Решение № 10388 от 16.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 4688/2011 г.

Решение № 10388 от 16.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 4688/2011 г., IV о., докладчик съдията Георги Георгиев Производството е по реда на раздел III-ти, чл. 185 - 196 от АПК. Образувано е по жалба от Здравка Йорданова Найденова от гр. Монтана и Тодор Симеонов Иванов от с. Превала, област Монтана срещу § 9 от Заключителните разпоредби към Постановление № 142 от 1.07.2003 г. за изменение и допълнение на Постановление № 140 от 1992 г. на Министерски съвет на Република България. С оспорената част е разпоредено министърът на финансите да предостави на търговските дружества по чл. 1, ал. 1 средства за изплащане на обезщетения за професионални заболявания на работниците и служителите в обектите по приложение № 1, присъдени до датата на влизане в сила на Постановлението. Поддържа се, че от редакцията на оспорения § 9, че министърът на финансите няма да предоставя средства на търговските дружества по чл. 1, ал. 1 за изплащане на обезщетения, присъдени след 11.07.2003 г. - датата на обнародване на постановлението. По този начин държавата отказва изпълнение на задълженията на търговските дружества, включени в приложение № 1 към постановлението, чиито активи е приела и с това се нарушава законното им право на обезщетение поради професионално заболяване, придобито в търговските дружества, чийто правоприемник е държавата. Твърди се и, че няма основание да бъдат разграничавани обезщетенията за професионално заболяване, присъдени до датата и след датата на влизане в сила на постановлението. Предвид изложеното се иска постановяване на решение, с което да се отмени като противозаконен текстът - "... присъдени до датата на влизане в сила на постановлението.. ", съдържащ се в края на § 9 на ЗР на Постановление № 142 от 1.7.2003 г. за изменение и допълнение на Постановление № 140 на Министерския съвет от 1992 г., ДВ, бр. 62 от 11.07.2003 г. В изпълнение указанията на съда жалбоподателите са уточнили жалбата си като са посочили за незаконосъобразен отказа за изплащане на присъдените обезщетения след влизане в сила на постановлението, тъй като е в нарушение на чл. 200 от Кодекса на труда като ги лишава от признато им от закона право на обезщетение. Ответникът - Министерски съвет на Република България, чрез процесуалния представител взема становище за недопустимост, алтернативно за неоснователност на жалбата. Поддържа се недопустимост на жалбата, тъй като оспорената разпоредба няма нормативен характер на Закона за нормативните актове и не съставлява административен акт, подлежащ на съдебен контрол. Тя не съдържа правни норми, приложими спрямо неограничен кръг адресати, а е насочена единствено към министъра на финансите и по съдържание е акт от вътрешнослужебен и организационен характер. Ако бъде отменен ще доведе до нова редакция на текста и ще вмени задължение на министъра на финансите, което не му е възложено от Министерски съвет и няма да отразява действителната му воля. Освен това средствата за изплащане на обезщетение съгласно оспорената разпоредба, се предоставят на търговските дружества, а не пряко на лицата, придобили професионално заболяване, поради което за жалбоподателите не е налице правен интерес от оспорване. С оспорената разпоредба не се засягат техни права и законни интереси, тъй като не се лишават от възможността да ги реализират и защитят по предвидените в нормативните актове способи. По основателността се поддържа, че със забраната за държавна помощ, установена с чл. 107 от Договора за функциониране на Европейския съюз, са регламентирани изключения, в които настоящият случай не попада. Твърди се и това, че не е налице противоречие на оспорената разпоредба с нормата на чл. 200 от Кодекса на труда, тъй като с нея се урежда начина на изплащане на сумите за обезщетение, а не ограничение на законното им право затова. Иска се оставяне на жалбата без разглеждане или отхвърляне като неоснователна. Представителят на Върховна административна прокуратура дава подробно заключение за недопустимост на жалбата, алтернативно - за нейната неоснователност. Върховен административен съд, четвърто отделение, като взе предвид разпоредбите на 185 и сл. от АПК, преценява следното: Жалбата е допустима, съгласно разпоредбата на чл. 187, ал. 1 от АПК, предвид безсрочност на оспорването. Оспорената разпоредба е норма от подзаконов нормативен административен акт, с която се уреждат редът и условия на изплащане на обезщетения с влязъл в сила акт на съда, признаващ това право. Правният интерес от оспорването произтича с оглед уредбата на възможностите за реализиране на това право. Разгледана по същество така подадената жалба е неоснователна. Безспорно между страните, установено и с доказателствата по делото, е че средствата за изплащане на обезщетение за професионално заболяване на работниците и служителите в обектите по приложение № 1 от ПМС № 140 от 1992 г. са се осигурявали ежегодно от Министерството на финансите на търговските дружества на основание чл. 7, ал. 1, б. "г" с последващи изменения и допълнение. С § 5 от ПМС № 142 от 2003 г. се изменя чл. 7 на ПМС № 140 от 1992 г. като от приложното поле на този ред за финансиране изрично се изключват средствата за обезщетение за вреди и професионални заболявания. В тази връзка е и съдържанието на оспорения § 9 от ЗР на ПМС № 142 от 2003 г., с която се преустановява осигуряване на целеви средства от министъра на финансите за изплащане на обезщетенията. На първо място не е налице твърдяното противоречие с разпоредбата на чл. 200 от Кодекса на труда. Уредената с него имуществена отговорност на работодателя за вреди от трудова злополука или професионална болест, причинили временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност или смърт на работника или служителя не се намалява за работодателя и не се ограничава за работника или служителя с оспорената разпоредба на постановлението. Признатото право на обезщетение по чл. 200 от Кодекса на труда в случая не се ограничава. С § 9 на оспореното постановление се урежда начинът на осигуряване на средствата за работодателя при изплащане на присъденото от съда обезщетение. Дали тези средства ще бъдат осигурявани пряко от работодателя с негови собствени такива или чрез държавна целева субсидия е без значение на това право на обезщетение. Или жалбоподателите, в полза на които е издаден изпълнителен лист могат да реализират правата си по закон и по силата на съдебно решение по предвидените в гражданското право способи и обстоятелството дали работодателят ще го плати със собствени средства и с целева субсидия от държавата нито ограничава правото им, нито го преустановява. Предвид изложеното работодателят не може да откаже изплащане на обезщетение поради това, че не му е осигурена целева субсидия, но и жалбоподателите нямат право на избор срещу кого да предявят изпълнението на признатото им право на обезщетение. Изпълнение на правото им на обезщетение, се осигурява в изпълнителното производство, така както е разпоредено от съда - от работодателя, при наличие на всички предпоставки в едно такова изпълнително производство и които не са предмет на настоящето. На второ място, при служебната проверка за законосъобразност се констатира, от доказателствата по делото, че при издаване на акта - в частност оспорената разпоредба, са спазени всички изисквания относно административно-процесуалните правила по издаването му, предвиден в Закона за нормативните актове. На трето място за разрешаване на настоящия спор се установява и правилно приложение от ответника на нормите от европейското право при издаване на акта, а не се въвежда противоречие с тях. При изложените фактически и правни съображения оспорването на подзаконовия нормативен акт в посочената част се явява неоснователно. Воден от горното и на основание чл. 193 от АПК, Върховен административен съд, четвърто отделение,