Решение № 62 от 12.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 703/2008 г.

Решение № 62 от 12.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 703/2008 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Стойчо Пейчев Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) във връзка с § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК /ДВ, бр.59 от 20.07.2007 г./. Образувано е по касационна жалба на Й. Н. С. от гр. С. срещу въззивното решение № 388 от 7.11.2007 г. по гр.дело № 665/2007 г. на Софийския окръжен съд, гражданско отделение, втори състав, с което е оставено в сила решението от 13.04.2007 г. по гр.дело № 196/2005 г. на С. районен съд. Поддържат се оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост с искане за отмяна на решението и уважаване на иска. Ответниците по касация В. Л. Б. и С. Л. Б. от гр. С. са на становище, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на II г.о. провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и преди да се произнесе, взе предвид следното: С първоинстанционното решение е отхвърлен предявения иск по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) за признаване за установено, че ищцата/сега касатор/ е собственик на 1/4 идеална част от дворно място с площ 476 кв. м., образуващо парцел **** в кв.94"а" по плана на гр. С.. П. е било, че с нотариален акт № 1* т.II, нот.дело № 795/1986 г. ищцата/касатор/ и нейния съпруг С дарили 1/4 идеална част, а С. И. Б. и съпругът й И. И. Б. също 1/4 идеална част, или общо четиримата дарили 1/2 идеална част от дворното място с площ 476 кв. м., образуващо парцел **** в кв.94, на Л. И. Б. /син на С. и И. Б. / и съпругата му А. В. Б. С нотариален акт № 1* т.VII, нот.дело № 2191/1997 г. Александра В. Б. дарила на дъщерите си-ответниците С. Л. Б. и В. Л. Б. 4/12 идеални части от процесното дворно място. Прието е по-нататък, че с решение от 30.01.2002 г., влязло в сила на 18.04.2002 г. по гр.дело № 498/2001 г. Самоковският районен съд признал за установено по отношение на С. и И. Б., че Й. С. е собственик на 1/4 ид.част от процесното дворно място, описано в нотариален акт № 61, т.III, нот.дело № 794/1986 г. и на основание чл. 431, ал. 1 ГПК (отм.) отменил изцяло този констативен акт. Според първоинстанционния съд, обаче към момента на предявяване на иска и при постановяване на споменатото влязло в сила решение С. и И. Б. вече не били собственици на 1/4 ид.част от дворното място, тъй като прехвърлили тази част чрез дарение на трети лица - Л. И. Б. и съпругата му А. В. Б. Въззивният съд потвърдил решението, като приел, че ищцата/касатор/ не е придобила по давност процесната 1/4 идеална част от имота. От гласните доказателства съдът приел, че като е владяла реална част от процесния имот, не може да се направи извод, че ищцата/касатор/ е придобила по давност претендираната 1/4 идеална част от имота. Според въззивния съд, обстоятелството, че С. Б. не е живяла постоянно в процесното дворно място, не означава, че е изгубила правото си на собственост. Прието е, че липсва и субективния елемент, доколкото през 1986 г. ищцата/касатор/ и нейният съпруг, заедно със С. и И. Б. дарили общо по 1/4 идеални части на Л. и А. Б., не е имало намерение за свое не на прехвърлената от С. и И. Б. 1/4 идеална част от имота. За периода от 1986 г. до 1997 г. било прието, че Л. и А. Б., а след смъртта на Л. през 1997 г., владението върху имота било упражнявано от неговата съпруга и ответниците съвместно с ищцата/касатор/. Върховният касационен съд, състав на II г.о. намира жалбата срещу въззивното решение за неоснователна поради следните съображения: Оплакванията, основани единствено на влязлото в сила на 18.04.2002 г. решение от 30.01.2002 г. по гр.дело № 498/2001 г. на С. районен съд, са неоснователни. С това решение е бил уважен предявения на 15.11.2001 г. от Й. Н. С. срещу С. С. Б. и И. И. Б. иск по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.), като е признато за установено, че ищцата/сега касатор/ е собственик на 1/4 идеална част от процесния имот, за която последните са се снабдили на 23.09.1986 г. с констативен нотариален акт № 61, т.III, нот.дело № 794/1986 г. За да се разпростре силата на пресъдено нещо на решението, с което е уважен иска, предмет на гр.дело № 498/2001 г. на С. районен съд спрямо частните правоприемници на С. С. Б. и И. И. Б., необходимо е правоприемството да е настъпило, след като е възникнала силата на пресъдено нещо спрямо техните праводатели. В случая, обаче правоприемството е настъпило далече преди да е било заведено гр.дело № 498/2001 г. на С. районен съд, тъй като с нотариален акт № 1* т.II, нот.дело № 795 от 23.09.1986 г. Стойка и И. Б. са дарили общо 1/4 идеална част от дворното място на сина си Л. И. Б. и неговата съпруга А. Е. защо, правоприемниците не са обвързани от силата на пресъдено нещо на решението по делото, водено срещу праводателите им относно прехвърленото им право на собственост, но след като правоприемството вече е било настъпило. Неоснователни са оплакванията и за необоснованост на обжалваното решение. В заседанието на първата инстанция на 9.12.2005 г. ищцата/сега касатор/ е уточнила, че претендира правото на собственост по наследяване от баща си Н давностно владение, което започнала да упражнява от 1958 г.. От разпита на свидетелите въззивният съд е стигнал до обоснования извод, че ищцата/касатор/ не е придобила претендираната от нея идеална част от имота по давност. Сънаследник, който ползва имота сам е владелец на своята идеална част и държател на идеалните части на другите сънаследници. За промяна в намерението на ищцата/касатор/ да упражнява фактическата власт, касаеща наследствените права на сестра й С., е необходимо да са били предприети действия, които могат да се квалифицират като отблъскване на последната от възможността да владее своята част от общия имот. Данни по делото, че за периода 1958-1986 г. е била обективирана такава промяна в субективната страна на фактическата власт, няма. Напротив, обстоятелството, че ищцата/касатор/ е извършила дарение на 1/4 идеална част от имота в полза на сина и снахата на сестра си, едновременно с последната, която е дарила същите лица с процесната 1/4 идеална част от сънаследствения имот с нотариален акт № 795 от 23.09.1986 г., сочи на липса на субективния елемент на владението по отношение на тази част. Обосновано е прието, че за времето от 1986 до 1997 г., първоначално Л. и А. Б. са упражнявали заедно с ищцата/касатор/ владение върху имота, а след смъртта на Л. през 1997 г. владението е осъществявано от съпругата му и ищцата/касатор/. В обобщение, обжалваното решение е законосъобразно и правилно постановен съдебен акт, който в отсъствието на касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.) следва да бъде оставен в сила, а жалбоподателката да бъде осъдена да заплати на ответниците по касация разноски за настоящото производство в размер на 500/петстотин/лева. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г.о.