Решение № 2493 от 23.02.2009 г. на ВАС по адм. д. № 2432/2008 г.

Решение № 2493 от 23.02.2009 г. на ВАС по адм. д. № 2432/2008 г., III о., докладчик председателят Веселина Кълова Производството е по чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано по касационна жалба на Министерство на външните работи, чрез пълномощника юрисконсулт Св. Стоянова, срещу решение от 15.06.2007 г. по адм. д. № 04587/2006 г. на Софийски градски съд, Административна колегия, III-б състав. Върховният административен съд, III отделение в настоящия съдебен състав след преценка допустимостта и основателността на жалбата намира, че е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. С обжалваното решение съдът обявил нищожността на обжалваната Заповед № 95-00-266/29.09.2006 г. на и. д. Главен секретар на Министерство на външните работи Радослава Кафеджийска, с която е постановен отказ за предоставяне достъп до обществена информация, по реда на ЗДОИ, по искане на Алексения Димитрова Куртева с вх. № 6ПР-1318/1.09.2006 г. Приел, че не може да се докаже компетентността на постановилия отказа лице. Съгласно чл. 28, ал. 2 ЗДОИ произнасяне дължи задължения субект по смисъла на чл. 3 от закона - представляващия го министър или изрично определено от него лице. Като такова лице и във връзка с чл. 16, т. 6 от Устройствения правилник на МВнР функциите от ЗДОИ са били възложени на Иван Христов, изпълняващ длъжността Главен секретар, но няма данни дали към датата на издадената Заповед № 95-00-244/5.09.2006 г. той е изпълнявал длъжността или друго лице, на което да са били възложени същите функции. Освен това, с тази заповед се сочат други лица, които да заместват отсъстващия Главен секретар, но с обхват предоставените му по Устройствения правилник функции, а не и други лично възложени му по смисъла на чл. 28, ал. 2 ЗДОИ. Освен това, съдът разгледал и спора по същество, като приел, че самото направено искане за достъп до обществена информация е неконкретизирано, постановения отказ в заповедта немотивиран и пр. В настоящата касационна жалба като отменителни основания се навеждат доводи за необоснованост и неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касационната жалба е неоснователна. Правилно съдът е изложил мотиви, че не може да се приеме за доказана компетентността на административния орган, подписал обжалваната заповед. Представени са две заповеди на министъра. Първата № 95-00-61/20.03.2006 г., издадена на осн. чл. 28, ал. 2 ЗДОИ и чл. 5, ал. 3 от Устройствения правилник на министерството, с която и. д. Главен секретар Иван Христов е посочен като лице, което може да взема решения за предоставяне или отказ от предоставяне на обществена информация. В т. 2 е посочена Емилена Попова, директор на дирекция "Международно право" с конкретно правомощие "да взема решения за предоставяне или отказ. . . за обществена информация, отнасяща се до сключените и влезли в сила за РБългария международни договори". А това означава, че едновременно и на двамата са били предоставени функциите по чл. 28, ал. 2 ЗДОИ, поотделно разграничени. Втората приложена по делото Заповед № 95-00-244/6.09.2006 г. е издадена от министъра само на осн. чл. 5, ал. 3 от Устройствения правилник на МВнР и в същата се уреждат случаите при отсъствие на Главния секретар да бъде заместван от Зоя Плачкова, а при нейното отсъствие от Радослава Кафеджийска. Съпоставени двете заповеди не е ясно, лицето Емилена Попова, която е била определена като лице по чл. 28, ал. 2 от ЗДОИ да се произнася само по информация досежно сключените и влезли в сила за РБългария международни договори дали е останала с тези правомощия. Правилен е извода на съда, че не е ясно и дали същото лице Иван Христов е бил изпълняващ длъжността към датата на постановената втора заповед, която освен това не е издадена при условията на чл. 28, ал. 2 ЗДОИ. За да е налице "изрично определено лице да взема решения за предоставяне или отказ от предоставяне на достъп до исканата обществена информация" посочено в чл. 28, ал. 2 ЗДОИ е необходимо изрично предоставяне на тази функция. С оглед изложеното, законосъобразно съдът е прогласил нищожността на обжалваната заповед. Липсата на компетентност на административния орган издал заповедта е висша степен на незаконосъобразност, водеща до прогласяване нищожността на административния акт. Неправилно съдът е обсъждал спора и по същество, стигайки до извода за допуснати редица нарушения, сочещи на незаконосъобразност, която степен е по-ниска от тази на нищожността. Водим от горното, Върховният административен съд - III отделение