Решение № 421 от 11.01.2016 г. на ВКС по н. д. № 1093/2015 г.

Решение № 421 от 11.01.2016 г. на ВКС по н. д. № 1093/2015 г., I н. о., НК, докладчик председателят Пламен Томов Защитникът на подсъдимия А. Г. Т. е обжалвал по касационен ред въззивното решение на Софийския апелативен съд, което не е в негов интерес, след проверка на присъдата на Софийския градски съд. Присъдата - 309/2.ХII.2014 г. по нохд 3898/14, е за престъплението по транспорта, в което е обвинен Т. - по чл. 343, ал. 1, б. "в" НК: за причинената на 10.III.2010 г. по непредпазливост смърт на 73-годишната пешеходка Л. В. П., настъпила на 28.IV.2010 г. след нарушаване на правилата за движение при управляване на мпс - автобус от обществения транспорт в София. СГС наказал подсъдимия с 1 г. лишаване от свобода условно (чл. 66 НК) за 3 години, както и с 2 години лишаване от право да управлява мпс. Въззивното решение - 136/20.IV.2015 г. по внохд 155/15, е обжалвано заради потвърждаването на присъдата; иначе - наложените наказания са намалени, на 6 месеца - лишаването от свобода, на 10 месеца - лишаването от право. В касационната жалба има позоваване на трите основания по чл. 348 НПК, а към всяко от тях са изложени аргументите, за които подателят й смята, че са в тяхна подкрепа, и че позволяват алтернативата: цялостното оправдаване по обвинението - по-лека отговорност (за телесна повреда, а не за смърт) - смекчаване на лишаването от право. В съдебното заседание на ВКС жалбата е поддържана, а според участващия прокурор и частния обвинител - подлежаща на отхвърляне. ВКС намери, че трябва да остави в сила обжалваното решение. I. Освен заради останалото, което позволява този извод, решението на САС не изисква да бъде отменяно или изменяно, поради следното. Установяването на механизма на транспортния инцидент не е резултат от погрешни доказателствени изводи. Преди да потегли от автобусната спирка, подсъдимият Т. е имал възможност да види вдясно от себе си опасно близкото движение на пострадалата пешеходка П. от последната към предпоследната врата на автобуса, съответно нейното внезапно подхлъзване и попадане под превозното средство. Такова движение на пешеходката го е задължавало да не потегля от спирката, но Т. е бил насочил цялото си внимание само вляво, върху включването на автобуса в движението. Правилни са доказателствените изводи и за причинна връзка между деянието на подсъдимия и смъртта на пешеходката. Крайната причина за нейната смърт - гноен фибринозен перитонит, ако той бъде условно отграничен в болестния процес, само привидно няма общо с двуглезенното счупване на лявата подбедрица с размачкване на меките тъкани на крака. Между травматичните увреждания и перитонита са разположени и свързаните с тях обездвижване на тялото ("залежаване"), забавеното от него кръвообращение ("кръвоток"), водещо до запушване на венозните кръвоносни съдове и умъртвяване на тяхната тъкан в червата (чреводържателя), което пък позволило безпрепятственото преминаване на болестотворни микроорганизми от червата в коремната кухина и възникването на възпалителен процес в нея (на перитонита). Изложеното в резюме относно механизма на инцидента и причинната връзка между деянието и неговите последици, представлява предмета на съществените възражения в касационната жалба. Неоснователността на тези възражения в първата насока се дължи на неубедителното им аргументиране в жалбата с невъзможността да бъде спасена П. след попадането й вдясно под потеглящия вече автобус - в т. нар. опасна зона на движението му. Тази невъзможност е наистина доказана, но Т. сам се е поставил в нея, съсредоточавайки се само върху опасностите вляво на движението му. Едностранчивото съсредоточаване е неубедително защитено в жалбата още с невъзможността за едновременно наблюдение вляво и вдясно - изискването към водача е за "непрекъснато" (чл. 25, ал. 1 в правната квалификация е конкретизация и на чл. 20, ал. 1 ЗДП), а не за едновременно наблюдение на обстановката, и в случая то е било постижимо с последователното и бързо пренасочване на вниманието, както е пояснено от съответните вещи лица. По въпроса за причинната връзка е възразено на свой ред неоснователно заради неубедителното аргументиране на жалбоподателя с несигурността в нейното съществуване, каквато несигурност е проявило наистина едно от вещите лица - д-р В. В жалбата е само отбелязано, че за причинната връзка се е произнасял и д-р М., допълнително назначен и изслушан от САС, а той е бил повече от категоричен за наличността й, особено с научния довод от т. нар. триада на В. (вж. на л. 49 от възз. дело). По въпроса за причинната връзка е възразено обаче неоснователно в още по-голяма степен, заради претенцията на жалбоподателя по делото да бъде установена не просто такава връзка, а "пряка и непосредствена причинна връзка". НК не поставя всъщност никакви специални изисквания за причинната връзка и даже не говори изрично за нея, поради което за целите на наказателния процес е достатъчно това поначало философско понятие да бъде използвано в най-общия му смисъл: причина е онова, което предхожда и поражда друго. Тъкмо в този смисъл за ВКС няма никакво съмнение, че перитонитът на пострадалата е бил породен от всички промени в здравословното й състояние, настъпили след прегазването на крака й. Причинна връзка в същия смисъл не отрича и жалбоподателят, но я смята недостатъчна за търсената наказателна отговорност, защото: не всеки с наранен глезен се разболява по-късно от перитонит; възможно е освен това неправилното му лечение; възможни са усложнения от болести, съществували към момента на нараняването; възможно е в крайна сметка всичко случило се с пострадалата до нейната смърт, да е извън представите за него в съзнанието на подсъдимия. За ВКС обаче поставянето и на такива изисквания към причинната връзка не е от естество да я изключи в конкретния случай, защото: делото държи сметка не за всяко нараняване като на пострадалата П., а само за развитието на нейното нараняване; възможността то да е лекувано неправилно е възможност за възникване на отговорност и на лекаря; съпътстващите заболявания не са предизвикали нараняването, а само са утежнили неговото развитие; съществуването на причинна връзка не зависи от съзнаването й, а пък за да бъде съзнавана тя, са достатъчни най-общи представи за нея (например, че от всяко прегазване с автобус е възможна смъртта на прегазения). II. Обсъдените две най-съществени възражения в касационната жалба са такива предвид на очакването наказателната отговорност на подсъдимия да отпадне или да бъде за по-леко престъпление. Наред с тях неоснователно обаче е възражението за явна несправедливост на наложеното наказание. Оспорена е изрично справедливостта единствено на по-леката съставка на кумулативното наказание - лишаването от право, и то само на неговия размер, който се иска да бъде намален. Подобно намаляване е според ВКС извън обхвата на касационното основание по т. 3 на чл. 348, ал. 1 НПК - възможното намаление на срока на лишаването от право е до изравняването на неговата продължителност с тази на лишаването от свобода, т. е. в случая с не повече от 4 месеца, а в техните рамки няма как да бъде разграничена изискваната от закона "явна" (очевидна) несправедливост. III. В касационната жалба, накрая, се съдържат и трета група неоснователни възражения, в чиято основателност жалбоподателят изглежда също не е бил съвсем уверен, след като не е поискал от ВКС и връщане на делото за ново разглеждане - последицата, която чл. 354, ал. 3, т. 2 НПК предвижда поначало, ако са допуснати съществени нарушения на процесуални правила. Става дума за несъгласия по делото от такъв характер, чиято неоснователност следва от самата съпоставка между претендирано и съществуващо - например за пороци в обвинителния акт, останали неотстранени въпреки връщането му на прокурора от СГС, или пък в решението на САС, което не съдържало отговор на възраженията срещу обвинението, така както ги е направил жалбоподателят. IV. Ръководен от всичко изложено и съобразно още с чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС-I н. о.