Решение № 2875 от 24.02.2020 г. на ВАС по адм. д. № 585/2020 г.

Решение № 2875 от 24.02.2020 г. на ВАС по адм. д. № 585/2020 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Добринка Андреева Производството е по реда на чл. 237 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по искане на И. Величкова от [населено място], подадено чрез процесуалния й представител адв. Господинов, за отмяна на влязлото в сила решение № 1878/10.10.2018 г., постановено по адм. д. № 1821/2017 г. по описа на Административен съд – Варна, оставено в сила с решение № 12276/16.09.2019 г., постановено по адм. д. № 14834/2018 г. на тричленен състав на Върховния административен съд, Трето отделение. В искането се твърди, че съдебният акт, чиято отмяна се иска, противоречи на постановено друго влязло в сила решение № 590 от 17.03.2016 г., постановено по адм. д. № 2546/2015 г. на Административен съд Варна, оставено в сила с решение № 12382 от 15.11.2016 г. по адм. д. № 5374/2016 г., ІІ отд. на ВАС, при наличие на пълно тъждество на делата по предмет и страни. По обстойно изложени доводи, основани главно на съображения от Тълкувателно решение № 7/2014 г. по тълк. д. № 7/2014 г на ОСГТК на ВКС, и други твърдения, относими към правилността на атакуваното решение, претендира наличие на отменителното основание по чл. 239, т. 4 АПК и моли първото решение на АС-Варна да бъде отменено. Ответната страна по искането за отмяна- Община Варна не взема становище. Другият ответник по искането за отмяна – Началникът на Дирекция за национален строителен контрол, с писмено становище и чрез юрк. Пенелова изразява становище за неоснователност на искането. Искането за отмяна е подадено в срока по чл. 240 АПК и е допустимо, но разгледано по същество е неоснователно. С решение № 1878/10.10.2018 г. по адм. д. № 1821/2017 г. на Административен съд – Варна, оставено в сила с касационно решение № 12276/16.09.2019 г. по адм. д. № 14834/2018 г. на тричленен състав на Върховния административен съд, Трето отделение, чиято отмяна се иска, съдът отхвърлил предявените от И. Величкова искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ против община Варна и Дирекция за национален строителен контрол (ДНСК) за обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди, ведно със законната лихва вследствие отменени като незаконосъобразни актове - разрешение за строеж № 37/21.03.2013 г. на главния архитект на Район "Приморски" - община Варна и заповед № ДК-10-СИР-40/21.07.2015 г. на началника на РДНСК-СИР-Варна с първото от които е разрешено извършването на строеж: "Монтиране на 2 бр. врати от PVC дограма с остъкляване, в двата края на автомобилния проход на жилищна сграда с административен адрес: гр. Варна. С противопоставеното решение, в производство по Закона за устройство на територията /ЗУТ/, съдът отменил Заповед № ДК - 10 - СИР - 40/21.07.2015 г. на началника на РДНСК - Североизточен район – Варна и Разрешение за строеж /РС/ № 37/21.03.2013 г. на главния архитект на Район "Приморски" при Община – Варна, за строеж - монтиране на 2 бр. врати от PVC дограма с остъкляване, в двата края на автомобилния проход на жилищна сграда с административен адрес гр. Варна Като довод за приложимостта на разпоредбата на чл. 239, т. 4 от АПК в настоящото производство по отмяна на влязлото в сила решение на ВнАС се сочи в искането, че в двете решения съдът се произнесъл противоречиво, т. к. " обективният идентитет на двете дела не се изразява в еднакъв предмет на делата и въпреки различието в спорните предмети, между диспозитивите на двете решения възникнало съотношение по силата на което предметът на единия диспозитив имплицитно се включвал в предмета на другия диспозитив, и тъй като разрешаването на спора по обусловения иск/ по адм. д. № 1821/2017 г. на Административен съд – Варна/, е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо по постановеното преди него влязло в сила решение по преюдициалното правоотношение /по адм. д. № 2546/2015 г. на Административен съд Варна/, което му противоречи, то предметите на двете решения са в съотношение, при което правото по обусловеното решение е мълчаливо отречена правна последица от предмета на решението по обуславящия иск". Отмяната на влязло в сила съдебно решение е извънреден способ и разпоредбата на чл. 239 от АПК изчерпателно изброява случаите, в които тя е допустима, а за да е приложима хипотезата на чл. 239, т. 4 от АПК следва да се установи в настоящото производство, че между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено друго влязло в сила решение, което противоречи на решението, чиято отмяна се иска. Само при установяване на комулативно наличие на тези предпоставки, съгласно чл. 244, ал. 2 АПК, съдът отменя неправилното решение. От изложеното по-горе е видно, че липсва идентичност на искането и на основанието, т. е. макар и да е налице субективно тъждество, не е налице обективно тъждество на делата. В случая, тъй като двете административни дела са образувани на основание на различни искания, очертаващи различен предмет на производството и оспорените по двете дела решения се основават на различни фактически и правни основания, Върховният административен съд в настоящия петчленен състав намира, че няма идентичност на спора на посочените от искателя две дела, респективно несъвместимост между тях, още по-малко противоречие между две съдебни решения, разрешаващи по същество един и същи спор в две различни съдебни производства, поради което не са налице предпоставките на чл. 239, т. 4 от АПК за отмяна на процесното решение на тричленния състав на ВАС на посоченото основание. В този смисъл е и тълкувателно решение № 6 от 25.11.2010 г. по тълк. д. № 4/2010 г. на общото събрание на колегиите на ВАС. Впрочем, и в посоченото по-горе тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС изрично е посочено, че за да осъществен фактическият състав на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, следва да е налице пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата, както и че противоречие между две съдебни решения има тогава, когато те се отнасят до един и същи спорен предмет, но го установяват различно, като различието е в диспозитивите относно съществуването или несъществуването на субективното гражданско право. В този случай е налице тъждество в предмета на двете дела, който чрез решенията става и техен предмет. Законът изисква противоречие между решенията, т. е. между диспозитивите на съдебните актове, а не между мотивите на двете решения, както неоснователно се твърди в настоящото искане. Останалите оплаквания в искането за отмяна за неправилност на изводите на съда са доводи, относими към касационните основания по чл. 209 от АПК, но не и към посоченото основание за отмяна по реда на чл. 239, т. 4 от АПК, на които се основава искането, поради което не се следва да се обсъждат в настоящото производство. За пълнота на изложението обаче следва да се посочи, че доводите за обуславящото и обусловеното дело, в съотношението на противопоставените решения, не държат сметка, че за отговорността на държавата по реда на чл. 203 и сл. от АПК, вр. с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ следва да има доказани вреди и те да са в пряка причинна връзка с незаконосъобразния акт, а не се "презюмират от отменения акт". По тези съображения Върховният административен съд, петчленен състав приема, че искането за отмяна е неоснователно и с оглед чл. 244, ал. 1 от АПК следва да се отхвърли. Водим от изложеното, Върховният административен съд, петчленен състав, І колегия