Решение № 1751 от 8.02.2018 г. на ВАС по адм. д. № 670/2017 г.

Решение № 1751 от 8.02.2018 г. на ВАС по адм. д. № 670/2017 г., VIII о., докладчик съдията Димитър Първанов Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на "Д." ЕАД гр. Б. с ЕИК ********* чрез адв. Златарев против Решение № 1866 от 15.11.2016 г. на Бургаски административен съд по адм. д. № 485/2016 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против ревизионен акт (РА) № Р- 02000215003629-091-001/10.12.2015 г., издаден от началника на сектор "Ревизии" в дирекция "Контрол" при ТД на НАП - Б., възложил ревизията, и главен инспектор по приходите - ръководител на ревизията, потвърден с Решение № 43/15.02.2016 г. на директора на дирекция "ОДОП"- Б. при ЦУ на НАП. Касаторът твърди, че решението в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Поддържа, че направените изводи и изложените мотиви не кореспондират със законовите разпоредби и не отчитат действителната фактическа обстановка. В касационната жалба са изложени доводи, че финансовият резултат на дружеството неправилно е преобразуван на основание чл. 26, т. 2 ЗКПО, тъй като в случая е налице документална обоснованост по спорните фактури. Иска се отмяна на обжалваната част от съдебното решение, както и присъждане на разноски. Ответникът - директорът на Дирекция "ОДОП" - гр. Б. при ЦУ на НАП, не е взел становище по касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от страна по делото и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Предмет на оспорване пред Административен съд - Б. е бил РА № Р- 02000215003629-091-001/10.12.2015 г., издаден от началника на сектор "Ревизии" в дирекция "Контрол" при ТД на НАП- Б., възложил ревизията, и главен инспектор по приходите- ръководител на ревизията, потвърден с Решение № 43/15.02.2016 г. на директора на дирекция "ОДОП"- Б. при ЦУ на НАП, с който са установени задължения на жалбоподателя "Д." ЕООД по ЗДДС в общ размер на 22 325.64 лева за периода м. януари 2014 г. - м. февруари 2015 г., ведно с лихви за забава в размер на 2 869.09 лева, както и задължения по ЗКПО в общ размер на 10 315.67 лева за периода м. януари 2014 г. - м. февруари 2015 г., ведно с лихви от 2 521 лева. По делото е установено, че предметът на дейност на ревизираното лице през ревизирания период е дърводобив и търговия с дървесина и трупи. За да постанови решението в обжалваната част административният съд в приел, че РА е издаден от компетентни органи, в законоустановената форма и без да се допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила при издаването му. По отношение на издадените фактури от "Ф. К. 2013" ЕООД и от "М. Т. 2014" ЕООД, съдът е приел, че от представените доказателства и от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза (ССЕ) не се установява, че доставките са реални. АСБ е стигнал до извода, че издаването на РКО за извършени плащания в брой по фактурите и счетоводното им отразяване сами по себе си не могат да обосноват извод за реално извършване на доставките. Административният съд е приел, че финансовият резултат на ревизираното лице за данъчния период правилно е преобразуван, в резултат на непризнатото право на данъчен кредит по процесните фактури. Решението е правилно. Наведените оплаквания в касационната жалба са за допуснато нарушение на материалния закон. Не са наведени доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а за такива касационната инстанция не следи служебно. Съдът е обсъдил събраните по делото доказателства и на тяхната основа е установил релевантните за спора факти и е достигнал до законосъобразни правни изводи. Разпоредбата на чл. 68, ал. 2 ЗДДС обуславя възникването на субективното публично право на приспадане на данъчен кредит на данъчно задълженото лице от кумулативното осъществяване на елементите от регламентирания в ЗДДС сложен фактически състав. Същият, наред с притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 ЗДДС, включва и установяването на реалното получаване на стоките или извършването на услугите по облагаемата доставка - арг. от чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗДДС. По отношение на спорните доставки първоинстанционният съд правилно е приел, че от представените доказателства не се установява, че доставките са реално извършени от посочените във фактурите доставчици. Само въз основа на представените фактури и плащания по тях, не може да се направи извод, че доставките са извършени от "Ф. К. 2013" ЕООД и от "М. Т. 2014" ЕООД. Настоящият състав намира, че реалността на доставките е основополагаща за законосъобразното възникване и упражняване на правото на данъчен кредит. След като получателят черпи права от доставката чрез претенцията му за право на данъчен кредит, негово задължение е да притежава документи за реалното извършване на услугите, поради което е неоснователно касационното оплакване, че непредставянето на документи от страна на доставчиците или евентуални пропуски и/или нередовности при тяхната счетоводна отчетност не дават основание да се приеме, че доставките не са реални. Доказателствената тежест в този процес пада върху ревизираното лице, което трябва с всички допустими по ДОПК доказателства и доказателствени средства да установи реалното осъществяване на фактурираните доставки. Затова законосъобразни са изводите на съда, че не е достатъчно само издаването на фактури. Фактурите не обективират реално извършени доставки, а само съвпадане на волеизявленията на страните, че са съгласни да постигнат като резултат договореното между тях по една доставка. Правилно административният съд се е позовал на липсата на доказателства за приемане и предаване на стоката, които е обсъдил ведно с писмените показания на собствениците и пълномощника на дружествата - доставчици за издаване от последните на фактури без да са извършвали реално дейността, и е обосновал правилния извод, че доставките реално не са изпълнени от тях. Правилно е посочено в мотивите на обжалваното решение, че представените приемо-предавателни протоколи се отнасят до отношенията между жалбоподателя и ДГС Карнобат и С., но не и с посочените изпълнители по фактурираните доставки. Неоснователни са касационните оплаквания, целящи обосноваването реалността на извършена сеч и извоз на дървен материал в двете ДГС, доколкото спорният предмет на делото не е дали е извършена такава дейност въобще, а дали е извършена конкретно от двете фирми -доставчици. Доводите във връзка с недопустимо разглеждане на различни хипотези - чл. 70 и чл. 177 от ЗДДС, са неоснователни и сочат на объркване в приложимите правни норми от страна на жалбоподателя. Нормата на чл. 177 от ЗДДС предвижда солидарна отговорност, установена от закона, която се реализира при конкретно определени в нея предпоставки, т. е. регулира различна от обсъжданата в настоящия казус хипотеза, поради което е неотносима. Неоснователен е доводът на касатора, че финансовият резултат на дружеството неправилно е преобразуван на основание чл. 26, т. 2 ЗКПО, тъй като в случая е налице документална обоснованост по спорните фактури. Издадените фактури от "Ф. К. 2013" ЕООД и от "М. Т. 2014" ЕООД не отразяват действително осъществени стопански операции, поради което правилно е преобразуван финансовия резултат на дружеството по реда на ЗКПО със стойността по издадените фактури за ревизирания период. С оглед фактическите установявания, в частта по ЗДДС, правилно и законосъобразно е преобразуван финансовият резултат на дружеството на основание чл. 26, т. 2 ЗКПО, във връзка с чл. 10 ЗКПО в посока неговото увеличаване със сумата по издадените фактури от горепосочените доставчици и правилно е потвърден РА по отношение на установените задължения за корпоративен данък, ведно с прилежащите лихви. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК за отмяна на обжалваното решение и като валидно, допустимо и правилно, то следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение