Решение № 12116 от 25.11.2021 г. на ВАС по адм. д. № 6287/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България против решение 2228/05.04.2021 г., постановено по адм. д. 12378/20 г. по описа на Административен съд София-град, в частта му, с която е осъдена да заплати на К. Димитров обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на сумата от 1000 лв., в резултат на незаконосъобразен административен акт заповед 1115 от 15.05.2014г. на административен ръководител градски прокурор при СГП ведно със законната лихва върху посочената сума от датата на завеждане на иска до окончателното изплащане. Касаторът твърди, че решението е неправилно, поради необоснованост и нарпушения на материалния закон касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че не е доказано настъпване на неимуществени вреди в пряка-причинно следствена връзка с отменената заповед; възразява се и срещу размера на присъденото обезщетение. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отхвърли изцяло предявеният иск. Касаторът претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът К. Димитров оспорва касационната жалба. Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява становище за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява касационната жалба като допустима, тъй като е подадена от надлежна страна по делото, за която постановеното решение е неблагоприятно и в рамките на 14-дневния срок за касационно обжалване. Касационната жалба е неоснователна. Административният съд е приел, със заповед 1115 от 15.05.2014г. на административния ръководител на Софийска градска прокуратура на К. Димитров е обърнато внимание за допускане на нарушения по организацията на работа движението по пр. пр. 8203/2011г. по описа на СГП. Тази заповед е отменена със съдебно решение, влязло в сила на 21.12.2015г. Първоинстанционният съд е констатирал, че отменената заповед е едно от основанията, поради които на К. Димитров не са изплатени средства за допълнително трудово възнаграждение за календарната 2014г. Установено е, че за процесния период срещу ответника са били образувани и две дисциплинарни производства, едното от които е прекратено, а второто е приключило с отмяна на наложеното дисциплинарни наказания. Относно психологическото състояние на К. Димитров са изслушани свидетелски показания, които не са кредитирани, и експертно заключение, обсъдено и възприето от съда. При тази фактическа обстановка, съдът е приел от праван страна, че е налице основание за ангажиране отговорността на касатора на основание чл.1 ЗОДОВ. Изложил е съображения, че в пряка причинно-следствена връзка с отменената заповед К. Димитров е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в чувство за недооценяване на полагания от него труд, неудовлетвореност от липсата на обективна оценка, при несъразмерни условия на работа, тревожност и напрежение, свързани с работата и неудовлетворената му престижна потребност от самоуважение, признание, постигане на успех и висока оценка в работата, които макар и с по-слаб интензитет, продължават и към момента на постяновяване на решението. Отчитайки тези обстоятелства, както и други обективни и субективни фактори за отражението на противоправното поведение върху психологическата сфера на лицето, съдът е определил обезщетение за неимуществени вреди по справедливост в размер на 1000 лв. Решението на административния съд е правилно. Постановено е при надлежно изяснена фактическа обстановка, като въз основа на установени факти съдът е изложил обосновани фактически и съобразени с материалния закон правни изводи. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презумира от закона, затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред; действие или бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност; настъпила вреда; причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. При липсата на който и да било елемент от фактическия състав не може да се реализира отговорността по чл. 1 ЗОДОВ. Първоинстанционният съд правилно е приел, че е налице фактическият състав по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. За да уважи частично иска, съдът е счел, че той е основателен и доказан, въз основа на събраните доказателства. От експертното заключение са установени настъпили неимуществени вреди - психологически болки и страдания и те са в пряка причинно-следствена връзка с отменената като незаконосъобразна заповед. Противно на твърденията на касатора, обръщането на внимание от административния ръководител на магистрат с нарочна заповед, която е отменена с влязло в сила решение, попада в хипотезата на противоправно поведение по смисъла на чл.1 ЗОДОВ и обуславя реализиране отговорността на Прокуратурата. Що се отнася до размера на определеното обезщетение, настоящата инстанция намира същия за правилно определен. Според чл. 4 ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Съгласно § 1 от ДР на ЗОДОВ за неуредените в този закон въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони, ето защо при определяне на размера на обезщетението съдът правилно е пристъпил към прилагане на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. В тази връзка съдът е изложил обстойни и изчерпателни мотиви, съобразявайки представените доказателства и установеното обективно състояние на К. Димитров. Съдът е съобразил и периода на обезщетението. Изводите на първоинстанционния съд изцяло се споделят от настоящата инстанция. Обезщетението за неимуществени вреди има компенсаторна функция - да обезщети причинените вреди в техния паричен еквивалент. В съответствие с нормата на чл. 52 ЗЗД, преценявайки критериите за справедливост, съдът се е мотивирал и е определил размера на обезщетението. Този размер е съответен на конкретно установените по делото обстоятелства, свързани с продължителността на увреждането и отражението им върху ответника, който според настоящия състав ще го възмезди адекватно. Обезщетението в така определения размер е съобразено с характера, степента, интензитета и продължителността от време, през който са понасяни вредите при отчитане на всички установени по делото относими факти и се явява справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Размерът му не се явява завишен, в състояние е да компенсира вредите, претърпени от посоченото лице, без да доведе до обогатяване. Отчетен е както характерът на търпените негативни преживявания и тяхното отражение върху личния живот на ответника, така и неговата психологическата характеристика. Затова, решението се преценява от настоящия състав като правилно и по отношение на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Предвид гореизложеното касационната жалба е неоснователна, а атакуваното съдебно решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. Разноски на касатора не се дължат, а от ответника не се претендират. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение