Решение № 257 от 30.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 303/2026 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника „Банка ДСК“ АД срещу решение № 4736 от 17.07.2025 г. по гр. д. № 13634/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 18902 от 21.10.2024 г. по гр. д. № 17239/2024 г. по описа на Софийски районен съд, с което е признато за установено по предявените от Л. Д. С. срещу “Банка ДСК“ АД отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК, че Л. Д. С. не дължи на “Банка ДСК“ АД поради изтекла погасителна давност следните суми: 14 303,75 лв. – главница по договор за кредит от 30.11.2011 г., ведно със законната лихва от 29.03.2013 г. до изплащане на вземането, 60 лв. – такса, 898,82 лв. – договорна лихва за периода 27.09.2012 г. - 28.03.2013 г., 343,65 лв. – наказателна лихва за периода 03.01.2013 г. - 28.03.2013 г., и 874,24 лв. – разноски по делото, за които суми е издаден изпълнителен лист от 16.05.2013 г. по гр. д. № 13773/2013 г. по описа на СРС, 119-ти състав, и са присъдени разноски по делото. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо предвид липсата на надлежна легитимация за „Банка ДСК“ АД като ответник по спора. Излага, че към датата на подаване на исковата молба в съда не е кредитор по издадения изпълнителен лист от 16.05.2013 г. по гр. д. № 13773/2013 г. по описа на СРС, 119-ти състав, тъй като е цедирал вземанията си към „ОТП Факторинг България“ ЕАД с договор за цесия от 26.09.2013 г., а последното дружество е цедирало вземанията към „ЕОС Матрикс“ ЕООД с договор за цесия от 28.09.2018 г. Сочи, че „ЕОС Матрикс“ ЕООД е и конституиран като взискател по образуваното въз основа на изпълнителния лист изп. дело № 20138460400388/2013 г. по описа на ЧСИ О. М.. Изтъква, че тези обстоятелства не са спорни по делото, установяват се от събраните писмени доказателства и са били известни на ищеца към датата на подаване на исковата молба в съда, евентуално ги е узнал в хода на делото с получаването на препис от писмения отговор на ответника. Счита, че производството по делото е недопустимо и на допълнително основание – част от периода, през който ищецът твърди, че е текла в негова полза погасителна давност, е изтекъл преди да му е връчена заповедта за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК с призовката за доброволно изпълнение на 16.09.2023 г., респективно тези факти са преклудирани от влязлата в сила заповед за изпълнение и не могат да бъдат основание на иска по чл. 439 ГПК. При условията на евентуалност излага доводи за неправилност на въззивното решение предвид постановяването му в нарушение на процесуалния и материалния закон. Оспорва като противни на закона изводите на въззивния съд, че възраженията му за недопустимост на производството били преклудирани, като поддържа, че за допустимостта на процеса съдът следи и служебно в целия ход на делото, а за страните не настъпва преклузия да правят възражения в тази насока. Сочи, че възраженията са въведени с депозирания писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК. Излага, че решението е постановено в нарушение на нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК, като съдът е отказал да съобрази настъпилите в хода на делото правно релевантни факти по връчване на уведомление за цесията на ищеца. Оспорва като противен на закона и необоснован и извода на въззивния съд, че последното действие на принудително изпълнение, което е прекъснало теченето на давностния срок за процесните вземания, е извършено на 01.09.2017 г., като поддържа, че давността е прекъсната и с депозираната от цесионера молба от 10.04.2019 г., с която е поискал да бъде конституиран като взискател и да бъдат предприети действия на принудително изпълнение срещу длъжника, както и с молба от последния от 02.11.2023 г. Изтъква, че страните не твърдят заповедта за изпълнение да е връчена преди връчването й с призовка за доброволно изпълнение на 16.08.2023 г., респективно е влязла в сила на 16.09.2023 г., и от последната дата би могъл да бъде броен давностен срок по иска по чл. 439 ГПК, който не е изтекъл към датата на подаване на исковата молба в съда. По тези доводи моли въззивното решение да бъде обезсилено като недопустимо, евентуално отменено като неправилно. Претендира присъждане на разноски по делото. Ответникът по касация, Л. Д. С., оспорва касационната жалба като неоснователна. Счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че въззивното решение не е недопустимо, доколкото при извършена справка по изпълнителното дело последната молба за конституиране на взискател е била от „ОТП Факторинг България“ ЕАД от 14.05.2018 г. Излага, че неизпълнението от съдебния изпълнител на задължението му да приложи към преписката повече от четири години молбата на „ЕОС Матрикс“ ЕООД за конституирането му като взискател, придобил вземанията по договор за цесия, не може да бъде вменена във вина на длъжника, като допълва, че ЧСИ не е и направил опит да й връчи уведомлението за цесия. Оспорва твърденията на ответника, че е разбрала за цесията от постановеното определение № 10768 от 12.03.2024 г. по гр. д. 66673/2023 г. по описа на СРС, като изтъква, че съдебният акт не съдържа информация за цесията. Намира въззивното решение за правилно, като сочи, че с депозираните от „ЕОС Матрикс“ ЕООД молби по изпълнителното дело не са заявени искания за извършване на конкретни изпълнителни действия, поради което тези молби не са прекъснали давностния срок. По тези доводи моли въззивното решение да бъде потвърдено като правилно. Трето лице помагач на ответника - “ЕОС Матрикс“ ЕАД, преобразуван търговец от „ЕОС Матрикс“ ЕООД, не депозира становище по касационната жалба на ответника. С определение № 1297 от 07.05.2026 г. по т. д. № 303/2026 г. ВКС, ТК, състав на Второ отделение, на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК е допуснал касационно обжалване на въззивното решение за проверка неговата допустимост. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди релевираните от страните доводи и прецени данните по делото, приема следното: Въззивният съд с обжалваното решение е намерил за неоснователно възражението на въззивника - ответник за недопустимост на първоинстанционното решение поради липса на правен интерес от предявените искове, обосновано с доводи, че към датата на предявяване на исковата молба ответникът няма качеството на кредитор на ищеца, поради прехвърляне на процесните вземания преди този момент на трети лица. Посочил е, че исковата молба е подадена в съда на 26.03.2024 г. от ищеца Л. Д. С. с предявени срещу ответника “Банка ДСК“ АД отрицателни установителни искове по чл. 439 ГПК с искане да бъде признато за установено, че вземанията, за които е издаден изпълнителен лист от 16.05.2013 г. по гр. д. № 13773/2013 г. по описа на СРС въз основа на влязла в сила заповед по чл. 417 ГПК, са погасени по давност, изтекла след влизане в сила на заповедта за изпълнение /през м. 02.2015 г./ с начален момент на давността – 28.08.2017 г. Счел е, че от представените по делото доказателства се установява, че с договор за покупко-продажба на вземания от 26.09.2013 г. процесните вземания са прехвърлени от “Банка ДСК“ АД на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, но доколкото последното дружество е било преобразувано чрез вливане в ответника „Банка ДСК“ АД преди датата на предявяване на исковата молба по настоящото дело /вливането е вписано в търговския регистър на 25.05.2023 г./, то уведомяването относно процесното прехвърляне на вземания не е относимо към въпроса за процесуалната легитимация на ответника, а от друга страна в резултат на посоченото преобразуване чрез вливане ответникът се легитимира като кредитор на процесните вземания към датата на предявяване на исковата молба. Изтъкнал е, че прехвърлянето на процесните вземания от „ОТП Факторинг България“ ЕАД на третото лице- помагач на ответника – „ЕОС Матрикс“ ЕООД, с договор за прехвърляне на вземания от 28.09.2018 г. не може да обоснове твърдяната от ответника липса на правен интерес от търсената съдебна защита с предявените срещу него отрицателни установителни искове, като се е позовал на разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД, че прехвърлянето на вземането има действие спрямо третите лица и длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Подчертал е, че по делото липсват доказателства, от които да е видно, че ищецът е бил надлежно уведомен за цесията преди датата на предявяване на исковата молба, поради което е намерил, че към релевантния за преценка момент за наличието или липсата на правен интерес - датата на предявяване на исковата молба, в правоотношението между ищеца и ответника именно последният се легитимира като титуляр на процесните вземания. Допълнил е, че не се установява твърдяното от ответника уведомяване на ищеца за цесиите по прекратеното гр. дело № 66673/2023 г. по описа на СРС, доколкото препис от депозирания от ответника отговор на исковата молба с приложено уведомление за цесията не е изпращан и не е връчван на ищеца, който би могъл да узнае за него едва от момента на връчване на определението за прекратяване на производството по делото на 90 състав на СРС- на 06.03.2024 г., което е след датата на предявяване на исковата молба по настоящото дело. Обобщил е, че предвид липсата на надлежно уведомяване на ищеца за прехвърляне на процесните вземания на третото лице помагач на ответника - „ЕОС Матрикс“ ЕООД, преди датата на предявяване на исковата молба, към релевантния момент по отношение на ищеца като кредитор се легитимира ответникът, срещу който за ищеца е налице правен интерес от установяване на погасяването по давност на процесните вземания. Въззивният съд е счел за неоснователно и възражението на ответника за недопустимост на предявените отрицателни установителни искове по чл. 439 ГПК предвид позоваването от ищеца на преклудирано от влязлата в сила заповед за изпълнение възражение за давност. Посочил е, че с исковата молба ищецът поддържа твърдението, че заповедта за изпълнение е връчена през м. 02.2015 г., а началният момент на погасителната давността е обоснован с момент, следващ влизането в сила на заповедта за изпълнение – налагането на запор на 28.08.2017 г. Приел е, че при така заявените твърдения предявените отрицателни установителни искове по чл. 439 ГПК са допустими, тъй като са основани на твърдения за правно релевантен факт, настъпил след влизане в сила на заповедта за изпълнение. По същество въззивната инстанция е намерила предявените искове за основателни. Посочила е, че между страните по делото няма спор, а и от представените писмени доказателства се установява, че в полза на праводателя на ответника „Банка ДСК“ АД е издадена влязла в сила към 31.03.2015 г. заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 16.05.2013 г. по ч. гр. дело № 13773/2013 г. по описа на СРС, 119 състав и изпълнителен лист от същата дата 16.05.2013 г. срещу ищеца за процесните суми, от които: сумата 14 303, 75 лв. - главница, представляваща задължение по договор за кредит от 30.11.2011 г., ведно със законната лихва от 29.03.2013 г. до окончателното изплащане; сумата 60 лв. – такса; сумата 898,82 лв. - договорна лихва за периода 27.09.2012 г. - 28.03.2013 г.; сумата 343,65 лв. - наказателна лихва за периода 03.01.2013 г. - 28.03.2013 г., и сумата 874,24 лв. - разноски по делото. Позовал се е на признанието на ищеца, че е получила през месец февруари 2015 г. заповедта за изпълнение, заедно с ПДИ, изпратена на 11.02.2015 г., както и че не е подала възражение по чл. 414 ГПК в срок. Изтъкнал е, че тези признати от ищеца с исковата молба факти не са оспорени от ответника, който също поддържа идентичното твърдение за влизане в сила на заповедта за изпълнение. Приел е, че с изтичането на двуседмичния срок, най-късно на 31.03.2015 г., заповедта за изпълнение е влязла в сила. Счел е, че соченият за пръв път от ответника с въззивната му жалба по-късен момент на влизане в сила на заповедта за изпълнение – 16.09.2023 г., не следва да бъде обсъждан, доколкото е преклудиран факт на основание чл. 266, ал. 1 ГПК. От приетите като писмени доказателства документи по преписката по изп. дело № 20138460400388 по описа на ЧСИ О. М. с рег. № 846 на КЧСИ е приел за установено, че: въз основа на изпълнителния лист от ответника е предприето принудително изпълнение с молба от 31.05.2013 г., включваща овластяване на съдебния изпълнител по реда на чл. 18 ЗЧСИ, както и искане за принудително изпълнение чрез удръжки от трудовото възнаграждение /пенсията на ищеца длъжник, за налагане на запор върху банковите сметки на длъжника, за принудително изпълнение върху МПС, движими вещи и върху недвижимо имущество – чрез опис и налагане на възбрана; на 02.06.2013 г. съдебният изпълнител е изпратил запорни съобщения до посочените в тях банки; с молба от 14.10.2015 г. „ОТП Факторинг България“ ЕАД е заявил искане до ЧСИ за конституирането му като взискател на мястото на „Банка ДСК“ АД в качеството му на частен правоприемник на последния по силата на договор за цесия от 26.09.2013 г., като е направено искане ЧСИ да уведоми за цесията длъжника, без да е заявено искане за предприемане на принудително изпълнение и за прилагане на изпълнителни способи; липсват доказателства за надлежното уведомяване на длъжника за цесията, както и за конституирането с постановление от 14.10.2015 г. на „ОТП Факторинг България“ ЕАД като взискател в изпълнителния процес на мястото на „Банка ДСК“ АД; на 09.12.2015 г. ЧСИ е изпратил запорни съобщения до посочените в тях банки; със запорно съобщение от 28.08.2017 г., връчено на 01.09.2017 г., е наложен запор върху банкови сметки на длъжника в “Търговска Банка“ АД; след 28.08.2017 г. други изпълнителни действия не са предприемани от ЧСИ, не са правени искания и за реализиране на такива от страна на взискателя, няма постъпления на суми в резултат на наложените запори; с молба от 14.05.2018 г. от взискателя „ОТП Факторинг България“ ЕАД е заявено искане до ЧСИ за извършване на справка по изп. дело и проверка дали не е настъпила перемпция по него, като в последния случай от взискателя е заявено искане за връщане на оригинала на изпълнителния лист, заедно със заповедта за изпълнение, препис от ПДИ с отбелязване върху нея на датата на последното извършено валидно изпълнително действие. Съобразил е, че с молба от 10.04.2019 г. третото лице помагач – “ЕОС Матрикс“ ЕООД, е поискал да бъде конституиран като взискател по делото в резултат на извършено прехвърляне на вземания с договор за цесия от 28.09.2018 г., като впоследствие с молба от 04.11.2023 г. взискателят “ЕОС Матрикс“ ЕООД е уточнил размерите на задълженията и е направил искане за предоставяне на информация относно последното законосъобразно изпълнително действие. При така установените факти въззивният съд е приел, че процесните задължения са погасени по давност към датата на предявяване на исковата молба. Посочил е, че вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение, се погасяват с изтичането на петгодишна давност по аргумент от чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Намерил е, че в случая заповедта за изпълнение е влязла в сила най-късно на 31.03.2015 г., доколкото заповедта за незабавно изпълнение е връчена на ищеца през м. 02.2015 г. и не е подадено възражението по чл. 414 ГПК в законоустановения двуседмичен срок. Подчертал е, че последното предприето от съдебния изпълнител изпълнително действие, с което давността е прекъсната, е налагането на запор на дата 28.08.2017 г. Приел е, че в конкретния случай по изпълнителното дело е настъпила перемпция на датата 04.06.2015 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, доколкото след изпратените на 02.06.2013 г. запорни съобщения други изпълнителни действия не са искани от взискателя и не са предприемани от съдебния изпълнител в рамките на следващите две години, считано от 03.06.2013 г. Посочил е, че изпълнителни действия са предприети от съдебния изпълнител едва на 09.12.2015 г. и на 28.08.2017 г. с изпращане на запорни съобщения, с които давността за процесните вземания е прекъсната, независимо от това че са реализирани след перемиране на изпълнителното дело. Позовал се е на задължителната практика по ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС и изтъкнал, че давност не е текла до 26.06.2015 г., както и давността не е изтекла от тази дата до датата на предприетото от съдебния изпълнител изпълнително действие - запора от 09.12.2015 г., когато давността е прекъсната на основание чл. 116, б. “в“ ЗЗД. Счел е, че давността е прекъсната и с предприемане на следващото изпълнително действие от ЧСИ - запора от 28.08.2017 г., като е споделил задължителната практика, че предприетите изпълнителни действия след перемиране на изпълнителното дело прекъсват давността - ТР № 2 от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Подчертал е, че от тази дата - 28.08.2017 г., до датата на предявяване на исковата молба - 26.03.2024 г., петгодишната давност за процесните вземания е изтекла. Не е споделил възраженията на въззивника - ответник за прекъсване на давността с подадените от цесионерите молби за конституирането им като взискатели по делото и в частност – с тази на цесионера „ЕОС Матрикс“ ЕООД от 10.04.2019 г., като е изтъкнал, че с тези молби цесионерите не са посочили и не са поискали реализиране на изпълнителни действия, нито е налице овластяване по реда на чл. 18 ЗЧСИ на съдебния изпълнител. Счел е, че искането за конституиране на частен правоприемник на взискателя в хода на висящото изпълнително дело не представлява по своята същност изпълнително действие и не води до прекъсване на погасителната давност за вземането, като прекъсване на погасителната давност би настъпило, само ако в молбата за конституиране на правоприемника като взискател е посочен и изпълнителен способ за осребряване на имуществото на длъжника, т. е. изрично е поискано извършването на валидно изпълнително действие, като този изпълнителен способ може да е нов или да е подновено искането на първоначалния взискател, но следва да е изрично обективирано в молбата до съдебния изпълнител. В този смисъл се позовал на съдебната практика по решение № 50094/16.11.2023 г. по т. д. № 770/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО. По тези мотиви и предвид съвпадението в изводите на двете инстанции е потвърдил първоинстанционното решение, с което отрицателните установителни искове са уважени. Обжалваното въззивно решение е недопустимо по следните съображения: Налице е константна практика на съдилищата, включително задължителна по TP № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС и ППВС № 1/10.11.1985 г., която приема за недопустимо съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно: когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Непротиворечиво в съдебната практика и правната теория се приема, че основна положителна предпоставка за допустимостта на гражданския процес е правният интерес от търсената с предявения иск защита. С тълкувателните мотиви към ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС е изтъкнато, че правният интерес от решаване на правния спор винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява и чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера. Видът на иска е призван да гарантира постигането на необходимата и достатъчна по вид и обем защита на материалните права. Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. Както правилно е приел въззивният съд, предмет на делото са предявените с подадена в съда на 26.03.2024 г. искова молба от ищеца Л. Д. С. срещу ответника “Банка ДСК“ АД отрицателни установителни искове по чл. 439 ГПК с искане да бъде признато за установено, че не дължи вземанията, за които е издаден изпълнителен лист от 16.05.2013 г. по гр. д. № 13773/2013 г. по описа на СРС въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, поради погасяването им при изтекъл давностен срок. Налице е утвърдена съдебна практика, намерила отражение в решение № 50041 от 10.05.2023 г. по т. д. 20/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, с която се приема, че искът по чл. 439 ГПК е предоставен за защита на длъжника при липса на материалноправните предпоставки на изпълнителния процес и се явява съпътстваща същия процес защита, която е регламентирана в Глава тридесет и девета „Защита срещу изпълнението“ на ГПК. В този смисъл са и разрешенията, дадени с решение № 257 от 30.04.2020 г. по гр. д. 694/2019 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО - че предявяването на отрицателен установителен иск от длъжника, основан на твърдения че вземането на кредитора е погасено по давност, цели да установи липса (погасяване) на изпълняемото право, подлежащо на принудително изпълнение, поради настъпил след издаване на изпълнителното основание нов факт и като последица - прекратяване на изпълнителния процес (чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК). Счетено е, че липсата на изпълняемо право отнема материалноправната основа на принудителното изпълнение. Аналогично е даденото тълкуване и с решение № 58 от 20.07.2022 г. по т. д. 309/2021 г. по описа на ВКС, ТК, I TO, с което е прието, че искът по чл. 439 ГПК е отрицателен установителен, с който се оспорва вземането на взискателя въз основа на обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, в което е постановено решението, което се изпълнява. Практиката е доразвита с решение № 60282 от 19.01.2022 г. по гр. д. 903/2021 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, като е прието, че длъжникът - ищец има правен интерес от установяване, че не дължи изпълнение на погасено по давност вземане, за което е налице изпълнително основание /влязло в сила съдебно решение/, въз основа на което е издаден изпълнителен лист, независимо от това дали е налице висящ изпълнителен процес. Наличието на изпълнителен титул в полза на кредитора, въз основа на който той може да инициира по всяко време изпълнително производство, обуславя интереса на ищеца да иска установяване, че вземането е погасено по давност, защото само давността може да изключи принудителното изпълнение, но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете. Цитираните, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения по дела с предмет искове по чл. 439, ал. 1 ГПК са израз на константата практика на съдилищата, намерила отражение и в постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 5/20.02.2012 г. по гр. д. № 658/2011 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, решение № 77/08.03.2011 г. по гр. д. № 127/2010 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 92/23.07.2010 г. по гр. д. 92/2009 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО и др., която изцяло се възприема от настоящия състав на съда. В конкретния случай съдът е сезиран с искове по чл. 439 ГПК, насочени срещу ответник – „Банка ДСК“ АД, за който и двете страни не спорят, а и по делото са представени неоспорени доказателства, че не е кредитор на ищеца, защото е прехвърлил спорните вземания с договор за цесия от 26.09.2013 г. на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, което дружество е прехвърлило вземанията към ищеца на „ЕОС Матрикс“ ЕАД, преобразуван търговец с предходна фирма „ЕОС Матрикс“ ЕООД, с договор за прехвърляне на вземания от 28.09.2018 г. Безспорно е по делото, а и от приобщената като писмени доказателства преписка по изп. дело № 20138460400388 по описа на ЧСИ О. М. с рег. № 846 на КЧСИ се установява, че по подадена от цесионера „ЕОС Матрикс“ ЕООД молба от 10.04.2019 г. с постановление на частния съдебен изпълнител от същата дата – 10.04.2019 г., последното дружество е конституирано за взискател по изпълнителното дело. Липсва спор и че най-късно с връчване на препис от писмения отговор на ответника на ищеца на 11.09.2024 г. на последния са връчени, както преписи от договорите за цесия, така и уведомления за същите по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. При тези безспорни факти по делото, заявени от страните при размяната на книжа пред първоинстанционния съд, и при зачитане на правните изводи по горецитираната утвърдена практика на ВКС относно правния интерес, предмета и надлежните страни в производството по предявени искове по чл. 439 ГПК, въззивният съд неправилно е приел, че за ищеца е налице интерес да насочи и поддържа исковете си срещу ответника „Банка ДСК“ АД. По вече изложените доводи искът по чл. 439 ГПК е предоставен за защита на длъжника при липса на материалноправните предпоставки на изпълнителния процес и се явява съпътстваща същия процес защита, която е регламентирана в Глава тридесет и девета „Защита срещу изпълнението“ на ГПК. Искът е отрицателен установителен, с който се оспорва вземането на взискателя въз основа на обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, в което е постановено решението, което се изпълнява, и цели да установи липсата на изпълняемо право. В този смисъл интересът на ищеца, така както е очертан с исковата му молба и депозираните по делото последващи молби, е да установи липсата на изпълняемо право, поради погасяването му при изтекъл давностен срок, по отношение на кредитора му, конституиран и като взискател в образуваното срещу него изпълнително производство – „ЕОС Матрикс“ ЕАД. Доводите на ищеца, че при извършена справка по изпълнителното дело преди подаване на исковата молба в съда не могъл да установи конституирането на последния кредитор като взискател, не могат да обусловят други правни изводи. Обратен извод не следва и от твърденията на ищеца за липса на доказателства за уведомяването му за втория договор за цесия преди подаване на исковата молба в съда, доколкото установеното в чл. 99, ал. 3 ЗЗД задължение има за цел да защити длъжника от ненадлежно изпълнение (в този смисъл – решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. 12/2009 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО), а моментът на придобиване на правата е датата на сключване на договора за цесия (решение № 160 от 04.07.2018 г. по т. д. 1164/2017 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 242 от 21.03.2019 г. по т. д. 3097/2017 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО и др.). По делото е и безспорно, че ищецът е уведомен за цесията от цедента най-късно в хода на делото с получаване на препис от писмения отговор на исковата молба – правно релевантен факт, който следва да бъде зачетен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, в който смисъл е константната съдебна практика, намерила отражение и в решение № 126 от 30.10.2020 г. по т. д. 2042/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО. В тази насока са и разрешенията, дадени с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 209 от 28.11.2018 г. по т. д. 2530/2017 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, с което на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, е отговорено, че е без значение за основателността на иска по чл. 439 ГПК срещу конституирания в изпълнителното производство нов кредитор /цесионер/ установяването на надлежното уведомяване на длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД за извършена цесия, тъй като този факт не рефлектира върху дължимостта на вземането - то съществува и следва да бъде удовлетворено принудително от съдебния изпълнител. По вече изложените доводи съдът следи за правния интерес на ищеца от предявените искове и търсената защита в целия ход на исковото производство и в хипотеза като процесната, когато очертаният от страните спор сочи на интерес за ищеца да насочи исковете си по чл. 439 ГПК не срещу ответника „Банка ДСК“ АД, който недвусмислено от твърденията на страните не е кредитор на ищеца по спорното правоотношение, а срещу кредитора и конституиран взискател в изпълнителния процес – „ЕОС Матрикс“ ЕАД, за съда е налице задължение да укаже на ищеца, че не обосновава легитимен интерес от търсената защита срещу ответника „Банка ДСК“ АД и да му даде възможност да заяви дали желае исковете му да бъдат насочени срещу ответник – „ЕОС Матрикс“ ЕАД, срещу който съобразно въведените по делото релевантни факти има интерес да търси съдебна защита с предявените искове по чл. 439 ГПК. Предвид задължителните указания по Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, когато делото е разгледано и е постановено решение спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна, какъвто по горните мотиви е процесният случай, въззивното решение е недопустимо. Такова решение изобщо не може да обвърже с последиците си лицето, което би имало качеството на надлежна страна, но не е било конституирано по делото. Това лице следва да се конституира и процесът срещу него следва да започне отначало пред първата инстанция. В този случай, ако порокът се констатира от Върховния касационен съд, както в случая, той следва да обезсили и въззивното, и първоинстанционното решение, като върне делото на първата, а не на въззивната инстанция. Предвид горните правни изводи и доколкото Върховният касационен съд следи служебно за недопустимост на обжалваните съдебни решения в изпълнение правомощията си по чл. 293, ал. 4 ГПК, вр. чл. 270, ал. 3 ГПК ще обезсили въззивното решение, както и потвърденото с него първоинстанционно решение, и ще изпрати делото на първоинстанционния съд за даване указания към ищеца да уточни дали желае да насочи исковете си срещу надлежния ответник – „ЕОС Матрикс“ ЕАД, в която хипотеза да разгледа спора с участието на тази страна като ответник по исковете по чл. 439 ГПК, или ако не бъде изразена воля за това, да върне исковата молба и прекрати производството срещу ненадлежния ответник „Банка ДСК“ ЕАД. В първата хипотеза процесуалните действия от ненадлежния ответник – „Банка ДСК“ АД, по привличане на трето лице -помагач на негова страна следва да бъдат счетени за ненадлежно извършени и „ЕОС Матрикс“ ЕАД ще участва в производството единствено като ответник по исковете. На основание чл. 294, ал. 2 ГПК при новото разглеждане на делото съдът ще следва да се произнесе и по отговорността за разноски, направени пред настоящата инстанция. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение