Решение № 7847 от 10.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 4076/2014 г.

Решение № 7847 от 10.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 4076/2014 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 85 от 16.01.2014 г., постановено по адм. д. № 3601/13 г. Административен съд - гр. Варна, първо отделение, 18-ти състав, е отменил ревизионен акт № 031301126/27.05.2013 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. Варна, потвърден с решение № 443 от 20.09.2013 г. на директора на Д "ОДОП" - гр. Варна, с който на "Инос Импекс" - ЕООД - гр. Варна, представлявано от управителя Кирил Любенов Славчев, в резултат на непризнато право на данъчен кредит за данъчен период м. 04 и 07./2012 г. са определени задължения по ЗДДС за внасяне в размер на 16 704,97 лв. и лихви за просрочие в размер на 246,55 лв., като е осъдил Д "ОДОП" - гр. Варна да заплати на "Инос Импекс" - ЕООД - гр. Варна разноски по делото в размер на 1 618 лв. Срещу постановеното решение е подадена касационна жалба от Диян Иванов Желязков, в качеството му на директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. Варна. В същата се прави оплакване, че решението на Административен съд - гр. Варна е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни съображения в тази насока. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Варненския административен съд и вместо него да постанови друго такова по същество на спора, с което да потвърди обжалвания РА. Претендира заплащане на юрисконсулско възнаграждение. Ответното по касационната жалба дружество "Инос Импекс" - ЕООД - гр. Варна чрез своя процесуален представител адв. Филип Рачев взема становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационна жалба е процесуално допустима, а по същество е основателна и следва да бъде уважена. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е не основателна. С решението си Административен съд - гр. Варна е отменил ревизионен акт № 031301126/27.05.2013 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. Варна, потвърден с решение № 443 от 20.09.2013 г. на директора на Д "ОДОП" - гр. Варна, с който на "Инос Импекс" - ЕООД - гр. Варна, представлявано от управителя Кирил Любенов Славчев, в резултат на непризнато право на данъчен кредит за данъчен период м. 04 и 07./2012 г. са определени задължения по ЗДДС за внасяне в размер на 16 704,97 лв. и лихви за просрочие в размер на 246,55 лв. Съдът е описал подробно установената фактическа обстановка по време на ревизията, в това число представените доказателства от ревизираното лице и обясненията на представляващото го лице, както и извършения оглед на същия автомобил в хода на ревизията, и е посочил констатациите на органа по приходите, поради които е отказано право на данъчен кредит в посочения размер - наличие на хипотеза по чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС. Изложени са мотиви, че ревизионният акт е издаден от компетентен орган, при липса на допуснати процесуални нарушения, нарушаващи правото на защита на ревизираното лице, които да налагат отмяна на ревизионния акт само на това основание. Посочено е още, че между страните няма спор за факти, в това число за вида и техническите характеристики на автомобила, извършваната от търговеца дейност и размерът на претендирания данъчен, като спорът се свежда относно това дали автомобилът следва да се счита за лек или за товарен по смисъла и целите на ЗДДС, съответно дали дружеството е упражнило законосъобразно право на данъчен кредит по фактурите. За да отговори на спорния въпрос съдът е обсъдил на първо място разпоредбата на § 1, т. 18 от ДР на ЗДДС, която дава определение за "лек автомобил" по смисъла на ЗДДС, като е посочил, че вън от случаите на трайно вградено допълнително техническо оборудване изключението от общия принцип на лек автомобил са автомобилите, предназначени за превоз на товари, без да се дава допълнителни изисквания за обема, теглото и естеството на товарите. Първоинстанционният съд е отбелязал, че процесният автомобил е сертифициран от производителя като категория N1 - товарен, регистриран е в КАТ като товарен и по данни на производителя позволява превоз на товари с технически допустима максимална маса около 0,5 тона и допустима максимална маса при ремарке на централната ос 2 тона и ремарке без спирачки 0,750 тона, като при тези характеристики автомобилът може да се използва за целите на извършваните от дружеството облагаеми доставки, така и за лични нужди, поради което определящо е намерението на лицето към момента на придобиване на автомобила. Съдът е направил позоваване на мотивите на решение на СЕС по дело С-118/11, т. 58, според която въпросът дали лицето е придобило стоката в това си качество, т. е. за целите на своята икономическа дейност по смисъла на чл. 9 от Директивата е фактически и следва да се преценява с оглед на всички данни по случая, сред които са естеството на стоката и периодът, който е изтекъл от нейното придобиване до нейното използване за целите на икономическата дейност. На база на това тълкуване е посочено, че следва да се установи дали автомобилът е закупен от дружеството в качеството му на задължено лице по ЗДДС и дали същият е заведен като актив в предприятието, които обстоятелства са установени по делото. Направените възражения в обратния смисъл от приходната администрация са квалифицирани от съда като неоснователни, тъй като от представените от дружеството доказателства, в това число пътни листа, се установява съвпадение с обектите, които се обслужват от дружеството. На база на изложеното е изграден извод, че автомобилът е принципно пригоден за да бъде използван за транспортиране на стоки и материали за извършваната дейност, поради което е установено предназначението за превоз на товари по смисъла на § 1, т. 18 от ДР на ЗДДС. Като допълнение е акцентирано и на това, че според талонът за регистрация и сертификатът за съответствие автомобилът е регистриран като "товарен", а това са официални документи, които не са оспорени от ответника по съответния ред, поради което липсва основание да не бъде зачетена тяхната доказателствена сила. Решаващият съд е квалифицирал като неоснователно позоваването от ответника на критериите на Комбинираната номенклатура на ЕС, създадена с Регламент № 2658/87 на Съвета от 23.07.1987, като същата е неприложима в случая, тъй като въпросното МПС е от категорията N1 и е закупено в България, като при наличието на легално определение в данъчна норма е недопустимо разширително тълкуване с доводи, извадени от норма, уреждаща друг кръг обществени отношения. На база на гореизложеното е направен краен извод относно това, че не е доказан фактическия състав на хипотезата на чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС във връзка с § 1, т. 18 от ДР на ЗДДС, от което следва, че ревизираното дружество законосъобразно е упражнило право на данъчен кредит по процесните фактури и приемайки обратното, органът по приходите е постановил незаконосъобразен ревизионен акт, който като такъв следва да бъде отменен. Решението на административния съд е правилно и законосъобразно. Основните оплаквания на касатора са за допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост. Правят се оплаквания, че необосновано на фактите по делото административният съд е приел, че не е налице хипотезата на чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС по отношение на закупения от ревизираното дружество автомобил, в резултат на което неправилно е бил отменен и оспорения ревизионен акт. Правят се конкретни оплаквания по отношение на даденото тълкуване на понятието "лек автомобил" от страна на първоинстанционния съд и използваните от него тълкувателни техники. По отношение на направените оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното: По делото няма спор от фактическа страна и същата правилно е възприета от първоинстанционния съд. Правилно е определен и основният спорен въпрос между страните - налице ли е хипотеза по чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС за непризнаване на право на данъчен кредит по процесната фактура на ревизираното дружеството. Даденият отрицателен отговор на спорния въпрос от страна на административния съд е изграден при правилно тълкуване на материалния закон. Съгласно чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС правото на приспадане на данъчен кредит не е налице, независимо, че са изпълнени условията на чл. 69 или чл. 74, когато е придобит или внесен мотоциклет или лек автомобил. Легалното понятие на "лек автомобил" е дадено в разпоредбата на § 1, т. 18 от ДР на ЗДДС, според който лек автомобил е автомобил, в който местата за сядане без мястото на водача не превишава 5. Според изречение второ от същата норма не е лек автомобил този, който е предназначен за превоз на товари или лек автомобил, който има трайно вградено допълнително техническо оборудване за целите на извършваната дейност на регистрираното лице. В конкретния случай правилно е прието, че закупеният автомобил попада в първото от двете изключения на разпоредбата, тъй като за същият е представено удостоверение за регистрацията му като товарен категория N1. Въпросната категория е уредена с Регламент № 1230/2012 на Комисията за прилагане на Регламент /ЕО/ 661/2009 на Европейския парламент и на Съвета във връзка с изискванията за одобрение на типа по отношение на масите и размерите на моторните превозни средства и техните ремаркета и за изменение на Директива 2007/46/ЕО на Европейския парламент и на Съвета. Регламентът за прилагане е публикуван в Официален вестник № L 353/31 -38/21.12.2012 г. и е в сила 20дни след обнародването му. На тази плоскост спорът между страните не се свежда до това, дали става въпрос за закупен "лек автомобил" по смисъла на чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС и че съдът е дефинирал това понятие с други правни норми, което според касатора е недопустимо предвид наличие на нарочна легална дефиниция за целите на ДДС в нормата на § 1, т. 18 от ДР на ЗДДС, а за това дали въпросният автомобил попада в едно от изключенията на правната норма. Направените в касационната жалба оплаквания относно неправилно квалифициране от страна на първоинстанционния съд на автомобила като "товарен" такъв също не могат да бъдат споделени. Не може да бъде споделени направените оплаквания, че под "товарен" автомобил следва да се разбира единствено този, който е предназначен за осъществяване на дейност на регистрирано по ЗДДС лице по извършването на превоз на каквито и да е било стоки/разширено тълкуване/ но срещу заплащане, какъвто смисъл е вложен от законодателя в смисъла на т. 18, § 1 от ДР на ЗДДС. Отговорът на наведените в жалбата доводи относно това, че конструктивно автомобилът е предназначен за превоз на пътници, а не за товари, предполага наличие на специални познания в областта на автомобилостроенето, каквито съдът, а и органът по приходите не притежава, поради което в рамките на ревизионното производство не е следвало да бъде извършван оглед на автомобила, а да бъде назначена специализирана техническа експертиза, която да се произнесе по този въпрос. Такава експертиза не е поискана от касатора и в съдебното производство, поради което не е опроверган сертификата за съответствие, според който въпросният автомобил е от категория N1 - товарен. Не основателни са и оплакванията на касатора, че първоинстанционният съд неправилно се е позовал на тълкуването на материалния закон, дадено в решение на Съда на Европейския съюз № С-118/11. В конкретния случай безспорно е установено, че процесният автомобил е осчетоводен в дружеството като дълготраен материален актив и се използва в икономическата му дейност и за лични цели на управителя на дружеството. Наведените в жалбата оплаквания, че в нарушения на съдопроизводствените правила административният съд неправилно е определил доказателствената тежест по последния въпрос в резултат на което е приел, че автомобилът се използва в икономическата дейност на дружеството при липса на доказателства в тази насока, не могат да бъдат споделени, тъй като доказателства в тази насока са събрани по делото. Сочените в касационната жалба решение на ВАС по сходни казуси са постановени по друга фактическа обстановка и са неприложими в случая. Предвид на гореизложеното следва да бъде прието, че отменяйки оспореният ревизионен акт като незаконосъобразен, Административен съд - гр. Варна е постановил едно правилно съдебно решение, което не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба, и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. При този изход на процеса касатора следва да бъде осъден да заплати на ответното по касация дружество разноски по делото в размер на 350 лв. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,