Решение № 8799 от 11.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 15152/2018 г.

Решение № 8799 от 11.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 15152/2018 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 1719 от 21.09.2018 год., постановено по адм. д. № 722/18 год., Административен съд – В. е оставил без разглеждане протестът на прокурора при Окръжна прокуратура – гр. В. срещу разпоредбата на чл. 73, т. 6 от Наредбата за определяне и администрирането на местните данъци и такси и цени на услуги на територията на Община – В., в редакцията, приета с решение № 4989 – 13/54/16.05.2007 г. и е прекратил производството по делото в тази му част. С решението съдът е отменил разпоредбите на чл. 19а, ал. 7; чл. 27, ал. 2, чл. 28, ал. 2 и чл. 94, ал. 1 и 2 от Наредбата за определяне и администрирането на местните данъци и такси и цени на услуги на територията на Община – В. /НОАМТЦУ/, приета с решение № 2452 – 2/44 от 05.06.2003 г. на Общински съвет – В., изменяна и допълвана многократно, като е осъдил Община В. да заплати на Окръжна прокуратура – гр. В. разноски по делото в размер на 35 лв. Срещу така постановеното решение е подадена касационен жалба от Общинския съвет – В. чрез пълномощника му адв. П. С. В същата се прави оплакване, че решението на Административен съд - В. е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни доводи в подкрепа на оплакванията. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд – В. Претендира заплащане на разноски. Ответният по касационната жалба прокурор в Окръжна прокуратура В. не е взел становище. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е неоснователна. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е не основателна. С решението си Административен съд – В. е оставил без разглеждане протестът на прокурора при Окръжна прокуратура – гр. В. срещу разпоредбата на чл. 73, т. 6 от Наредбата за определяне и администрирането на местните данъци и такси и цени на услуги на територията на Община – В., в редакцията, приета с решение № 4989 – 13/54/16.05.2007 г. и е прекратил производството по делото в тази му част. В тази си част решението има характер на определение, като необжалвано и влязло в законна сила и не е предмет на касационно разглеждане. С останалата част от решението административният съд е отменил разпоредбите на чл. 19а, ал. 7; чл. 27, ал. 2, чл. 28, ал. 2 и чл. 94, ал. 1 и 2 от Наредбата за определяне и администрирането на местните данъци и такси и цени на услуги на територията на Община – В. /НОАМТЦУ/, приета с решение № 2452 – 2/44 от 05.06.2003 г. на Общински съвет – В., изменяна и допълвана многократно. Съдът е възпроизвел в мотивите съдържанието на протестираните от прокурора разпоредби на наредбата, обосновал е правомощията на общинския съвет да приема такъв вид разпоредби / с посочване на конкретни разпоредби от ЗМСМА и ЗМДТ/, от което е направен извод, че нормите са приети от компетентен орган, в кръга на правомощията му и рамките на териториалната му компетентност. Съдът е приел, че нормите са приети при спазване на изискванията за форма, , както и е спазена нормата на чл. 75, ал. 4 АПК. Административният съд е приел, че протестираните разпоредби са приети при съществено нарушение на административно-производствените правила. В тази насока съдът е изложил подробни мотиви защо приема наличие на допуснати нарушения за всяка една от разпоредбите /л. 66 – 58 от делото/, като по същество и за четирите разпоредби се приема липса на конкретни мотиви на проектите, съответно неизпълнение на процедурата по чл. 26, ал. 2 ЗНА за обнародване на проектите. Предвид допуснатите нарушения е прието, че те сами по себе си са достатъчно основание за отмяната им, без спора да се разглежда по същество. Независимо от така направения извод, първоинстанционният съд е извършил и преценка за материална законосъобразност на нормите /л. 69 – 71 от делото/. По отношение на чл. 19а, ал. 7, регламентираща ангажиране на административно-наказателна отговорност за нарушения на други разпоредби от наредбата, е прието, че тя следва да е съобразена с нормативни актове от по-висока степен и по-специално с ЗМДТ, ЗМСМА и общия закон, уреждащ административно-наказателната отговорност – ЗАНН. Посочено е, че в ЗМДТ е предвиден състав на престъпление, състоящо се в деклариране на неверни данни и обстоятелства, водещи до намаляване или освобождаване от такса, както и е предвиден вида и размера на наказанията – глоба от 50 до 200 лв. за физически лица и имуществена санкция от 100 до 500 лв. за юридически лица. Предвид размера на определената санкция на нормата на чл. 19а, ал. 7 съдът е приел, че с нея е установен по-голям размер на санкцията от тази за идентично нарушение по ЗМДТ, което прави разпоредбата материално незаконосъобразна като противоречаща на по-висок по степен нормативен акт, което обосновава необходимостта от отвяната й. По аналогични мотиви е прието и материална законосъобразност на разпоредбата на чл. 94, ал. 1 от наредбата. По отношение на разпоредбите на чл. 27, ал. 2 и чл. 28, ал. 2 от наредбата, с които е въведено изискване за заплащане на определен депозит /съответно 250 и 500 лв./ от лица, на които се издава разрешение за ползване на общински места за провеждане на определени мероприятия /панаири, събори, люлки, стрелбища и прочие/ като гаранция, че след приключване на мероприятието мястото ще бъде почистено, съдът е направил съпоставка с нормата на чл. 6, ал. 1, б. "б" ЗМДТ, регламентираща местните такси, които общините събират за ползване на пазари, тържища, панаири, тротоари, площади и улични платна, както и нормите на чл. 7, ал. 1 и чл. 8, ал. 1 от същия закон, дефиниращи начина на определяне на таксите, съответно съпоставка разпоредби от раздел II, глава трета ЗМДТ относно таксите за битови отпадъци. На база на съпоставката с цитираните разпоредби е изведен извод, че определяйки задължение за депозит, Общинският съвет – В. е регламентирал условие, което не се съдържа в материалните закони – Закона за общинската собственост и ЗМДТ, което противоречи на ЗОАРАКСД /Закон за ограничаване на административното регулиране и административния контрол върху стопанската дейност/, тъй като изискването за заплащане на обезпечителен депозит създава ограничение за субектите и въвежда тежести при административното регулиране на стопанската дейност, които не са необходими за постигане на целите на закона. Добавено е, че обезпечителните мерки, каквото по съществото е въвеждането на изискване за депозит/ предполага наличие на неизпълнение на задължение, каквото носителят на разрешителното за ползване на общинско място няма. Направен е извод, че общинският съвет като местен орган на законодателната власт има правомощия съгласно чл. 9 ЗМДТ да определя местните такси и цени на услуги, посочени в ЗМДТ или в други закони, но не и да въвежда допълнителни задължения. Прието е, че по този начин е допуснато нарушение на чл. 3, ал. 3 ЗОАРАКСД и нормите влизат в противоречие с по-висок по степен акт. Решаващият съд е определил като несъстоятелна тезата на ответника, че въпросните депозити са уговорка между страните, доколкото регламентацията им в наредбата сочи за вменено с подзаконов нормативен акт задължение. Решението на Административен съд В. е правилно и законосъобразно. В касационната жалба на Общинския съвет – В. се правят оплаквания за неправилност на решението на Административен съд – В. поради наличие на всички отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излагат се аргументи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че проектите за приемане на нормите не са били обнародвани за обсъждане, съответно че липсват мотиви съпровождащи проектите. На отделен ред се правят и оплаквания, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че разпоредбите са и материално незаконосъобразни. По направените оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното: Първоинстанционният съд е възпроизвел подробно установената фактическа обстановка по приемане на оспорените разпоредби, а изводите му за допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила, съответно за материална незаконосъобразно, което обуславят необходимостта от отмяната им, са логически обосновани на фактите по делото и при правилно тълкуване на закона и се споделят от настоящата съдебна инстанция. Първоинстанционният съд е положил усилия и старание и е обсъдил всички факти и обстоятелства, свързани с приемане на атакуваните разпоредби. На отделен ред са изложени мотиви относно това какви конкретни нарушения на административно-производствените правила са допуснати при приемане на всяка една от разпоредбите. Аргументите на първоинстанционния съд в тази насока се споделят напълно от касационната инстанция при условията на чл. 221, ал. 2 АПК и не следва да бъдат преповтаряни. В касационната жалба не се сочат никакви конкретни доводи с която точно от констатациите на съда не е съгласен касатора, нито пък се представят доказателства, които да установяват, че посочените норми на ЗНА са спазени при приемане на атакуваните разпоредби. Изискванията към мотивите на проекта за нормативен акт /чл. 28, ал. 2 ЗНА/ не е самоцелно, а се явява гаранция за спазването на принципите на необходимост, обоснованост, предвидимост, откритост, съгласуваност, субсидиарност, пропорционалност и стабилност, заложени като нормативно изискване при изработването на проекта за нормативен акт с нормата на чл. 26, ал. 1 ЗНА. В този смисъл оплакванията на касатора, че не е необходимо излагането на конкретни мотиви при изготвяне на проектите, се явява неоснователно. Допуснатите нарушения в тази насока правилно са били определени като съществени и обуславящи необходимостта от отмяна на разпоредбите само на това основание, без спорът да се разглежда по същество. Настоящата съдебна инстанция не споделя и оплакванията на касатора за неправилно приложение на материалния закон от първоинстанционния съд при преценката за материалната законосъобразност на чл. 19а, ал. 7 и чл. 94, ал. 1 от наредбата. Нормата на чл. 22, ал. 4 от Закона за местното самоуправление и местната администрация действително предвижда, че за нарушаване на наредбите могат да се предвидят глоби в размер до 5000 лв., а за еднолични търговци и юридически лица - имуществени санкции в размер до 50 000 лв., а при повторно нарушение и временно лишаване от правото да се упражнява определена професия или дейност. Въпросната разпоредба обаче се прилага в случаи, когато липсва законова регламентация от по-висок ранг. Оспорената Наредбата за определяне и администрирането на местните данъци и такси и цени на услуги на територията на Община – В. е издадена въз основа на законовата делегация на чл. 9 ЗМДТ, според която Общинският съвет приема наредба за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги. ЗМДТ съдържа изрична регламентация на обществените отношения, свързани с местните данъци и такси, в това число урежда и административно-наказателната отговорност при невярно деклариране, поради което Общинският съвет не притежава компетентност в тази материя и позоваването на чл. 22, ал. 4 ЗМСМА е несъстоятелно. В този смисъл в съдебната практика решение № 16187 от 21.12.2018 г. на ВАС, трето отделение, постановено по адм. д. № 9252/2017 г. Направените оплаквания на касатора за допуснато нарушение на материалния закон при преценката за законосъобразност на нормите на чл. 27, ал. 2 и чл. 28, ал. 2 от наредбата също не могат да бъдат споделени. Изложените в жалбата доводи, че изискването за заплащане на депозит е продиктувано от обществена нужда да бъде гарантирано почистването на общинските терени след ползването им, не почиват на законови разпоредби. Нормата на чл. 6, ал. 1, б. "а" ЗМДТ определя, че общините събират такси за ползване на пазари, тържища, панаири, тротоари, площади и улични платна, а чл. 8, ал. 1 от същия закон дефинира принципите за определяне на размера на тези такси. Въвеждането на изискване за заплащане на депозит не намира законова опора в ЗМДТ, същото правилно е дефинирано от съда като вид обезпечителна мярка/ което по същество не се оспорва и от касатора/, а според чл. 268 и чл. 279 АПК такъв вид мерки могат да се прилагат само в рамките на започнало изпълнително производство, а не да бъдат изискуеми още при издаване на разрешението за ползване. Решаващият съд правилно се е позовал за наличие на нарушение на чл. 3, ал. 3 ЗОАРАКСД, тъй като въведеното изискване води до нарушаване на принципа за свободна стопанска дейност. Предвид на гореизложеното следва да бъде прието, че решението на Административният съд – В. не страда от пороците, изложени в касационната жалба на Общински съвет – В. и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,