвайки, че по този въпрос има постановени съдебни актове, според които съдържанието на временния паспорт подлежи на оспорване само по административен ред. От фактическа страна, първоинстанционният съд е приел, че по повод заповед за депортиране на ищеца е издаден временен паспорт и удостоверение за отпътуване, от което се установявало, че ищецът е пътувал от Торонто, Канада, през Варшава, Полша до София, Република България. Установено е, че на 9.03.2012 г. е пристигнало предварително уведомление по факс за датата и съответно лицата, които ще бъдат депортирани на Летище София, единият от които е бил и ищецът с изписано ЕГН. Съдът се е позовал на две справки от 12.03.12 г. приемайки, че на ищеца била извършена пълна гранична проверка, при която в АИС на МВР били въведени всички данни за лицето - полета, с който е пристигнал, трите имена, ЕГН и номер на паспорта. Съдът е посочил в решението си и свидетелските показания на разпитания по делото св. Марков, според които граничната проверка била извършена в стая, а не на контролния пункт. Съдът е възпроизвел в решението си и заключението на съдебно-психологичната експертиза, установяващо психологичния статус на ищеца – тревожно-напрегнат, външно спокоен, с психологични последици, изразяващи се в емоционален дискомфорт, затрудняващи адаптивните механизми, симптоми, включващи – безсъние, главоболие, тревожност, страхови опасения. Въз основа на така установената фактическа обстановка, първоинстанционният съд е формирал следните изводи: преценил е, че приложима в случая е разпоредба на чл. 13 от Инструкция № 13-1405 от 24 юли 2009 г. за реда за осъществяване на граничния паспортно-визов контрол на граничните контролно-пропусквателни пунктове. Съдът е посочил, че за лица, ползващи се от общностното право на свободно движение се осъществява минимален ГПВК, която проверка се състои от идентификация на самоличността на лицата въз основа на представените документи за преминаване през границата, проверка на редовността на представените документи и проверка в АИС на Граничен контрол, за да се установи дали лицето представлява заплаха за обществения ред, вътрешната сигурност или международните отношения на някоя от държавите членки. Въз основа на представените справки по делото, съдът е приел, че за ищеца е извършена пълна гранична проверка съгласно изискванията на инструкцията. Първоинстанционният съд е посочил, че временният паспорт на ищеца в качеството му на официален свидетелстващ документ обвързвал с материална доказателствена сила, както административния орган, така и съдилищата. Съдът е посочил според разпоредбата на § 1, т. 2 от ДР на ЗГР, какво е нередовен български личен документ, приемайки, че временният паспорт на ищеца не попада в тази категория, тъй като съдържал задължителните елементи за българските лични документи. Въз основа на тези изводи, съдът е приел, че не е налице първата предпоставка от фактическия състав на чл. 1 ЗОДОВ, а именно – неизпълнение на нормативно установено задължение. Била извършена проверка от служители на ответника, в резултат на която е установено, че временният паспорт не съдържа поправки, зачертавания, добавки, положените печати били ясни, срокът му на валидност не е изтекъл и данните в него потвърждавали самоличността на приносителя му. За пълнота и изчерпателност, съдът е посочил в решението си, че ищецът не бил доказал и настъпването на преките имуществени вреди – пропуснати ползи, тъй като не било установено по делото сигурното увеличаване на имуществото на ищеца с тях. Съдът не е приел наличието на пряка причинно-следствена връзка между твърдените от ищеца неимуществени вреди и твърдяното незаконосъобразно бездействие на служители на ответника, тъй като било установено, че ищецът търпял негативни изживявания и със самото му депортиране от Канада и с липсата на валидни български лични документи. Първоинстанционният съд е присъдил на ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение, позовавайки се на изменението на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ, направено с ДВ, бр. 94/19 година. Обжалваното решение, в частта, в която са отхвърлени исковите претенции е правилно. Първоинстанционният съд се е произнесъл в рамките на очертания с исковата молба предмет на спора. Както от исковата молба, така и от уточняващата молба от ищеца от 16.05.2017 г., представена по делото, образувано първоночално пред Софийски районен съд и от уточняващата молба от 30.11.2017 г. твърденията на ищеца са, че вредата, за която се претендират обезщетенията е нанесена от бездействието на Главна дирекция "Гранична полиция" на МВР на Р. България да обърнат внимание на изявленията на ищеца при извършването на гранична проверка на 12.03.2012 г., че ЕГН и името, записани във временния паспорт не отговарят на действителното положение, както и да установят, че паспорта не е подписан от приносителя му. При така направените твърдения от ищеца, първоинстанционният съд основателно не е коментирал в решението си действията по издаването на временния паспорт и действията по депортирането на ищеца от Канада, които са действия предхождащи граничната проверка и не са в компетентността на длъжностните лица на ответника по иска. Напълно се споделят съображенията на административния съд, обосновали извода му, че в конкретния случай не са налице незаконосъобразни действия и бездействия на длъжностни лица на ответника във връзка с допускането на ищеца на територията на Република България на 12.03.12 година от длъжностните лица на ответника, извършили граничната проверка. Съгласно чл. 3, ал. 1 от Инструкция № IЗ-1405/09 г. за реда за осъществяване на граничната проверка на граничните контролно-пропусквателни пунктове, обн. ДВ. Бр. 64/11 август 2009 г., изм. и доп. ДВ бр. 64 от 21 август 2012 г., граничната проверка е първият вид контрол, който се извършва при влизане на лицата през ГКПП, а целта й е посочена в чл. 2 от същата инструкция -установяване самоличността на лицата, преминаващи през държавната граница, наличието на необходимите условия за преминаването й и липсата на мерки, ограничаващи движението на лицата през границата на Република България. Съгласно чл. 4, ал. 1 от Инструкцията граничната проверка на документите за пътуване на лицата цели установяване на тяхната валидност и истинност. Съгласно чл. 39, ал. 1 и 2 вр. с чл. 38, ал. 1 от Закона за българските лични документи, временният паспорт е заместващ документ за задгранично пътуване и се издава от дипломатическите и консулските представителства на Република България след съгласуване с Министреството на външните работи. В конкретния случай не се е твърдяло, че временният паспорт е невалиден, а видно от отбелязването върху представеното ксерокопие от временния паспорт е, че той е издаден от Генералното Консулство на Република България- Торонто, Канада. Не се е твърдяло също така от ищеца спрямо въпросния временен паспорт да се извършени някои от посегателствата, посочени в чл. 4, ал. 2 от Инструкцията. При това фактическо положение, основателно е преценено от първоинстанционният съд, че граничната проверка, извършена от служителите на ответника при допускането на ищеца до територията на страната на 12.03.12 г. е била пълна и съобразно изискванията на Инструкцията. Обемът на граничната проверка, извършвана на представените документи за пътуване е очертан в чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от Инструкцията. Липсата на подпис на притежателя на временния паспорт не прави паспорта невалиден, нито неистински, поради което законосъобразно въз основа на този паспорт, длъжностните лица на ответника са извършили идентификацията на ищеца и са го допуснали до територията на страната ни. По въпроса за това, че не е обърнато внимание на изявленията на ищеца за недостоверност на удостоверените във временния паспорт факти -името и гражданството му, по време на граничната проверка, първоинстанционният съд е посочил в решението си съдебен акт ( определение № 9141/22.07.2016 г., постановено от ВАС по адм. д. № 8154/2016 г.), според който тази недостоверност следва да бъде установена по специален ред - чл. 81, ал. 2 АПК. Докато не се установи недостоверността на твърдяната част от съдържание на официалния свидетелстващ документ по съответния ред, той разполага с материална доказателствена сила за удостоверените с него обстоятелства, която обвързва административните органи пред които се представя, както правилно е преценил първоинстанционния съд. Следователно, само изявленията на ищеца, че временният паспорт е недостоверен в определени части не са били достатъчни, за да не се зачете доказателствената му сила Неправилно е решението на първоинстанционния съд в частта, в която на ответника е присъдено възнаграждение за юрисконсулт в размер на 100 лева. За да присъди тези разноски, първоинстанционният съд се е позовал на изменението на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ, направено с ДВ, бр. 94/19 година. Съдът не е съобразил обаче, че по силата на § 6, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ изменението на посочените разпоредби е приложимо за искови молби, подадени след влизането му в сила. В конкретния случай, исковата молба е подадена на 20.03.17 г., т. е. преди влизане в сила на ЗИДЗОДОВ, публикуван в ДВ, бр. 94/19 г., поради което приложима е редакцията на чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ преди изменението й с посочения закон. В приложимата към случая редакция на чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ, посочената разпоредба не предвижда изрично заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при отхвърляне на иска, поради което такова не му се дължи. По тези съображения, следва да се отмени решението на първоинстанционния съд в частта, в която ищецът е осъден да заплати на ответника юрисконсутско възнаграждение в размер на 100 лева. Воден от горните съображения и на осн. чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд в настоящия съдебен състав