Решение № 14851 от 10.12.2014 г. на ВАС по адм. д. № 1090/2014 г.

Решение № 14851 от 10.12.2014 г. на ВАС по адм. д. № 1090/2014 г., VIII о., докладчик съдията Димитър Първанов Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на "Маюдиан" ЕАД, със седалище и адрес на управление гр. София, район Младост, Бизнес Парк София, сграда 1, вх. Б, ет. 1, южно крило, ЕИК 131262763, представлявано от пълномощника адв. Коджабашев, срещу Решение № 7201 от 20.11.2013 г., по адм. дело № 4757/2013 г. по описа на Административния съд - София град, с което е отхвърлено оспорването на дружеството срещу ревизионен акт (РА) № 2151204229 от 29.10.2012 г., издаден от орган по приходите при Териториалната дирекция (ТД) на Националната агенция за приходите (НАП) гр. София, потвърден с решение № 579 от 28.03.2013 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" (ОДОП) гр. София при Централното управление (ЦУ) на НАП. В жалбата са наведени касационни оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Основно се твърди, че цитираната в обжалваното решение съдебна практика не дава адекватно решение на настоящия казус, както и че доводите в обжалваното решение не почиват на текста на закона. Съдът не е извършил подробна преценка на доказателствения материал по делото. Навеждат се подробни доводи относно неправилно граматическо тълкуване на нормата на чл. 45, ал. 4 от ЗДДС, както и несъответствие на решението с целта на закона и действителната законодателна воля. Иска се отмяна на решението и отмяна на ревизионния акт. Претендира разноски по делото. Ответникът - Директорът на дирекция "ОДОП", гр. София при ЦУ на НАП, дава становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 2 АПК, приема касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна поради следното: Безспорно е от фактическа страна, че процесните договори за наем са сключени между ревизираното лице и юридическите лица "Аутсорс партнърс интернешенъл" ЕАД и "Еврокор" ООД, както и че в същите е посочено, че ще бъдат ползвани от определени служители на тези дружества, които имат задължението да изплащат само консумативите за ползването на имота. Безспорно е също, че наемната цена по тези договори е плащана от наемателите - юридически лица по банков път по сметка на наемодателя. Спорът е при тази фактическа обстановка приложима ли е разпоредбата на чл. 45, ал. 4 от ЗДДС, съгласно която освободена доставка по този закон е и отдаването под наем на сграда или на част от нея за жилище на физическо лице, което не е търговец. Настоящият състав на Върховния административен съд, осмо отделение, счита за правилен извода на първоинстанционния съд за неприложимост на тази норма към процесния казус. Определението на понятието отдаване под наем е дадено в чл. 228 ЗЗД, съгласно който с договора за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползуване, а наемателят - да му плати определена цена. Страните по процесните наемни договори са търговци, както изрично е записано в тях, и за ползването им същите са плащали наемна цена. Договорът за наем е консенсуален, като съгласието за сключването е между юридическите лица, видно от подписите на техните представляващи. Следователно е налице наемно правоотношение между търговци, а не между наемодателя-търговец и физическо лице. Твърдяното фактическо ползване на имотите от физически лица и заплащането на консумативите от тях не оказва влияние върху казаното по-горе, а също така не е доказано по никакъв начин. Позоваването на посочването им в договора не означава непременно, че това обективно се е случило и доказването на тези факти е било в тежест на ревизираното лице. От друга страна, както правилно е посочил и първоинстанционният съд съгласно решение на ВАС по адм. дело № 5271/2012 г., тълкувайки разпоредбата на чл. 45, ал. 4 от ЗДДС по аргумент от противното следва да бъде прието, че всички останали случаи на отдаване под наем на сграда или част от нея съставлява облагаема доставка по смисъла на чл. 12 от ЗДДС. В случая не става въпрос за противоречие на разпоредба на местния закон с разпоредба от директива, доколкото нормата на чл. 135, § 2 от Директива 2006/112/ ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност дава възможност на държавите членки да ограничат приложното поле на чл. 135, § 1 от Директивата. Същото се отнася и за цитирания чл. 13 от ШЕСТА ДИРЕКТИВА НА СЪВЕТА от 17 май 1977 г. относно хармонизиране на законодателствата на държавите-членки относно данъците върху оборота (77/388/ЕИО). Предвид всичко изложено, съдебното решение като валидно допустимо и правилно следва да остане в сила. Юрисконсултско възнаграждение на ответника не следва да се присъжда, защото такова е присъдено от първоинстанционния съд в размера по чл. 161, ал. 1 ДОПК. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение