Решение № 5069 от 19.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 3208/2017 г.

Решение № 5069 от 19.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 3208/2017 г., VI о., докладчик съдията Росен Василев Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Д. С. С., от [населено място], подадена чрез пълномощника адвокат И. И., против решение № 9 от 5.01.2017 г. по адм. дело № 1840/2016 г. на Административен съд Пловдив, с което е отхвърлена жалбата му против ревизионен акт № Р-26-1306156-091-001 от 26.04.2016 г., издаден от П. Д. С., началник сектор в ТД Пловдив на НАП, възложил ревизията, и А. Н. Б., главен инспектор по приходите в ТД Пловдив на НАП, ръководител на ревизията, потвърден с решение № 471 от 12.07.2016 г. на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" Пловдив при ЦУ на НАП, в частта на установените задължения за задължителни осигурителни вноски на самоосигуряващо се лице, както следва: за ДОО за 2009 г. в размер на 405, 60 лева и лихви 424, 28 лева, за ЗО за 2007 г., 2008 г. и 2009 г. общо в размер на 321, 23 лева и лихви 235, 66 лева и за ДЗПО-УПФ за 2009 г. в размер на 156 лева и лихви 163, 20 лева, и са присъдени разноски. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост- касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По съображения изложени в жалбата касаторът моли решението на бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на съда. Претендират се разноски. Ответникът по касационната жалба - директорът на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /"ОДОП"/ гр. Пловдив при ЦУ на НАП, чрез гл. юрисконсулт С. изразява становище за неоснователност на касационната жалба Поддържа, че сумите са дължими от жалбоподателят като самоосигуряващо се лице за посочените периоди. Претендира юрисконсултско възнаграждение в минимален размер. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, като взе предвид доказателствата по делото и доводите в касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение на Административен съд Пловдив е отхвърлил жалбата на Д. С. против ревизионен акт № Р-26-1306156-091-001 от 26.04.2016 г., издаден от П. Д. С., началник сектор в ТД Пловдив на НАП, възложил ревизията, и А. Н. Б., главен инспектор по приходите в ТД Пловдив на НАП, ръководител на ревизията, потвърден с решение № 471 от 12.07.2016 г. на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" Пловдив при ЦУ на НАП, в частта на установените задължения за задължителни осигурителни вноски на самоосигуряващо се лице, както следва: за ДОО за 2009 г. в размер на 405, 60 лева и лихви 424, 28 лева, за ЗО за 2007 г., 2008 г. и 2009 г. общо в размер на 321, 23 лева и лихви 235, 66 лева и за ДЗПО-УПФ за 2009 г. в размер на 156 лева и лихви 163, 20 лева, и е присъдил разноски. За да постанови това решение съдът е приел, че за ревизираните периоди 2007 г. -2009 г. Д. С. е осъществявал търговска дейност с вендинг машината, получавал доходи от нея, поради което се явява самоосигуряващо се лице и е дължал осигурителни вноски за държавното обществено осигуряване. Решение за правилно. По делото е безспорно установено, че жалбоподателят в качеството на самоосигуряващо се лице за периода 2007 г. -2009 г. е упражнявал трудова дейност- продажба на топли напитки чрез самопродаваща машина/вендинг машина/, която дейност подлежи на облагане с патентен данък, въпреки че не е бил регистриран като едноличен търговец. За посочения период същият не е внасял в срок авансово дължимите осигурителни вноски върху минималния месечен размер на осигурителния доход, определен със ЗБДОО за съответната година. Ревизиращите органи са изготвили таблици, в които са посочени месечният осигурителен доход и дължимите вноски по отделните фондове-за ДОО за 2009 г. в размер на 405, 60 лева и лихви 424, 28 лева, за ЗО за 2007 г., 2008 г. и 2009 г. общо в размер на 321, 23 лева и лихви 235, 66 лева и за ДЗПО-УПФ за 2009 г. в размер на 156 лева и лихви 163, 20 лева. Вноските са били дължими на основание чл. 5, ал. 2 КСО и чл. 33, ал. 1, т. 1 ЗЗО. В съответствие с чл. 6, ал. 2, 7 и 8 КСО и чл. 40, ал. 1, т. 2 ЗЗО органите по приходите са определили дохода, върху който са дължими осигурителните вноски. За невнесените в законоустановения срок авансови вноски за ДОО, ДЗПО-УПФ и здравно осигуряване са начислени лихви на основание чл. 113 КСО и чл. 107 ЗЗО, във връзка с чл. 175 ДОПК. Правилно съдът е приел, че представените от С. справка за трудов стаж, издадена от правителството на Испания, Министерството на труда и социалните грижи, и удостоверение за гражданска регистрация, издадено от Централния регистър за чужденци в местната дирекция на Торремолинос не доказват постоянното пребиваване на жалбоподателя в Испания и невъзможността същият да извършва дейност и в България. В хода на ревизията е установено, че след регистрацията от 12.02.2008 г. като пребиваващ в Испания С. е работил по трудов договор в [фирма] за периода м. 07.2008 г. – м. 08.2009 г. в България и е бил осигуряван от работодателя съгласно българското законодателство. Според органите по приходите справката за трудов стаж удостоверява, че трудовата заетост на жалбоподателя е била 61 дни през 2010 г., 16 дни през 2011 г., когато е получавал и помощ за безработица. В съответствие с доказателствата съдът е приел, че липсва документ, удостоверяващ, че за ревизираните години спрямо С. е приложимо законодателството на Испания. Освен това в случая намира приложение Регламент (ЕИО) № 1408/71. Съгласно чл. 13, т. 2, б. б от същия лице, което е самостоятелно заето на територията на една държава-членка, е подчинено на законодателството на тази държава, дори и ако пребивава на територията на друга държава-членка. Дейността на С., упражнявана на територията на България е подчинена на българското данъчно и осигурително законодателство, като е без правно значение пребиваването му в Испания и вида на това пребиваване. По делото е безспорно установено, че договорът за наем е сключен между Д. С. и Община Харманли и като страна по него жалбоподателят е упражнявал трудова дейност- търговия на дребно в търговски обект до 100 кв. метра. Без значение в случая е обстоятелството, чия собственост е поставения автомат за продажба на топли напитки. Ето защо жалбоподателят дължи задължителни осигурителни вноски по българското законодателство. Неоснователни са наведените оплаквания, че съдът не е обсъдил представените от С. доказателства. Правилно съдът не е кредитирал показанията на свидетеля П. В., чиито показания са необективни, непоследователни и общи. Свидетелят, макар че твърди, че той самият е упражнявал дейността вместо жалбоподателя, дори не си спомня годината, в която е проведен търгът и е започнал да експлоатира машината. Показанията му не кореспондират със събраните по делото доказателства, и по-конкретно с договора за наем, който е писмен и действителен договор. Правилно съдът е приел, че в хода на съдебното производство не са събрани нови доказателства, установяващи по безспорен и категоричен начин факти, различни от вече установените в хода на ревизионното производство и имащи значение за правилното определяне на публичните задължения на жалбоподателя. По изложените съображения, първоинстанционният съд е достигнал до обосновани и правилни изводи за законосъобразност на оспорения административен акт. Не са налице твърдяните касационни основания за отмяна. Обжалваното съдебно решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора искането на ответника по касационната жалба за заплащане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция е основателно. Същото следва да бъде определено в размер на 100, 00/сто/лева на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащане на правната помощ. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение