Решение № 231 от 18.06.2014 г. на ВКС по н. д. № 580/2014 г.

Решение № 231 от 18.06.2014 г. на ВКС по н. д. № 580/2014 г., III н. о., НК, докладчик председателят Саша Раданова Производството пред ВКС е образувано по искане на М. Б. Д. -подсъдима по нохд № 1444/2011 г. на Сливенския районен съд и внод № 185/2013 г. на Сливенския окръжен съд - за възобновяване на наказателното производство, предмет на посочените дела, отмяна на постановите по тях съдебни актове и оправдаване на осъдената. В съдебно заседание Д. и служебният й защитник поддържат искането като защитникът пледира, алтернативно на отмяната, въззивното решение да се измени и наложеното на осъдената наказание лишаване от свобода да се отложи от изтърпяване. Представителят на ВКПр не намира за основателни възраженията срещу правилността на съдебните актове и заключението му е за оставяне на искането без уважение. ВКС установи: С първоинстанционната присъда-№ 579 от 12.VII.2012 г. -осъдената на 10 години лишаване от свобода и изтърпяваща наказанието си за престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 2, предл. второ НК М. Б. Д. е призната за виновна в това, че на 9.VIII. 2010 г. в жалба, изпратена от Сливенския затвор до Главния прокурор, е набедила старшата надзирателка в същия затвор Ж. Т. И. в престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 130, ал. 2 НК -И. ударила шамар на изтърпяващата в този затвор наказание лишаване от свобода М. М. М. -макар да знаела, че набедената е невинна, за което и на основание чл. 286, ал. 1 НК е наказана с 1 г. лишаване от свобода и обществено порицание. С решение № 120 от 15.Х. 2012 г. по внохд № 388/2012 г. на Сливенския окръжен съд присъдата е потвърдена. С решение № 26 от 28.III.2013 г. по нд № 2139/2012 г. на ВКС, трето н. о., решението на окръжния съд е отменено по реда на възобновяване на наказателното дело и е върнато на същия съд за ново разглеждане. С постановеното при новото разглеждане на делото решение -№ 8 от 7.II.2014 г. -окръжният съд отново е потвърдил осъждането на М. Д. Искането за възобновяване е допустимо-направено е от осъдената в срока по чл. 421, ал. 3 НПК и е насочено срешу съдебни актове от изброените в чл. 419 НПК, които не са проверявани по касационен ред-но не и основателно. За да иска възобновяване на наказателното производство с отмяна на първо- и второинстанционния съдебни актове, след което да бъде оправдана, Д. е изтъкнала и в искането, и в множеството последвали го жалби най-напред обстоятелството, че била неграмотна и се научила да пише "едва в затвора". Това твърдение на осъдената е невярно. Както сама е потвърдила при досъдебното разследване, още при снемането на самоличността й като свидетел, е със завършено основно образование /л. 53 от досъд. разследване/, а и прочитът на жалбата-чието авторство на Д. като текст и подпис е безспорно установено от експерта С. В. -съвсем не показва да е написана от неграмотен човек. Вдействителност твърдяното обстоятелство е относимо за свид. М. М., документирано е /на л. 129 от първ. д./, а използването му от Д. се предполага да е още един аргумент в полза на поддържаната от нея теза за невиновност. Следващото поддържано от осъдената обстоятелство е, че написала жалбата от името на М. М. поради нейното, на М., настояване и поради заплахите, които последната й отправяла. Това обстоятелство е било изтъкнато от Д. още при първоинстанционното разглеждане на делото, и за изясняването му съдът е разпитал по искане на Д. множество свидетели-затворнички и служители от затворническата администрация. От тези свидетели никой не е заявил, лично да е възприел заплашването на Д. от М., а само това, което всяка от двете им е споделила-свидетелките Р. В. и М. Д., двете изтърпяващи наказание лишаване от свобода, са заявили споделеното им от Д., че М. я е заплашвала, докато П. Д. и П. Ч., служители от администрацията на Сливенския затвор, са заявили обратното, споделено им от М. При тази разнопосочност в свидетелските показания и при експертната и документална установеност за присъща на и проявявана от двете агресивност, първата и втора инстанции правилно са счели за недоказано обсъжданото твърдение. Вън от съмнение е и знанието на Д., че в написаната от нея жалба е заявила обстоятелства, за които е знаела, че са неверни. С жалбата е набедена старшата надзирателка Ж. И. за причиняването на М. на лека телесна повреда по време на ежедневната разходка на затворничките в т. нар. "каре", повод за което била молбата на М. да се прибере и да отиде до тоалетната. Че И. не е имала приписаното й поведение е установено от записите на монтираните към "карето" камери, но такова нейно поведение не е било отчетено нито от Д., нито от някоя от разпитаните като свидетели затворнички, разхождали се по същото време в "карето", и, в частност, от свид. Р. В., макар в писменото си изложение до първоинстанционния съд /на л. 82/ М. да е посочила и двете като очевидки на случилото се между нея и И. Резултатът от експертното освидетелстване на свид. М. /констатацията на л. 172 от първ. д., абз. четири/, напълно съвпадащо с оценката, дадена й от разпитаните като свидетели служители от затворническата администрация, че свидетелката е лесно манипулируема, и поддаваща се на внушения, потвърдено още и от показанията, които М. е дала при разпита й на 15.ХII.2011 г. /л. 58, гърба-60 от първ. д./ също опровергава, макар и косвено, твърдяното от Д., че М. и инициатор за написване на клеветническото писмо, че тя е настоявала и дори заплашвала осъдената при отказ да стори това. Косвено насочващо към Д. не само като изпълнител, но и като към инициатор за написването на инкриминирания донос, се явява и сходството между уж случилия се на 9.VIII. инцидент между М. и И., за който последната е била набедена и действително станалия инцидент на 1.VIII. между Д. и И.. При този предходен инцидент Д. е поискала същото-да се прибере в сградата и да отиде до тоалетната-и след последвалия отказ на И. -не за друго, а защото разходката вече е била свършила и е предстояло прибирането на цялата група, включително и на Д. -демонстративно е уринирала пред всички. И макар И. да е предложила, Д. да не бъде дисциплинарно наказана за тази й проява /докладна записка на л. 145 от първ. д. с приложени на следващите 3 листа обяснения от присъствали затворнички/, от идентичността на действителния с измисления инцидент е логично да се допусне, че с тази жалба не друг, а именно Д. е целяла злепоставянето на Ж. И. Направеното в съдебно заседание искане за прилагане на условното осъждане като алтернатива на оправдаването е безпредметно да се обсъжда. С оглед на дотук изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 426 НПК, ВКС