Решение № 2217 от 5.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7962/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/ във връзка с чл. 9б от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/. Образувано е по касационна жалба от Директора на Дирекция "Общински приходи" на Столична Община срещу Решение 7243/03.06.2024 г., постановено по адм. д. 2024/2024 г. по описа на Административен съд - София град, с което е отменен Акт за установяване на задължения по декларация по чл. 107, ал.3 ДОПК / АУЗД/, издаден от орган по приходите в отдел "ОП - Слатина" на Дирекция "Общински приходи" към направление "Финанси и стопанска дейност" при Столична община, потвърден с Решение СФД23-РД28-464/29.11.2023г. на Директора на Дирекция "Общински приходи" при Столична община, с който са установени задължения за ДНИ за 2019 г., 2020 г., 2021г. и 2022г. в общ размер от 1226,24 лв. и лихви за забава в размер на 340,25 лв. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Счита, че след като е безспорно установено, че сградата, в която е процесният апартамент, е завършена в груб строеж, то не е необходимо този факт да се констатира повторно, с оглед на което и на основание чл. 15, ал. 5 ЗМДТ данъчно задълженото лице дължи ДНИ. В подкрепа на тази теза развива подробни доводи в жалбата и претендира отмяна на атакуваното решение, отхвърляне на жалбата срещу горепосочения АУЗД, ведно с присъждане на осъществените разноски. Ответникът по касационната жалба - Т. И. П. от гр. София, чрез процесуален представител, с писмено становище оспорва основателността ѝ и претендира присъждане на осъществените разноски. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на Първо отделение, след като съобрази наведените в жалбата касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд - София град е законосъобразността на АУЗД по чл. 107, ал.3 ДОПК, издаден от орган по приходите в отдел "ОП - Слатина" на Дирекция "Общински приходи" към направление "Финанси и стопанска дейност" при Столична община, потвърден с Решение СФД23-РД28-464/29.11.2023г. на Директора на Дирекция "Общински приходи" при Столична община, с който са установени задължения за ДНИ за 2019 г., 2020 г., 2021г. и 2022г. в общ размер от 1226,24 лв. и лихви за забава в размер на 340,25 лв. За да достигне до извод за основателност на оспорването първоинстанционният съд е съобразил следното от фактическа и правна страна: Т. П. е собственик на апартамент 7 и подземен гараж 2 в сграда, находяща се в гр. София. Сградата е завършена, но не е въведена в експлоатация по реда на ЗУТ. За завършването й на етап "груб строеж" е издадено удостоверение по чл. 181, ал.2 ЗУТ с 26-00-1184/29-08-2008г. При тази фактическа установеност и съобразно твърденията и възраженията на страните, първоинстанционният съд е приел, че спорът се концентрира върху приложимостта на чл. 15, ал. 5 ЗМДТ, в сила от 01.01.2019 г. В тази връзка той е съобразил, че посочената норма е материалноправна и по правило действа занапред. Посочил е още, че издаденото на основание чл. 181, ал. 2 ЗУТ Удостоверение за степен на завършеност удостоверява завършването на сградата в груб строеж през 2008г., но при липсата на съставен от общинската администрация констативен акт с необходимото съдържание по чл. 15, ал. 7 от ЗМДТ издаденият АУЗД се явява незаконосъобразен. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Противно на застъпената от касатора теза, първоинстанционният съд точно е отграничирал безспорното от спорното между страните, в резултат на което обосновано е достигнал до заключението, че контроверзният въпрос се свежда до приложимостта на чл. 15, ал. 5 ЗМДТ, в действащата й редакция от 01.01.2019г. В тази връзка решаващият състав правилно е приел, че нормата на чл. 15, ал. 5 от ЗМДТ, в сила от 01.01.2019 г., следва да се тълкува стриктно, тъй като предвижда изключение от общото правило за облагане с ДНИ на новопостроени сгради преди завършването им по смисъла на чл. 15, ал. 3 ЗМДТ, установено с удостоверение за въвеждане в експлоатация или разрешение за ползване, издадени по реда на ЗУТ. Цитираната разпоредба сочи, че данъкът върху недвижимите имоти се дължи и в случаите, когато в двегодишен срок от завършването на сградата в груб строеж, съответно - в едногодишен срок от съставяне на констативния акт по чл. 176, ал. 1 от ЗУТ, сградата не е въведена в експлоатация или не е издадено разрешение за ползване. Съгласно чл. 15, ал. 7 ЗМДТ, в приложимата по време редакция, завършването на сградата в груб строеж се установява по реда на чл. 181, ал. 2 ЗУТ. Обстоятелствата по ал. 5 се установяват с констативен акт от служители на общината. При този нормативен регламент, правилно и в съответствие с доказателствата по делото първостепенният съд е приел, че в конкретния случай обстоятелствата по чл. 15, ал. 5 ЗМДТ не са установени с констативен акт от служители на Столична Община съгласно чл. 15, ал. 7 ЗМДТ. Първият констативен протокол, с който се удостоверява завършване на сградата в груб строеж на основание чл. 181, ал. 2 от ЗУТ е от 2008 г., но констативен акт по чл. 15, ал. 7 ЗМДТ не е издаван, поради което обстоятелствата по ал. 5 от същата разпоредба не са установени по нормативно предвидения начин. След като не е доказано основанието за дължимост на ДНИ по чл. 15, ал. 5 ЗМДТ, то правилно първостепенният съд е приел, че за ревизираните периоди ДНИ за апартамента в сградата, изградена на етап "груб строеж", не се дължи. В тази връзка несподелимо е разбирането на касатора, че след като е издадено удостоверение за завършване на сградата в груб строеж, то не е необходимо допълнително да се издава и констативен акт по чл. 15, ал. 7 ЗМДТ. Същият, в приложимата по време редакция, безусловно изисква не само обстоятелствата по ал. 5 да са установени по посочения начин, но и съставеният констативен акт да се връчи на ДЗЛ, което може да оспори съдържащите се в него констатации. Ето защо, достигайки до извода, че оспореният АУЗД е незаконосъобразен, АССГ е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и направеното искане, в полза на ответника по касация следва да бъдат присъдени осъществените в касационното производство разноски, възлизащи на сумата от 500 лв. заплатено адвокатско възнаграждение. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, т. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение