Решение № 493 от 12.01.2009 г. на ВКС по н. д. № 531/2008 г.

Решение № 493 от 12.01.2009 г. на ВКС по н. д. № 531/2008 г., I н. о., НК, докладчик съдията Николай Дърмонски Касационното производство е образувано по протест на Софийската апелативна прокуратура и жалба от повереника на частните обвинители и граждански ищци адв. Кр. Дуков от АК - Благоевград. Имат за предмет нова въззивна присъда № 26 от 26.05.2008 г, постановена от Софийския апелативен съд по в.н.о.х.д. № 177/2008 г., с която е отменена присъда № 329 от 4.12.2007 г на Благоевградския окръжен съд по н.о.х.д. № 352/2005 г. и подсъдимият Р. И. С. от с. Д., област Благоевград е признат за невинен и е оправдан по предявеното му обвинение по чл. 115 от НК. Подаденият касационен протест се позовава на основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК, като в допълнението към него са развити подробни доводи в негова подкрепа, като се иска отмяна на въззивната присъда и ново разглеждане на делото от въззивната инстанция. Касационната жалба от повереника на частните обвинители и граждански ищци визира същите касационни основания, подкрепени със съответните съображения за допуснати съществени процесуални нарушения и нарушение на материалния закон, като се претендира също връщане на делото за ново разглеждане от нов състав на апелативния съд. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа протеста и жалбата. Подсъдимият Р. С. и защитникът му адв. от АК - изразяват становище за неоснователност на касационните протест и жалба и молят обжалваната въззивна присъда да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд провери новата въззивна присъда в пределите на правомощията си по чл. 347 НПК и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 329/04.12.2007 г. по н.о.х.д. № 352/2005 г. Благоевградският окръжен съд е признал подсъдимия Р. И. С. от с. Д., област Благоевград за виновен за извършено на 31.10.2001 г. в с. Д., област Благоевград престъпление по чл. 115 от НК и при условията на чл. 54 от НК му е наложил наказание от 10 години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим. Уважени са предявените от пострадалите С. М. С., И. З. С., Ш. З. Х., С. З. С., Ф. З. С. и К. З. С., всички от с.с., граждански искове срещу подсъдимия, като последният е осъден да заплати на всеки един от тях по 10 000 лв обезщетение за причинените им неимуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва от датата на увреждането им до окончателното им изплащане. Няма отхвърлителен диспозитив за отхвърляне на исковете над уважения размер до предявения такъв от по 25 000 лв за всеки от ищците и не е поискано от повереника им произнасяне на съда с допълнителна присъда. Присъдата е обжалвана от защитника на подсъдимия с оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост и постановяването й при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила с искане за отмяната й и постановяване на нова, но вече за подсъдимия оправдателна присъда по предявеното му обвинение по чл. 115 от НК, както и отхвърляне на предявените срещу него граждански искове изцяло. Тя е обжалвана и от повереника на частните обвинители и граждански ищци в наказателната й част с оплакване за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода и с искане за изменяването й със завишаване на размера на това наказание, както и в "гражданско- отхвърлителната й част" с оплакване за заниженост на присъдените на доверителите му обезщетения и искане за изменяването й и в тази й част с уважаване в пълен размер на претенциите им за удовлетворяване на моралните им вреди от престъплението. Софийският апелативен съд е постановил нова присъда, с която първоинстанционната присъда е отменена изцяло и подсъдимия е признат за невинен и е оправдан по възведеното му обвинение, а предявените от пострадалите граждански искове са отхвърлени "в размер на по 25000 лв." за всеки от тях, т.е. изцяло, като неоснователни. Няма произнасяне по веществените доказателства и направените по делото разноски. Върховният касационен съд - Първо наказателно отделение намира подадените касационни протест и жалба за НЕОСНОВАТЕЛНИ по следните съображения: Доколкото упреците към въззивния съд в протеста и жалбата на частното обвинение са еднопосочни, то разглеждането им следва да стане заедно, особено при лутанията на разследващите органи и пропуските на досъдебното производство. Последните Съдът деликатно е неглижирал, посочвайки само някои от тях, като разкъсващи веригата от "стройни", но косвени доказателства за авторството на подсъдимия в увреждането на пострадалия, довело до смъртта му. Безспорно, З. С. е бил смъртоносно травмиран, че това е станало чрез твърд тъп предмет, на подобаващ прът, държало, дръжка и други с тясна повърхност, но с достатъчна дължина да отложат намерените от експерта по лявото рамо и главата му в посочените им части следи, отхвърлящи версията да са от ПТП или от падане на терена. Намерено е и подобно средство, носещо кръвта на пострадалия. Оттук нататък, за разследващите, с помощта на оперативните служители от МВР, версиите са били "проиграни", според твърдението на държавното обвинение, със СРС-"специални разузнавателни средства" (което в крайна сметка не само не е доказано, а в преките показания на св. М при разпита му на 30.10.2007 г. отречено, като оперативно-технически мероприятия, "използвани само за наша информация"), но без да се проверят поднесените от обвинените (тогава) различни версии за случилото се. Оплакванията в протеста и жалбата за незаконосъобразен ("повърхностен") анализ на Съда на показанията на полицейските служители при прилагането на СРС като твърде лаконичен, са неоснователни, доколкото и техните показания са такива. А те са такива, защото и пропуските на разследващите са твърде съществени. Докато се твърди, че СРС са били приложени "по съответния ред", за което няма каквито и да е данни (дори е отречена необходимостта от такива от окръжния съд), мнението на разследващите сочи на други, възприети от него версии, отхвърлени частично във внесения в първата инстанция обвинителен акт, коригиран в хода на съдебното производство по реда на чл. 287, ал. 1 от НПК. Досъдебното производство е започнало като дознание № 760/2001 г. по описа на РПУ Г. Д. срещу "неизвестен извършител" за деяние по чл. 128, ал. 1 от НК, а след смъртта на пострадалия З. С. на 3.11.2001 г. е образувано и следствено дело № 60/2001 г. по описа на ОСлС - Благоевград, ТСлО - Г. Д. срещу подс. Р. С. и Ш. М. Б., негов зет, към които като съизвършител е бил привлечен с постановление от 5.11. с.г. и внукът на първия и син на втория И. Б., по обвинение срещу тях по чл. 124, ал. 1, т. 1 вр. чл. 128, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК (интересно как е видяно съучастието им под формата на съизвършителство при обвинението за непредпазливо причиняване на смъртта на пострадалия). Много по-късно, след неколкократното връщане на делото за допълнително разследване от прокурора, обвинението от 24.03.2004 г. е било променено срещу тези три лица за съучастието им в умишленото убийство на пострадалия З. С. по чл. 115 вр.чл. 20 ал. 2 от НК, останало висящо и след произнасяне по реда на чл. 237 от НПК (отм.) на Благоевградския окръжен съд по ч.н.д. № 526/2004 г. с определение № 142/09.06.2004 г. за отмяна на постановлението за частично прекратяване на наказателното производство срещу обв. Ш. Б. и обв. И. Б. Накрая, досъдебното производство е приключило с внасяне на обвинителен акт само срещу подсъдимия Р. С. по чл. 119 от НК, без прокурорът да сее произнесъл изрично по предявеното му по-тежко обвинение и за съдбата на обвинението срещу останалите двама обвиняеми, ангажирани като свидетели в бъдещия съдебен процес. Вярно е, че с ППлВКС № 2/2002 г. е "облекчено" досъдебното производство с извода, че именно с обвинителния си акт прокурорът очертава както границите на фактическото, така и правната квалификация на предявеното на обвиненото лице обвинение, по което последният следва да се е защитавал като факти и правна тежест, освобождавайки по този начин прокурора от задължението изрично да се произнася с прекратително постановление за предявено при разследването по-тежко обвинение. По настоящето дело, в хода на съдебното следствие пред окръжния съд прокурорът е счел, че може да промени обвинението срещу подсъдимия от чл. 119 от НК обратно в такова по чл. 115 от НК, без обаче да се обоснове какви са "новите", установени в хода на това следствие, обстоятелства, които да не са били известни нему или на разследващите органи и които, или променят "съществено" обстоятелствената част на предявеното обвинение, или дават основание за предявяване на по-тежко обвинение. С това окръжният съд се е съгласил, без да изиска от прокурора да изложи съответните доводи, по които подсъдимият и защитата му и другите страни в процеса да вземат отношение, а той в мотивите на определението си да посочи съответните съображения във връзка с приемането на "новото" обвинение. До тази промяна на обвинението подс. Р. С. не е давал обяснения в съдебното следствие, а така формулирано, при новото обвинение не става ясно защо се отстъпва от становището посегателството върху пострадалия да е станало в защита на отреклия се като свидетел И. Друг е въпросът, че задължение е на прокурора да убеди Съда и страните, че наистина едва в съдебното следствие пред първата инстанция се установяват обстоятелства, които не са му били известни, включително и за разследващите, които "съществено" да променят възприетата фактическа обстановка, или липсата на по-тежко обвинение, което се следва от тези обстоятелства, не е негов и на разследващите пропуск. В този смисъл е "дисциплиниращото" правило на НПК, което не позволява прокурорът произволно да променя обвинението в съдебната фаза в по-тежко, щом са му били известни (разбирай,"доказани") съответни обстоятелства за това, което определя и неговата отговорност като "държавен обвинител", а оттам и рамките, в които може да действа и частното обвинение. Последното не е безправно, като съобразно процесуалните си права може да ангажира в хода на съдебното производство доказателства и доказателствени средства, с които да докаже такава необходимост от по-тежко обвинение. И ако законодателят е отдал първенстваща роля на държавното обвинение, то не е заради омаловажаване на "частното", а защото Държавата с икономическия и преди всичко (би следвало), с професионалния си потенциал да гарантира законосъобразно разследване на общественоопасните деяния и разкриването на дейците, както и законосъобразното им санкциониране. В случая обаче това не е било постигнато, като учудващо е възлагането на това усложнено от фактическа и правна страна дело на младши прокурор именно в решаващата му фаза. Всичко това е необходимо да бъде споменато, тъй като с протеста и прокурорът от САП претендира отмяна на оправдателната присъда и връщане на делото за потвърждаване на осъдителната по обвинението по чл. 115 от НК. И докато въззивният съд е обърнал повече внимание на достатъчността на доказателствените материали, изключвайки от тях негодните от процесуална гледна точка доказателства и доказателствени средства, горните пропуски също имат своята стойност както за правилността на съдебния му акт, така и относно бъдещото развитие на процеса по поддържаното срещу подс. Р. С. обвинение по чл. 115 от НК. ВКС не намира пропуски в дейността на апелативния съд по анализа на доказателствената съвкупност, както и по възможността да я обогати в изпълнение на задължението си по чл. 13 от НПК да направи всичко необходимо за разкриване на обективната истина. Упрекът към него е твърде общ и декларативен, особено при изявленията както на държавното, така и на частното обвинение и пред въззивната инстанция, че не искат допълването й с нови доказателства. В това отношение оплакването за не събиране на всички гласни доказателствени средства, поискани от страна на защитата (правилно прието от Съда като не опорочаващо разкриването на обективната истина), е най-общо казано голословно. Това оплакване за недоказаност, всъщност, за необоснованост на съдебния акт, без да е касационно основание, не държи сметка за доказателствената тежест, която неоправдано се възлага само на Съда. Претендирайки такива пороци, както държавното, така и частното обвинение са били удовлетворени от събрания доказателствен материал, включително и от правната му интерпретация от първия съд, но без да направят каквито и да е усилия за подкрепата му. Вярно е, че той е преценен по нов начин от апелативния съд, но след като убедителността му не е била несъмнена, е било задължение на ползващите се от нея да я обосноват фактически и правно при възведените въззивни оплаквания, а при необходимост, да я обогатят със събиране на нови доказателства, в каквато насока направят и съответните искания към съда. В случая, обвинителната страна е счела тезата си за доказана, а от друга страна, данните по делото не са създали за Съда необходимост да събира нови доказателства и достигне до обективната истина, а не да обслужи едната или другата теза по делото. Съдът е арбитър по делото и макар законодателят да му възлага задължението във всички случаи да достигне до обективната истина, не той е разследващият орган за установяване дали е извършено престъпление, кой го е извършил и при какви обстоятелства, от което пък да произтича и задължение за него относно характера и обема на доказателствените материали. Обратно, неговото задължение е да осигури на всяка страна в наказателния процес реалната възможност да се съберат обслужващите тезата й по обвинението доказателства и като ги обсъди всеобхватно и обективно, да даде отговор на всички въпроси по чл. 301 от НПК, а така също и на доводите на страните, имащи своята стойност към предмета на доказване по делото. Претенциите, в този смисъл, на касаторите към Съда са неоснователни, доколкото той пълноценно е изпълнил задълженията си по чл. 339 от НПК. Апелативният съд не просто не се е съгласил с изводите на първоинстанционния, но преобсъждайки ги, е стигнал до извод обвинението срещу подсъдимия по чл. 115 от НК да не е доказано по безспорен и категоричен начин. Линията на обвинението е обсъдена задълбочено и последователно. След отказа (при първоначалното разглеждане на делото, но не потвърден пред новия съдебен състав) за свидетелстване на св. И, Съдът с основание е приел да не се ценят неговите твърдения в разпита му пред съдия на досъдебното производство. Това е от особено значение при обстоятелството, че тогава не е имал качеството на свидетел, тъй като от 5.11.2001 г. е бил привлечен като обвиняем, при което няма как да се приемат безкритично обясненията му от 6.11.2001 г. пред съдия да подкрепят изцяло обвинителната теза, особено при съществената им промяна от първоначалните (при категоричното становище на оперативните работници - в резултат на намесата на майка му заявил, че ще си каже истината, възприета от последните като решаваща за приключване на случая). С отпадане на това му процесуално качество, а и понастоящем, щом се е възползвал от правото да не бъде свидетел поради родствената си връзка с подсъдимия, те губят процесуалната си стойност. От друга страна, те са възлагали на разследващите органи задължение да проверят достоверността им, включително и като такива на обвинено лице, което не е сторено в необходимата пълнота. Или, както са заявили св. М св. Мечкаров, след като счели случая за разкрит, спрели да събират доказателства в друга посока, без да проверят дали твърденията му не са "отговор". В същото време, разпитаните от страната на обвинението св. И. С. и св. С. С. говорят за нападение над пострадалия, в което са участвали и други лица, което също не е проверено по съответния начин. Това е крайно нелогично при констатираните пропуски на досъдебното производство - при огледа на местопроизшествието и относно изземване на дървено държало с кръв на пострадалия, за което пък след едно от поредните връщания на делото за доразследване, се появява фотоалбум (л. 178 - 179 от сл.д.), в който има снимана пералня и някакво дърво до нея (а не "зад" нея), който, може би, е следвало да онагледи някакво предшестващо процесуално действие. От това не може да се прави извод кой и кога го е поставил там, както и кой, кога и как го е използвал или не срещу пострадалия, за да има върху него кръв от последния, ако то касае изследваното "веществено доказателство" по метода на ДНК- профилирането. Или, при процесуалното нарушение при извършване на огледа на местопроизшествието с "обиска" в дома на подсъдимия и изземването на описаните веществени доказателства, свързването им с подс. Р. С. без преки доказателства (вкл. на "признанията" на внука му св. И. Б. ) и възможността от съпричастност и на други лица към това, евентуално, оръжие, според намерената по него кръв от пострадалия, не води до безспорния и категоричен извод за деятелността на подсъдимия и виновността му за причиняване смъртта на последния. Въззивният съд с особено внимание се е отнесъл именно към показанията на полицейските служители, имащи пряко отношение към разследването и доколко те допринасят за разкриване на обективната истина. Те са оценени от Съда според отношението им към извън процесуалните изявления на И. Б., включително и при разпита му пред съдия на досъдебното производство и правилно са приети като непоследователни и противоречиви. И ако св. К св. Коюмджиев отричат преки възприятия за такива изявления, тези на св. М св. Мечкаров, освен че са противопоставими, са и вътрешно противоречиви. Повереникът на частните обвинители много интересно разделя показанията на тези свидетели на допустими и достоверни относно извън съдебните изявления на И. Б. за развитието на инцидента с пострадалия, повода и начина на травмирането му и автора, и показания в подкрепа на приложените СРС-та, отречени обаче като такива от св. М. В случая, не без значение е начина на получаване на първоначалната информация от И. Б., при промяната в процесуалното му качество и отказа му да свидетелства. Съдът с основание е отрекъл възможността, дори и при пълното възприемане на показанията на полицейските служители, чрез тях да се извлекат по категоричен и несъмнен начин обстоятелствата около нараняването на пострадалия от страна на подсъдимия (конкретна ситуация, начин на нанасяне на удара или ударите и други), освен твърденията им за опита на майката на И. Б. Р. Б. да го убеди да поеме вината за случилото се с оглед непълнолетието му да бъде по-леко наказан от дядо му. Извън вътрешната им противоречивост (която касаторите си обясняват с отдалечеността на деянието във времето), те не изключват други поводи за присъствието на И. Б. пред къщата на подсъдимия, както и друга интерпретация на доказателствата за обяснение на случилото се с пострадалия на пътя към дома му. Това е видно и от отношението на прокурора към обвинението срещу подс. С. - позовавайки се веднъж на твърденията на И. Б. го редуцира до такова по чл. 119 от НК, а в края на съдебното следствие пред първия съдебен състав, без конкретна мотивировка за установени нови обстоятелства, преминава към умишлено причиняване на смъртта на пострадалия, без да прави и корекция в обстоятелствената част на обвинението. Или, показанията на посочените полицейски служители със задължения по разследването на тежки умишлени престъпления трудно могат да бъдат приети както за еднопосочни, така и за достатъчни да подкрепят едната или другата теза на обвинението. Неоснователно в допълнителните писмени съображения към касационната си жалба повереникът на частното обвинение търси подкрепа в показанията на св. С. Х., св. К, на инспектор ДПС ( може би св. К. Г., който не е бил разпитан при повторното разглеждане на делото пред новия съдебен състав), но те, освен че се разминават относно присъствието на И. Б. на местопроизшествието, по никакъв начин не свързват този факт с подсъдимия, а и с последващите изявления на непълнолетния. В тази насока разследването е било твърде разнопосочно, като фактът на забелязването му на местопроизшествието се изключва от факта на потеглянето с колата на баща му и разминаването с колата на св. К, забелязал първи падналия на пътя З. С. и извикал на помощ св. С. Х. и други. Съдът е отбелязал и липсата на следи по дрехите на подсъдимия, които да го свързват с нанесените на пострадалия травми. По аналогичен начин Съдът е подходил и към доказателствената годност на протокола за оглед на местопроизшествието и иззетите веществени доказателства. Опитът за саниране на това следствено действие чрез свидетелите М, М., Т. законосъобразно е отхвърлен най-малкото заради ангажирането им с действия по разследването, при отказа на поемните лица св. А св. Чавдаров да са участвали при извършването му, както и непредставянето му в съответния вид (като протокол за претърсване и изземване) за одобрение от първоинстанционния съд, според изискването на чл. 135 от НПК (отм.). Това е така, защото огледът на местопроизшествието обхваща мястото на намиране на пострадалия З. С. на пътя и фиксирането на следи от упражненото насилие върху него, докато търсенето на оръжие за това нападение в дома на подс. Р. С. (впоследствие и на други негови роднини) е отделно следствено действие, за което важат посочените от Съда процесуални правила и които не са били спазени от разследващите органи. Спазването им законодателят е свързал с определени фактически и правни последици, като гаранция, че дадени доказателства или доказателствени средства се намират в точно определена (пряка или опосредена) връзка с основния факт на доказване по делото. Опорочаването на това следствено действие не дава възможност по безспорен начин да се свърже намирането на дървеното държало с кръвта на пострадалия именно при извършения "обиск" в дома на подсъдимия, че към онзи момент върху него е имало констатираните капки кръв от З. С. и че то се е озовало на това място, оставено от подс. Р. С. след осъщественото нападение над последния. И ако окръжният съд е намерил сили само да посочи процесуалната негодност на протокола за оглед от 30.10.2001 г., то въззивният съд е потърсил съответните процесуални инструменти за установяване относимостта на откритото веществено доказателство към инкриминираното деяние, вменено във вина на подс. Р. С. И ако това е било възможно въз основа на твърденията на И. Б., при изключването им от доказателствената съвкупност и негодността на протокола за оглед присъствието на същото във веригата от косвени доказателства не води до еднопосочен извод за авторството на подсъдимия и вината му за увреждането на пострадалия. Не на последно място, както обвинението, така и първият съд са мотивирали действията на подс. Р. С. със спора за нивата, където е станал през деня и инцидента със съпругата му, но и близките на пострадалия сочат като по-активната в имотните им спорове именно последната, а не подсъдимия. В подкрепа на обясненията му са посещенията му при представителя на ПК св. Б. М. (прието и от прокурора като единствено, а не и като "повторно" много по- по-късно вечерта - според частното обвинение, най-малкото защото тогава в дома му са извършвани следствени действия) и при полицая св. Ц, т.е. от тях следва, че той търси подкрепа в съответните органи, още повече, че нивата е в негово владение, а не на "противника". Няма каквито и да е данни вечерта той да е причаквал и провокирал пострадалия пред дома си и да му е нанесъл ударите, заради което прокурорът от обвинение по чл. 119 от НК е преминал към такова по чл. 115 от НК. ВКС намира, че въззивният съд е изпълнил задълженията си да обсъди обективно, всестранно и пълно наличните доказателства по делото, ценил е ангажираните доказателствени средства според действителното им съдържание и надлежно е извел фактическите си и правни изводи. Няма неправилно интерпретирани и неоснователно игнорирани, поради което изразеното от него вътрешно убеждение не страда от сочения от касаторите порок. Доказателствената съвкупност като поредица от косвени доказателства не му е дала възможност да направи еднопосочен и категоричен извод инкриминираното деяние да е извършено от подсъдимия, макар то да очертава признаците на противоправно посегателство върху личността на пострадалия. Извън прокурора, и частното обвинение не е направило достатъчно усилие да докаже то да е извършено именно от Р. С., в изпълнение на инцидентно взето решение да накаже пострадалия или за да защити внука си. При това положение, няма допуснати съществени процесуални нарушения при формиране на вътрешното убеждение на Съда и в изпълнение на задължението му да постигне разкриването на обективната истина по делото, поради което не може да бъде удовлетворено искането в протеста и жалбата на частното обвинение за отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Не са налице както основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, така и бланково заявените по чл. 348 ал. 1 т. 1 и 3 от НПК. Водим от гореизложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение