Решение № 314 от 21.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 394/2012 г.

Решение № 314 от 21.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 394/2012 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова Производството е по чл. 290-293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. М. М. от [населено място] срещу въззивното решение на Софийски градски съд, постановено на 27.04.2011 г. по гр. д. № 11538/2010 г., поправено с решение от 19.07.2011 г. по същото дело. С определение № 317/28.05.2012 г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса при противоречие между съдържанието на заповедта, послужила като основание за издаване на нотариалния акт за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ и самия нотариален акт досежно стойността на отчуждения имот кое следва да се приеме за меродавно с оглед доказателствената сила на двата документа, както и по въпроса следва ли при определяне на дяловете от отстъпен в обезщетение за отчужден по реда на ЗТСУ (отм.) имот да се има предвид и писменото заявление по чл. 102 ЗТСУ (отм.), ако заповедта не е представена по делото или същото не е отразено в заповедта или в съставения впоследствие нотариален акт. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като въззивният съд неправилно е приел, позовавайки се само на н. а. № */24.08.1990 г., че цената на дадения като обезщетение недвижим имот е в размер на 19893 лв., от които 14559 лв. се покриват от припадащите се суми за отчуждения имот без да обсъди останалите доказателства по делото, а именно заповедта, издадена по реда на чл. 98 ЗТСУ (отм.), според която разликата между цената на отчуждения и цената на дадения в обезщетение имот, която следва да бъде заплатена е 15367 лв. Поддържа също така, че неправилно въззивният съд не е взел предвид изходящото от съделителката М. П. изявление по чл. 102 ЗТСУ (отм.) заповедта по чл. 100 ЗТСУ (отм.) да бъде издадена на името и на нейния съпруг В. М. Моли обжалваното решение да бъде отменено. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба М. С. П. изразява становище, че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 ГПК и чл. 293 ГПК, приема следното: В. М. М. е предявил срещу М. С. П. иск за делба на апартамент № 240/75/ в блок 240, вх. Г, ет. 3, кв. "Г. М. ", [населено място]. Производството е във фазата по допускане на делбата. С обжалваното решение Софийски градски съд, действувайки като въззивна инстанция, е отменил решението на първоинстанционния съд и вместо това е допуснал да се извърши делба между В. М. М. и М. С. П. на апартамент № 75, находящ се в [населено място], [жк], [жилищен адрес] при квоти 2667/19893 ид. части за В. М. М. и 17226/19893 ид. части за М. С. П. Прието е, че с влязло в сила на 3.05.2000 г. решение по гр. д. № 749/1998 г. на СРС, 83 състав е прекратен сключеният на 27.05.1962 г. граждански брак между М. С. П. и В. М. М. Прието е, че одобреното с решението споразумение по чл. 99, ал. 3 СК от 1985 г. (отм.) в частта, според която по време на брака страните не са придобивали недвижими имоти, не произвежда вещнотранслативен ефект, няма характер на съдебна спогодба, респ. не се ползва със сила на пресъдено нещо, има договорен характер, може да се атакува по исков път, поради което въпросът за собствеността може да бъде обсъден в делбеното производство /ТР № 60/1987 г. на ОСГК на ВС/. Прието е, че с н. а. № */24.08.1990 г., т. IV, н. д. № 809/1990 г. М. П. е призната за собственик на процесния апартамент, даден като обезщетение срещу отчужден за мероприятие по ЗТСУ (отм.) имот, находящ се в [населено място], м. "Г. М.", [улица], парцел № 14, кв. 105, от който имот М. П. е притежавала 1/8 ид. част по дарение от баща си С. И. П., обективирано в н. а. № *, том ХIV, н. д. № 2449/1971 г. Прието е въз основа на заповедта за отчуждаване № ИК-921/23.02.1976 г. на целия имот, че за собствениците му се полага обезщетение, като за М. П. и четиричленното й семейство е предвидено обезщетение с тристаен апартамент. Прието е, че според н. а. № */1990 г. цената на дадения в обезщетение процесен апартамент е общо 19893 лв., от които 14559 лв. се покриват от припадащите се суми за отчуждения имот, а за остатъка от 5334 лв. е разрешен заем от Д.. Твърдението на М. П., че заемът е погасен изцяло с нейни лични средства по време на фактическата раздяла е прието за недоказано с оглед показанията на разпитаните по делото свидетели, въз основа на които е прието, че до 1990 г. включително страните са живели заедно, отношенията им се влошили през 1991 г., когато М. П. се нанесла да живее в процесния апартамент без съпруга си. Прието е също така, че плащанията по кредита са извършвани със средства от заплатата на М. П. и тези средства няма как изцяло да са спестени след раздялата, т. е. не се доказва при връщане на заема, отпуснат за доплащане на процесния апартамент, да е налице преобразуване на лично имущество на съпругата. Прието е, че презумпцията за съвместен принос до размера на отпуснатия заем от 5334 лв. не е оборена и тази част е придобита в режим на съпружеска имуществена общност по силата на чл. 19, ал. 1 СК от 1985 г. (отм.). За останалата част е прието, че е изключителна собственост на М. П. като придобита чрез трансформация на лично имущество. Позоваването на М. П. на изтекла в нейна полза придобивна давност е прието за неоснователно по съображения, че докато трае бракът давност между съпрузите не тече, вкл. и при фактическа раздяла, а в случая бракът е прекратен с влизане в сила на решението за развод на 3.05.2000 г., а предявеният на 8.09.2009 г. иск за делба прекъсва давността на основание чл. 116, б. "б", пр. 1 ЗЗД преди изтичане на 10-годишния срок. Доводите на В. М., че с едностранно заявление М. П. с нотариално заверен подпис рег. № 578/19.01.1976 г. относно издаването на заповед по чл. 100 ЗТСУ (отм.) му е дарила 1/8 ид. част от имота са приети за неоснователни по съображения, че това едностранно заявление не е годно да породи вещно-прехвърлително действие. По въпроса при противоречие между съдържанието на заповедта, послужила като основание за издаване на нотариалния акт за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ (отм.) и самия нотариален акт досежно стойността на отчуждения имот кое следва да се приеме за меродавно настоящият състав приема следното: Оценката на имота, който се отчуждава по реда на ЗТСУ (отм.) се определя със заповедта по чл. 98 ЗТСУ (отм.) към момента, към който се извършва оценяването. След като заповедта по чл. 98 ЗТСУ (отм.) влезе в сила, тази оценка не може да бъде променяна, както и не може да бъде променяна констатацията каква част от нея покрива стойността на отстъпения като обезщетение жилищен имот. Заповедта по чл. 98 ЗТСУ (отм.), издадена по предвидения в закона ред, удостоверява тези стойности, поради което следва да се приеме, че посочената в нея стойност на отчуждения имот, както и на сумата, представляваща разликата между стойността на отчуждения имот и стойността на отстъпения в обезщетение, която титулярът на заповедта следва да заплати, е меродавна при наличие на несъответствие със стойностите, посочени в издадения след построяване на сградата нотариален акт. Именно въз основа на определените със заповедта по чл. 98 ЗТСУ (отм.) стойности следва да бъде определено съотношението между цената на отчуждения и цената на отстъпения в обезщетение недвижим имот и в заповедта по чл. 100 ЗТСУ (отм.), а ако тази заповед е изгубена или унищожена, при спорове между бивши съпрузи за наличие на трансформация на лично имущество в хипотеза на отчужден личен имот на единия съпруг следва да се имат предвид стойностите в заповедта по чл. 98 ЗТСУ (отм.). Последващите промени в стойността на дадения като обезщетение имот, обусловени от промени в стойността на строителните материали, вложени при построяването на апартамента или от извършени допълнителни подобрения в апартамента, ако са настъпили след издаването на заповедта по чл. 100 ЗТСУ (отм.), не биха могли да обосноват промяна в това съотношение, тъй като съгласно чл. 103 ЗТСУ (отм.) правоимащият /а по силата на чл. 19, ал. 1 СК от 1985 г. (отм.) и неговият съпруг/ придобива собствеността върху отстъпения като обезщетение недвижим имот по силата на самата заповед по чл. 100 ЗТСУ (отм.). Основното съображения за възприемането на това разрешение е, че веднъж придобито правото на собственост може да бъде изгубено, респ. дяловете на съсобствениците да бъдат променени, само ако се осъществи предвиден в закона юридически факт, имащ подобни правни последици. По въпроса следва ли при определяне на дяловете от отстъпения в обезщетение за отчужден по реда на ЗТСУ (отм.) имот да се има предвид и писменото заявление по чл. 102 ЗТСУ (отм.), ако заповедта по чл. 100 ЗТСУ (отм.) не е представена по делото или същото не е отразено в заповедта или в съставения впоследствие нотариален акт, настоящият състав приема следното: Когато собственикът на отчужден имот изрази по реда на чл. 102 ЗТСУ (отм.) съгласие друго лице да получи отстъпения в обезщетение жилищен имот, посоченото лице придобива собствеността върху жилището с влизане в сила на заповедта по чл. 100 ЗТСУ (отм.). Само извършеното в предвидената в чл. 102 ЗТСУ (отм.) форма изявление не е достатъчно посоченото лице да придобие вещни права върху отстъпения в обезщетение имот, доколкото и лицето, чийто имот е бил отчужден, може да придобие такива права само по силата на заповедта. Заповедта по чл. 100 ЗТСУ (отм.) може да обори констатациите в съставения след построяването на сградата нотариален акт досежно лицата, притежавали правото на собственост върху конкретния апартамент, но ако заповедта не е представена по делото и няма данни за нейното съдържание, меродавно за принадлежността на правото на собственост е обстоятелството в чия полза е издаден нотариалният акт. По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище, настоящият състав приема следното: Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо, но по същество неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон. Неправилно въззивният съд е приел, че меродавна за стойността на дадения като обезщетение имот е само констатацията в съставения след построяването на сградата нотариален акт. Представените по делото доказателства не са обсъдени в тяхната съвкупност, като не са взети предвид данните за стойността на отчуждения имот и стойността на отстъпения като обезщетение апартамент, съдържащи се в издадената по реда на чл. 98 ЗТСУ (отм.) заповед № РД-41-1835/24.10.1984 г. Неправилно също така е прието, че целият размер на посочената в н. а. № 109/24.08.1990 г. стойност на собствените средства се покрива от стойността на дела на М. П. от отчуждения недвижим имот без подобно уточнение да е изрично извършено в акта и без да са представени други доказателства, опровергаващи констатацията на заповедта по чл. 98 ЗТСУ (отм.) или доказващи настъпили промени в стойностите до издаването на заповедта по чл. 100 ЗТСУ (отм.). Както вече беше отбелязано, меродавна за стойността на отчуждения имот е заповедта по чл. 98 ЗТСУ (отм.). В случая в заповедта по чл. 98 ЗТСУ (отм.) № РД-41-1835/24.10.1984 г. е посочено, че за М. С. се определя в обезщетение апартамент № 75 на III етаж, вх. Г в бл. 240 на стойност 19893 лв., като следва да бъде заплатена сумата 15367 лв., представляваща разликата между стойността на отчуждения и на отстъпения в обезщетение имот, което съответствува и на данните от заповед № ИК-921/23.02.1976 г. на ИК на СГНС, издадена на основание чл. 95 ЗТСУ (отм.), в която е посочено, че оценката на отчуждения от М. С., С. П., Н. Х. и К. С. съсобствен недвижим имот общо възлиза на сумата 16698 лв., както и на волята на съсобствениците, изразена в договор от 24.09.1973 г. Въз основа на тези доказателства, преценени в тяхната съвкупност и като се има предвид, че в съставения на 24.08.1990 г. н. а. № 109 не е посочено целият размер на собствените средства да се покрива със стойността на отчуждения имот, следва да се приеме, че стойността на отчуждения от М. С. П. недвижим имот /съответната 1/8 ид. част/ покрива 4526 лв. от стойността на имота, отстъпен в обезщетение или М. П. притежава като лично имущество 4526/19893 ид. части от процесния апартамент. Останалите 15367/19893 ид. част представляват имущество, придобито по време на брака на страните в режим на съпружеска имуществена общност, които след прекратяването на брака се трансформират в обикновена съсобственост при равни дялове за двамата бивши съпрузи. Към настоящия момент процесният имот е съсобствен между съделителите при квоти 7683.5/19893 ид. части за В. М. и 12209.5/19893 ид. части за М. П., както и следва да бъде допусната делбата. Неоснователни са доводите на жалбоподателя, че следва да бъде отчетен и вещноправният ефект на извършеното от М. П. по реда на чл. 102 ЗТСУ (отм.) цедиране на права. Както вече беше отбелязано, след като по делото не е установено такива права да са били признати за В. М. с издадената по реда на чл. 100 ЗТСУ (отм.) заповед, не може да се приеме, че същият е придобил право на собственост върху апартамента или върху идеална част от него по реда на чл. 102 ЗТСУ (отм.). С оглед гореизложеното по реда на чл. 293, ал. 1 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която са определени делбените права на съделителите и вместо това процесният недвижим имот бъде допуснат до делба между съделителите В. М. М. и М. С. П. при посочените по-горе квоти. По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение