Решение № 9160 от 24.7.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5235/2024 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Н. ЕООД, гр. Хасково, подадена чрез процесуалния му представител адв. Георгиев, против Решение 1463/03.04.2024 г., постановено по адм. дело 905/2023 г. по описа на Административен съд Хасково, с което е отхвърлена жалбата на Н. ЕООД против Решение на Управителния съвет на Агенция "Пътна инфраструктура" /УС на АПИ/, обективирано в Протокол РД-15-1840/23 от заседание, проведено на 05.07.2023 г., с което е отказано преиздаване на Разрешение за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на рекламно съоръжение. Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Излага подробни съображения относно неправилното приложение на материалния закон, като се аргументира с факта, че при неправилно тълкуване на разпоредбата на § 4 от ПЗР на ПМС 294/08.11.2016 г. административният съд е отказал да приложи точното й съдържание и смисъл към фактите по делото, при което материално незаконосъобразен е изводът му, че е приложимо правилото на чл. 15, ал. 2, т. 8 от Наредбата за специално ползване на пътищата /ЗСПП/, съгласно изм. и доп. с ДВ, бр. 1 от 4.01.2013 г., в сила от 4.01.2013 г. Що се касае до оплакването за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, то е едно и се свежда до това, че след като е констатирал незаконосъобразността на останалите две основания, мотивирали административния орган да издаде административен акт с негагивно за Н. ЕООД съдържание, първоинстанционният съд не го е отменил, с връщане на преписката с указания за провеждане на ново производство по разглеждане на искането, с което е сезиран, на основание чл. 173, ал. 2 от АПК. С това се твърди да е нарушен и принципът на съразмерност, дефиниран в чл. 6 от АПК. Поддържа и че обжалваният отказ на административния орган нарушава основното право на собственост, гарантирано от Конституцията на Република България /чл. 17/, от Европейската конвенцията за правата на човека /чл. 1 от Протокол 1 към Конвенцията/ и от Хартата на основните права на Европейския Съюз /чл. 17/. Подробни съображения са развити в касационната жалба и т.нар. Приложение към нея. Допълнително с молба от 29.05.2024 г. е поискано и отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския Съюз, по формулирани въпроси относно приложението на чл. 17 от Хартата на основните права н на Европейския Съюз. В проведеното открито съдебно заседание процесуалният представител на Н. ЕООД поддържа касационната жалба, наведените в нея основания и искането за отправяне на преюдициално запитване. Настоява за отмяна на съдебния акт, като неправилен, с разрешаване спора по същество, с отмяна на оспорения индивидуален административен акт. Претендира разноски за двете съдебни инстанции, съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК. Ответникът по касационната жалба УС на АПИ, чрез процесуалния си представител юрк. Китов, оспорва същата по съображения, изложени в депозиран писмен отговор. Настоява за оставяне в сила на оспорения съдебен акт. Не взема становище по искането за отправяне на преюдициално запитване. Заявява претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция, като в условията на евентуалност прави възражение по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК. Представителят на Върховната прокуратура на РБългария дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба, както и изразява становище за неоснователност на искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз /СЕС/. Върховният административен съд, Седмо отделение, след като обсъди твърденията и доводите на касатора и възраженията на ответника, и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима подадена е в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел следната всъщност безспорна между страните фактическа обстановка: На 07.08.2012 г. на Н. ЕООД е издадено Разрешение 5300-11901 за специално ползване на пътищата чрез изграждане на 1 брой рекламно съоръжение в обхвата на път I-5, км. 280+600 ляво. На 08.05.2013 г. на Н. ЕООД е издадено и Разрешение 53-00-5446 за експлоатирането на рекламното съоръжение /РС/ с квадратура 12,00 кв.м. в обхвата на път I-5, км. 280+600 ляво, със срок на валидност 10 /десет/ години от датата на издаването му, съгласно чл. 26, ал. 8, т. 4 от Закона за пътищата /ЗП/. С писмо изх. 53-00-337 от 30.03.2023 г. Директорът на Областно пътно управление Хасково (ОПУ Хасково) Н. ЕООД е уведомен за възможността за подновяване срока на Разрешение за експлоатация 53-00-5446/08.05.2013 г. за нови 10 години, съобразно условията на чл. 17б от НСПП, вкл. и: 1. За новото изискване, в сила от 04.01.2013 г., на 15, ал. 2, т. 8 от НСПП - а именно профилът на носещата колона да не е различен от кръг, на което рекламното съоръжение не отговоря, с дадени указания за преработката или демонтажа на РС и 2. за неспазване изискването на чл. 15, ал. 1, т. 5 от НСПП, с указания за изместване на РС с 30 метра в посока гр. Хасково и новото му километрично положение да е км 280+760 ляво. С Искане вх. 53-00-463/24.04.2023 г. Н. ЕООД е поискало преиздаване на Разрешение 53-00-5446/08.05.2013 г. за специално ползване на пътищата (РСПП) чрез експлоатация на 1 брой рекламно съоръжение по реда на чл. 17б НСПП, попадащо в обхвата на път I-5 при км. 280-600 ляво. На същата дата дружеството е подало и Възражение вх. 53-00-462/24.04.2023 г., в което са изложени подробни съображения във връзка с писмо изх. 53-00-337/30.03.2023 г. С писмо изх. 66-Хс-742/26.04.2023 г. за изразяване на становище по случая е уведомена Агенция Пътна инфраструктура. На 23.06.2023 г. от служители на ОПУ Хасково е извършена проверка във връзка с рекламното съоръжение на жалбоподателя, резултатите от която са обективирани в Констативен протокол 3/23.06.2023 г. В него се посочва, че същото отстояло на 166 м. от съседно на Техномаркет България АД с Разрешение РСПП- 391/28.09.2018 г., изградено на км. 280+400 ляво по разрешение /км. 280+564 ляво действителен/, както и че профилът на носещата му колона бил различен от кръг. Отстояло в целия си габарит на 3.60 м. от ръба на пътната настилка, а отстояването от външния ръб на носещата колона до ръба на пътната настилка било 4.80 м. Допустимата скорост в участъка била 90 км/ч. и съгласно чл. 73 от Наредба РД-02-20-2/28.08.18 г. за проектиране на пътища, широчината на зоната за безопасност била 8.00 м. PC било изградено в тази зона за безопасност и не било обезопасено. Прието е, че не били изпълнени изискванията на чл. 17б, ал. 2 от НСПП. Предвид направените констатации е изведен извода, че РС се експлоатира в нарушение на чл. 15, ал. 1, т. 5 и т. 8 от НСПП, както и на чл. 6, ал. 1, т. 1 от НСПП, във връзка с чл. 26, ал. 7, т. 2 от ЗП с оглед неспазване на изискванията на чл. 73 (ал. 4) от Наредба РД-02-20-2/28.08.18 г. за проектиране на пътища по отношение ширината на зоната за безопасност на този вид път и скоростта на движение по него. Поради тези причини РСПП чрез експлоатация не можело да бъде преиздадено. На 05.07.2023 г. е проведено редовно заседание на УС на АПИ, като в протокол Протокол РД-15-1840/23 от същата дата са обективирани средните решения: 1.1. Приема доклада на инж. Иваничков и направеното в него предложение (относно отказ за преиздаване на РСПП чрез експлоатация на РС по реда на чл. 17б НСПП); 1.2. Одобрява представения проект на уведомително писмо до заинтересованото лице Н. ЕООД с отказ за преиздаване на РСПП чрез експлоатация на PC, намиращо се на път I-5 Димитровград Хасково при км. 280+600 ляво (по разрешение /км. 280+730 ляво действителен). 1.3.Възлага на инж. К. К. член на УС на АПИ да подпише писмото по т. 1.2., съгласно Заповед РД-02-17-2284/28.06.2023 г. на Министъра на регионалното развитие и благоустройството. Представено е и Писмо изх. 53-00-8305 от 07.07.2023 г. на Председателя на УС на АПИ, в което са описани изброените обстоятелства от Констативен протокол 3/23.06.2023 г. и е посочено, че въз основа на изложеното в него и Решение на Управителния съвет на Агенция Пътна инфраструктура, обективирано в Протокол от заседание РД-15-1840/23 от 05.07.2023 г., искането за преиздаване на РСПП чрез експлоатация на РС, намиращо се на път I-5 Димитровград Хасково при 280+600 ляво (по разрешение км. 280+730 ляво действителен) с площ 12 кв.м., не е уважено, като е указно, че това решение подлежи на обжалване. С Писмо изх. 53-00-845/17.07.2023 г., получено на 19.07.2023 г., на Недеви ЕООД са връчени писмо изх. 53-00-8305 от 07.07.2023 г. на Председателя на Управителния съвет на Агенция Пътна инфраструктура и копие от Решение на Управителния съвет на Агенция Пътна инфраструктура, обективирано в Протокол РД-15-1840/23 от 05.07.2023 г., Въз основа на така установената фактическа обстановка и след анализ на относимата правна уредба първоинстанционният съд е приел, че оспореният пред него индивидуален административен акт е издаден от компетентен орган (чл. 26, ал. 3 от ЗП и чл. 6, ал. 2 във вр. с чл. 5, ал. 2, т. 1 от НСПП), при спазване на изискванията за кворум и мнозинство (чл. 8, ал. 1 2 и чл. 10, ал. 5 от Правилника за структурата, дейността и организацията на работа на Агенция Пътна инфраструктура), в предвидената от закона писмена форма - с посочване на фактическите и правните основания за постановяването му (с позоваване на разрешението, дадено с Тълкувателно решение 16/31.03.1975 г. на ОСГК на ВС), при спазване на административнопроизводствените правила, както и като краен резултат при правилно приложение на материалния закон. Според състава на Административен съд Хасково в случая приложение намира новото изискване на чл. 15, ал. 2, т. 8 във вр. с чл. 17б, ал. 2 от НСПП, на което процесното РС не отговаря, тъй като профилът на носещата му колона е различен от кръг. Т.е. направеният от ответника отказ, обоснован от правна страна с посочената правна норма и съобразно фактическото състояние на съоръжението, се явява материално законосъобразен. Отхвърлени са аргументите на оспорващия, черпени от § 4 от ПЗР към ПМС 294 от 08.11.2016 г. за изменение и допълнение на нормативни актове на Министерския съвет (ДВ бр. 90/2016 г., в сила от 15.11.2016г.), като съставът на Административен съд Хасково е застъпил тезата, че това правило касае вече преиздадени към 15.11.2016 г. разрешения за експлоатация на рекламни съоръжения, а не такива, които ще се преиздават за напред, какъвто е разглежданият казус. Цитирана е и съдебна практика на състави на ВАС. Въз основа на горното, първоинстанционният съд прави извод за законосъобразност на оспореното решение и отхвърля жалбата. За пълното на изложеното са изложени и съображения, че не се споделят доводите на административния орган за допуснати от оспорващия нарушения на чл. 15, ал. 1, т. 5 от НСПП и на чл. 6, ал. 1, т. 1 от НСПП във вр. с чл. 26, ал. 7, т. 2 от ЗП във вр. с чл. 73 от Наредба РД-02-20-2 от 28.05.2018 г. Аргументира се с това, че при фактите по делото отговорността за неспазване изискването на чл. 15, ал. 1, т. 5 от НСПП не може да се вмени във вина на Н. ЕООД, а що се касае до второто според съдът изискването на чл. 73 от Наредба РД-02-20-2 от 28.05.2018 г. няма отношение към инвестиционни проекти, за които производството по одобряването им и производството по издаването на разрешението за строеж започва преди влизането й в сила така § 5, ал. 1 от ПЗР на същата Наредба. Решението е валидно, допустимо и правилно. Касационната инстанция споделя изложените мотиви на първоинстанционния съд относно компетентността на органа, издал обжалвания административен акт, спазването на процедурата по издаването му и законоустановената форма, поради което препраща към тях и по аргумент от нормата на чл. 221, ал. 2, изр. 2-ро от АПК не следва да бъдат преповтаряни. Спорът, предвид застъпените пред касационната инстанция защитни тези, е по приложението на материалния закон относно приложимостта на новелата на чл. 15, ал. 2, т 8 от НСПП, влязла в сила на 04.01.2013 г., което изискване съгласно § 23 от ПЗР към Постановление 350 на Министерския съвет от 21 декември 2012 г. за изменение и допълнение на Наредбата за специално ползване на пътищата (ДВ, бр. 1 от 2013 г., в сила от 4.01.2013 г.) е било неприложимо в производството по издаване на Разрешение 53-00-5446/08.05.2013 г. за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на рекламното съоръжение, в производството по чл. 17б от НСПП, в контекста на правилото на § 4 от ПЗР на към Постановление 294 на Министерския съвет от 8 ноември 2016 г. за изменение и допълнение на нормативни актове на Министерския съвет (ДВ, бр. 90 от 2016 г., в сила от 15.11.2016 г., наричано по-дуло само ПМС 294/2016). На първо място следва да се посочи, че към датата на издаване на Разрешение 53-00-5446 от 08.05.2013 г. за експлоатирането на рекламното съоръжение чл. 26, ал. 8, т. 4 от ЗП (ДВ, бр. 47 от 22.06.2012 г.) вече е предвиждал 10-годишен срок на неговата валидност, както междувпрочем това е изрично визирано и в т. 13 от условията, при които същото е издадено. Т.е. Разрешението е срочно и е валидно до 08.05.2023 г. Възможността за преиздаването му произтича от действащата норма на чл. 17б от НСПП, която обаче,, както правилно е приел съставът на АС Хасково, изисква спазване на условията на чл. 15 и след заплащането на такса (ал.2). Безспорно едно от тези изисквания към датата на иницииране на производството по чл. 17б от НСПП е това на чл. 15, ал. 2, т. 8 от НСПП. Включително такива са и изискванията на чл. 15, ал. 1, т. 5 от НСПП и това на чл. 15, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 6 ал. 1 от НСПП във вр. с чл. 26, ал. 7, т. 2 от ЗП. Неправилно се поддържа от касатора, че в случая Административен съд Хасково е дал погрешно тълкуване на правилото на § 4 от ПЗР на ПМС 294/2016 г., съответно погрешно е приел законосъобразността на оспорения отказ, възприемайки приложимостта на изискване, влязло в сила след първоначалното издаване на разрешението за изграждане на РС, съответно неприложимо спрямо издаденото първоначално разрешение за експлоатация. Всъщност тезата на Н. ЕООД, че за преиздаването на процесното Разрешение следва да бъдат съобразени режимът, изискванията и условията, които са важали при неговото първоначално издаване а именно тези до влизане в сила на измененията и допълненията на НСПП, сторени с Постановление 350 на Министерския съвет от 21 декември 2012 г. за изменение и допълнение на Наредбата за специално ползване на пътищата (ДВ, бр. 1 от 2013 г., в сила от 4.01.2013 г.), съгласно правилото на § 23 от ПЗР към това постановление, не може да бъде споделена. Правилата, регламентиращи детайлно условията и реда, при който се осъществява специалното ползване на пътищата, проявна форма на което е безспорно изграждането и експлоатацията на РС (виж § 1, т. 8 от ПР към ЗП), са разписани в приетата на основание законовата делегация на чл. 18, ал. 5 от ЗП Наредба за специалното ползване на пътищата (НСПП). Съгласно чл. 17б, ал. 2 от НСПП (Нов ДВ, бр. 90 от 2016 г., в сила от 15.11.2016 г.) Разрешението за експлоатация се преиздава за нов 10-годишен период, когато са спазени условията на чл. 15 и след заплащане на всички дължими такси за специално ползване чрез експлоатация на съоръжението.. Сега действащата редакция на чл. 15 от НСПП (Изм. ДВ, бр. 90 от 2016 г., в сила от 15.11.2016 г.), предвижда, че Разрешение за изграждане на рекламни съоръжения се издава, когато: 1. не са налице основанията за отказ по чл. 6, ал. 1 ; ; т. 5 разстоянието между отделни рекламни съоръжения по посока на движението е не по-малко от 300 м за автомагистрали и скоростни пътища и 200 м за останалите пътища; (ал. 1), както и че Отказва се издаването на разрешение за изграждане на рекламни съоръжения: .. т. 8 когато рекламното съоръжение е с профил на носещата колона, различен от кръг (ал. 2). Правилото на чл. 15, ал. 1, т. 1, а и това на чл. 6, ал. 1 към която препраща, от НСПП са останали непроменени от първоначалното приемане на подзаконовия нормативен акт, каквото междувпрочем в относимата към казуса част (относно останалите пътища) е и изискването на чл. 15, ал. 1, т. 5 от НСПП. Непроменена е и редакцията на чл. 26, ал. 7, т. 2 от ЗП, съгласно която правна норма на Разрешенията се издават при следните условия: т. 2 да са спазени изискванията на Закона за движението по пътищата, този закон, подзаконовите нормативни актове за неговото прилагане и нормите за проектиране на пътища. От своя страна нормата на чл. 15, ал. 2, т. 8 от НСПП е нова, въведена е с Постановление 350 на Министерския съвет от 21 декември 2012 г. за изменение и допълнение на Наредбата за специално ползване на пътищата (ДВ, бр. 1 от 2013 г., в сила от 4.01.2013 г.), като до този момент не е съществувало аналогично изискване към вида и конструкцията на РС. При съобразяване правилото на § 23 от ПЗР на Постановление 350 от 21.12.2012 г. това нормативно изискване не е било приложимо в производството по издаването на Разрешението за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на рекламно съоръжение 53-00-5446 от 08.05.2013 г. Противоположните становища на страните в процеса са свързани с въпроса дали изискването на чл. 15, ал. 2, т. 8 от НСПП в случаи като процесния се прилага в производствата по чл. 17б от ЗСПП в аспекта на правилото на § 4 от ПЗР на ПМС 294/2016 г. Съобразно чл. 34 от Указ 883 от 1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове този въпрос е следвало да бъде разрешен с изрична преходна разпоредба, като касаторът твърди, че това е сторено именно с § 4 от ПЗР на ПМС 294/2016 г. Точното съдържание на § 4 от ПЗР на ПМС 294/2016 г. е следното: Преиздадените по реда на чл. 17б от Наредбата за специално ползване на пътищата, приета с Постановление 179 на Министерския съвет от 2001 г., разрешения за експлоатация на рекламно съоръжение се считат за издадени при условията на първоначалното разрешение и към тях се прилага режимът, приложим за първоначалното разрешение за експлоатация. Към така преиздадените разрешения за експлоатация на рекламно съоръжение се прилагат изискванията и условията, посочени в разрешението за специално ползване чрез изграждане, въз основа на които съответното рекламно съоръжение е било изградено и е получило разрешение за експлоатация. По начина по който е формулирано посоченото преходно правило, не може да се сподели тълкуването му, поддържано от касатора. Както правилно е приел съставът на Административен съд Хасково, използваната от нормотвореца формулировка, не навежда на извода, че то касае тези разрешения, които тепърва ще бъдат преиздавани, а единствено и само вече преиздадените преди 15.11.2016 г. (датата на която ПМС 294 от 08.11.2016 г. е влязло в сила) разрешения. Не се възприема тезата на касатора, че това тълкуване на посоченото правило е в разрез с действителния смисъл и целта на разпоредбата. Ако нормотворецът е имал намерение да запази приложението на старата правна уредба спрямо производствата по чл. 17б от НСПП, които тепърва ще се развиват пред административния орган, е следвало ясно да разпореди едно такова правно положение съобразно чл. 34 от Указ 883 от 1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове. Това не е сторено по начина, по който е формулирано правилото на § 4 от ПЗР на ПМС 294/2016, и не може по тълкувателен път всъщност да се стигне до едно такова правно положение, а имено за това настоява касаторът. Касае се за норми, касаещи безопасността на движението по пътищата, тема, особено чувствителна в обществото и от значим обществен интерес, поради което и няма как да бъдат заобиколени, и то по тълкувателен път, новосъздадените повишени изисквания в областта. В този аспект и при спазване правилото именно на чл. 46, ал. 1 от ЗНА в трайната, последователна и непротиворечива практика на ВАС е проведено посоченото разбиране. Дали в § 4 от ПЗР на ПМС 294/2016 има логика и кои точно производства, проведени преди датата 15.11.2016 г., е имал в предвид органът, който я е приел, не са въпроси, които да поставят под съмнение посоченото разбиране. С оглед на горното правилен е изводът на първоинстанционния съд за необходимостта при преиздаване на процесното разрешително да бъде съблюдавано условието на чл. 15, ал. 2, т. 8 от НСПП Неоснователен е наведеният в касационната жалба довод за необоснованост на извода на първоинстанционният съд за несъответствието на административния акт с принципа на съразмерност, дефиниран в чл. 6 от АПК. Неспазването на което и да е от изискванията на чл. 15 от НСПП е основание за постановяване на отказ в производството по чл. 17б, ал. 2 от НСПП. Още повече, че в конкретния казус на страната е надлежно разяснено констатирането неизпълнение на изискването на чл. 15, ал. 2, т. 8 от НСПП, като й е предоставен срок да приведени процесното РС в съответствие с казаното правила. Възможност от която Н. ЕООД не се е възползвал. Най-сетне неоснователни са аргументите относно допуснато нарушение на гарантираното от Конституцията на РБългария, Европейската конвенция за правата на човека и Хартата на основните права на Европейския съюз, основно право на собственост. По искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС на основание чл. 267, ал. 1, б. "б" вр. ал. 3 ДФЕС за тълкуване на чл. 17 от Хартата на основните права на Европейския съюз, настоящият състав на съда приема следното: Точното съдържание на нормата на чл. 17 от Харта на основните права на Европейския Съюз е следното Всеки има право да се ползва от собствеността на имуществото, което е придобил законно, да го ползва, да се разпорежда с него и да го завещава. Никой не може да бъде лишен от своята собственост, освен в обществена полза, в предвидените със закон случаи и условия и срещу справедливо и своевременно обезщетение за понесената загуба. Ползването на имуществото може да бъде уредено със закон до степен, необходима за общия интерес (§ 1) и Интелектуалната собственост е защитена (§ 2)". В решението си по делото CILFIT от 6 октомври 1982 г. (283/81) СЕС дава тълкуване на разпоредбата на чл. 267, ал. 3 ДФЕС и приема, че задължението за отправяне на преюдициално запитване от национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, не е абсолютно. Според мотивите на цитираното решение, тази юрисдикция има право на преценка дали да отправи преюдициално запитване и ако прецени, че поставеният въпрос е ирелевантен за решаването на спора, може да не отправи такова. Предметът на настоящия съдебен спор е свързан с правилността на оспореното първоинстанционно решение и по-конкретно с преценката за обосноваността на извода на административния съд за валидност и законосъобразност на оспорения отказ на УС на АПИ за преиздаване, във връзка с изтичане срока на неговата валидност, на Разрешение за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на рекламно съоръжение. Извън въпроса дали в случая сме изправени пред хипотезата на прилагане на правото на Европейския съюз, за да попадне същият в приложното поле на Хартата (така член 51, параграф 1 от същата, съгласно който разпоредбите на Хартата се отнасят за държавите членки единствено когато те прилагат правото на Съюза, виж например Решение от 19 ноември 2019 г., TSN и AKT, C-609/17 и C-610/17, EU:C:2019:981, т. 42), същественото е и че разрешаването на правния спор така както бе очертан, не изисква тълкуване на нормата на чл. 17 от Харта на основните права на Европейския Съюз. Не сме изправени пред хипотезата на лишаване от право на собственост по смисъла, вложен в посочената разпоредба, вкл. и при съобразяване практиката на СЕС която приема, че такова е и принудителното, цялостно и окончателно отнемане на право на ползване, тъй като това право представлява компонент на правото на собственост, доколкото предоставя на носителя си два основни атрибута на последното право, а именно правото да си служи със съответната вещ и правото да получава доходите от нея (вж. в този смисъл решение от 21 май 2019 г., Комисия/Унгария (Права на ползване върху земеделски земи),C-235/17, EU:C:2019:432, т. 81 и 82), при съобразяване и факта, че се касае до право, учредено като срочно, и не се отрича принципно правото на Н. ЕООД да ползва процесното РС по предназначение, което не се изчерпва единствено и само до начина, по който това му е отказано. Или не се обосновава извод за необходимост от отправяне на преюдициално запитване до СЕС. По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице предпоставките по чл. 267, ал. 1, б. "б" вр. ал. 3 ДФЕС, респ. чл. чл. 629, ал. 3 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК, за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, поради което искането следва да бъде оставено без уважение като неоснователно. По така изложените съображения, следва да се отхвърлят и доводите на Н. ЕООД, че първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон, като не е съобразил и че с постановения от административния орган отказ е нарушен чл. 1 от Допълнителен протокол към Конвенцията за правата на човека и основаните свободи (Ратифициран със закон, приет от Народното събрание на 31.07.1992 г. - ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г., в сила от 7.09.1992 г., изм., бр. 137 от 20.11.1998 г., в сила от 1.11.1998 г.), или т.нар. Протокол 1. Съгласно посоченият чл. 1 от Допълнителния Протокол: "Всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своята собственост. Никой не може да бъде лишен от своята собственост освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право. Преходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито счетат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на собствеността в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби". Както бе посочено по-горе, в случая не може да се приеме, че е на лице лишаване от право на собственост, нито до забрана за ползване от страна на Н. ЕООД на неговото притежание. Що се касае до съображенията, изложени за това, че отказът за преиздаване на Разрешение за експлоатация на рекламно съоръжение отговаря най-много на лишаване от притежание, тъй като резултатът от него е преустановяване на правото на Н. ЕООД да държи и ползва рекламното съоръжение в съответния пътен участък, то отново следва да се напомни, че въпросното разрешение е било валидно за определен срок, то не е отнето, т.е. след изтичането на срока не може да се приеме наличието на притежание в смисъла, търсен от касатора. Както е посочено от Европейския съд по правата на човека може да се твърди нарушение на чл. 1 от Протокол 1 само доколкото делото се отнася до негови или нейни "притежания" по смисъла на тази разпоредба. "Притежания" може да бъдат "съществуващи притежания" или активи, включително искове, по отношение на които жалбоподателят може да твърди, че той или тя има най - малкото "легитимно очакване" да получи правото на необезпокоявано ползване на правото (вж., наред с други решения, Kopecky v. Slovakia GC, 44912/98, § 35, ЕСПЧ 2004-IX, и Von Maltzan and Others v. Germany (решение за допустимост) GC, 71916/01 и 2 други, § 74, ЕСПЧ 2005-V), може да се твърди, че има "легитимно очакване" за привличане на защита по чл. 1 от Протокол 1, когато за това има достатъчно основание в националното право, например, когато е налице последователна национална съдебна практика, която потвърждава това. За разлика от това, не може да се каже, че възниква легитимно очакване, когато е налице спор по отношение на правилното тълкуване и прилагане на националното право, и твърденията на жалбоподателя впоследствие се отхвърлят от националните съдилища (вж. Anheuser-Busch Inc. v. Portugal GC, 73049/01, § 65, ЕСПЧ 2007-I, и, в конкретният контекст на реституция на имущество, Jantner v. Slovakia, 39050/97, § § 29-33, 4 март 2003 г., и В. и други срещу България (решение за допустимост), 28936/03, § § 63-64 и 67-69, 1 декември 2009 г.).. По идентични съображения, следва да се отхвърлят и доводите на Н. ЕООД, за нарушение на чл. 17 от Конституцията на РБългария. Неоснователно се поддържа в касационната жалба и допуснато нарушение на съдопроизводствените правила при обоснованост на изводите на първоинстанционния съд за законосъобразност на оспорения пред него отказ, правилото на чл. 173, ал. 2 от АПК е неприложимо. По изложените съображения не са налице сочените в касационната жалба отменителни основания. Обжалваното решение съответства на материалния закон, постановено е при стриктно спазване на съдопроизводствените правила и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, заявеното от процесуалния представител на ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно и на основание чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс вр. с чл. 144 от АПК, с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на АПИ сумата от 100 лева - юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Неоснователно е искането за присъждане на разноски в полза на касатора. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,