Решение № 254 от 3.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4538/2007 г.

Решение № 254 от 3.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4538/2007 г., III г. о., ГК, докладчик председателят Таня Митова Производството е по чл. 218а във вр. с чл. 218и ГПК (отм.). Образувано е по касационна жалба на Ю. Ю. Ю. и Х. Х. Ю., двамата от гр. А., срещу решение № 1* от 31.05.2007 г. по гр. д. № 1955/2006 г. на Пловдивския окръжен съд. Касаторите поддържа оплаквания за неправилност на съдебния акт поради допуснати нарушения на материалния закон, на същественипроцесуални правила и необоснованост - касационни основания за отмяна по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК. Развиват доводи в подкрепа на поддържаното в производството твърдение, че ищците, респ. техният наследодател, не са придобили собствеността върху процесния имот на основание давностно владение, тъй като са живели в него като наематели, а след изселването им в ..... Ответниците Ф. Н. Н., Н. Р. Ч. и Е. Р. Ч., всички от гр. А., чрез пълномощниците си адв. Д. А. и Х. Х. от -Пловдив, оспорват касационната жалба и молят да се остави в сила въззивното решение. Развиват съображения в писмен отговор. Претендират разноски за това производство. Жалбата е постъпила своевременно в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основателността й Върховният касационен съд, като взе предвид изложените касационни основания, становището на ответниците и данните по делото, намира следното: За да остави в сила първоинстанционното решение 21.04.2004 г. по гр. д. № 508/2000 г. на Асеновградския районен съд, с което са уважени искове на Ф. Н. Н. и Р. Ю. Н., последният починал в хода на делото и заместен от своите низходящи Н. Р. Ч. и Е. Р. Ч., всички от гр. А., за установяване на право на собственост по отношение на касаторите, върху втори жилищен етаж от жилищна сграда, находяща се в гр. А., кв. "Д", построена в държавен имот №I* в кв. 10 в кв. "Д", както и за отмяна на констативен нотариален акт за същия имот, на името на ответника, съставът на Пловдивския окръжен съд е приел, че ищците са доказали твърдението си, че са собственици на имота на основание давностно владение. Те са го построили в груб вид през 1981 г. и са живели в него до 1990 г., когато са се изселили в Р Т. След това са се връщали в страната по 2-3 пъти годишно, когато са отсядали в имота си - в него имали обзаведена стая и багаж в останалите помещения. Приел е също така, че ответниците, сега касатори, имат учредена суперфиция за цялата жилищна сграда, но при действието на ЗСГ са могли да притежават само едно жилище. Вторият самостоятелен жилищен етаж е бил изграден от брата на ответника - ищеца по делото, който е осъществил давностно владение, по отношение на суперфициара, в предвидения от закона 10 годишен срок. Подкрепил е изводите сив тази насока с изслушани гласни доказателства, включително при второто въззивно разглеждане на делото, както и с писмени доказателства, които установяват декларирането му още към 1988 г. и след това през 1998 г., както и с редовно ежегодно заплащане на местните данъци и такси. Същевременно ответникът, сега касатор, се е развел със съпругата си, напуснал е семейното жилище през 1983 г. и никога повече не се е връщал в него. При съдебната делба от 1984 г. не е декларирал притежаването на друг жилищен имот извън делбения (първия жилищен етаж - СИО), по отношение на който е претендирал възлагане. Оспорил е правата на ищците едва след снабдяването си с нотариален акт по обстоятелствена проверка през 2000 г., към който момент обаче, придобивната давност вече е факт. Издаденият констативен нотариален акт е провокирал и спора за собственост, който е предмет на разглеждане по делото. Решението е правилно. Фактическата обстановка е безспорно установена и спрямо нея правилно е приложен материалния закон. Ищецът е построил със собствени средства процесния втори жилищен етаж от сградата-близнак, който е самостоятелен обект на собственост, като е упражнявал и продължава да упражнява и до сега фактическа власт върху него в смисъла, разяснен в първото касационно и във въззивно решения. Той е обективирал поведение спрямо своя брат-суперфициар, с което ясно и недвусмислено е манифестирал властта си над имота, както и че го счита за своя собственост, включително през времето, когато е бил в чужбина - само той е имал ключ от него и го е използвал при пребиваването си в България. От своя страна ответникът - касатор е зачитал неговото право и не го е оспорил до 2000 г. За времето от строителството (1981 г.) е изтекъл 10-годишния давностен срок и това обстоятелство правилно е зачетено от съдилищата. По изложените съображения и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.) Върховният касационен съд, състав на трето г. о.