Решение № 71 от 6.01.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9991/2019 г.

Решение № 71 от 6.01.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9991/2019 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 328л и чл. 328и от Закона за съдебната власт (ЗСВ). Образувано е по касационна жалба на С. Симеонов от [населено място], държавен съдебен изпълнител (ДСИ) при Софийския районен съд, (СРС), действащ чрез процесуалния представител адвокат Г. Гайдажиев, срещу решение № 5028 от 17.07.2019 г., постановено по административно дело № 4472/2019 г. по описа на Административен съд – София-град (АССГ), с което съдът е: 1) отхвърлил жалбата на Симеонов срещу заповед № СД-02-3/16.11.2018 г. на министъра на правосъдието, с която на жалбоподателя е наложено дисциплинарно наказание "забележка" по чл. 328б, ал. 1, т. 1 от ЗСВ; 2) Симеонов е осъден да заплати на Министерството на правосъдието 100 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение. По съображения за неправилност на оспореното решение, относими към касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост, касаторът моли то да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което да бъде уважена жалбата му срещу посочената министерска заповед, като същата се отмени. Претендира присъждане на направените по делото разноски във всички съдебни инстанции. Ответникът по касация – министърът на правосъдието, действащ чрез процесуалния представител главен юрисконсулт Ю. Борисова, я оспорва като неоснователна и изразява становище, че постановеното решение е валидно, допустимо и правилно, като моли жалбата да бъде отхвърлена, а решението – потвърдено. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на разноските на другата страна (по смисъла на чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/). Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея решение. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. За да не уважи оспорването, Административен съд – София-град е приел, че атакуваната пред него заповед е законосъобразна, като издадена от компетентен орган в предписаната от закона форма при спазване на административнопроизводствените правила и приложимия материален закон и в съответствие с целта на закона. Решението е правилно като краен резултат. Първоинстанционният съд коректно е установил фактическата обстановка по казуса, която не е спорна и между страните, и касационната инстанция я възприема така, както е изложена в мотивите на Софийския градски административен съд, поради което не следва да бъде дословно преразказвана. Съществено е да се отбележи обаче, че по заповед на министъра на правосъдието е извършена проверка на дейността на ДСИ Симеонов, при която са констатирани нарушения по изпълнително дело № 80/2016 г. по описа на СИС при СРС, поради което е образувано дисциплинарно производство за виновно неизпълнение на служебните задължения от държавния съдебен изпълнител, в рамките на което последният е представил писмени обяснения. Въз основа на констатациите от проверката министърът на правосъдието е издал процесната заповед за налагане на дисциплинарно наказание, в която е приел за извършени от ДСИ Симеонов следните нарушения по движението и приключването на изпълнително дело № 80/2016 г. по описа на СИС при СРС: 1) държавният съдебен изпълнител в нарушение на разпоредбата на чл. 426, ал. 2 от ГПК във връзка с чл. 442 от ГПК не е наложил поискана от взискателя със заявление вх. № 5667 от 10.05.2018 г. възбрана, и не се е произнесъл по постъпилите заявления вх. № 7786/26.06.2018 г. и вх. № 7787/26.06.2018 г.; 2) държавният съдебен изпълнител е нарушил разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, като с постановление от 28.06.2018 г. е прекратил изпълнително дело, без да са налице основанията за прекратяване – изтичане на две години, през които не са поискани изпълнителни действия от взискателя. Въз основа на горното административнонаказващият орган е приел, че с действията си ДСИ Симеонов е осъществил състава на дисциплинарното нарушение по чл. 328а, ал. 2, т. 5 от ЗСВ – неизпълнение на други служебни задължения, поради което му е наложил най-лекото дисциплинарно наказание по чл. 328б от ЗСВ – това по ал. 1, т. 1 – "забележка". Настоящият съдебен състав намира за неналично второто нарушение, визирано в заповедта. Съдът не е взел предвид обстоятелството, че постановлението за прекратяване на изпълнителното производство подлежи на инстанционна проверка, поради което неправилно е направен извод от дисциплинарнонаказващия орган за допуснато нарушение в тази насока от ДСИ Симеонов (в този смисъл е налице практика на ВАС, формирана с решенията по административни дела № 15371/2018 г. и 14668/2011 г.). Другото констатирано нарушение, за което е наложено процесното дисциплинарно наказание, обаче е консумирано виновно от наказаното лице. Държавният съдебен изпълнител е следвало изрично да се произнесе по сезиралите го молби преди да прекрати изпълнителното дело, а не по същество да се десезира от изпълнението на вменените му други (доколкото не описани в чл. 328а, ал. 2, т. 1- 4 от ЗСВ) служебни задължения. Това му поведение е укоримо и несъвместимо с професионалните стандарти на работата на ДСИ, като представлява дисциплинарно нарушение по чл. 328а, ал. 2, т. 5 от ЗСВ, което обуславя налагането на дисциплинарно наказание по чл. 328б от ЗСВ. Противно на твърдяното от повереника на касатора, при определяне на наказанието министърът на правосъдието е обсъдил и съобразил критериите по чл. 328в от ЗСВ, което личи и от това, че на Симеонов е наложено най-лекото от наказанията, което могат да се налагат на държавен съдебен изпълнител. Предвид горното и с оглед на това, че не се спори и по изводите на съда досежно компетентността на издателя на административния акт, формата на акта, спазването на процедурата по издаването му и неговото съответствие с целта на закона, следва да се приеме за обоснована и в съответствие с приложимия материален закон, аргументираната теза от решаващия съдебен състав за законосъобразност на заповедта, с което е наложено процесното дисциплинарно наказание. Изложеното обуславя извода, че като не е уважил подадената до него жалба, първоинстанционният административен съд е постановил правилно съдебно решение, което при установената по-горе липса на касационни основания за неговата отмяна, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора няма основание да бъде уважена акцесорната касаторова претенция за присъждане на сторените деловодни разноски, а следва да се уважи искането на ответника по касация за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В производството пред ВАС страната е представлявана от юрисконсулт, а искането за присъждане на възнаграждение е направено своевременно. Възнаграждението е дължимо съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК, приложим на основание чл. 144 от АПК и Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълк. дело № 5/2009 г. на ОСС на ВАС. Размерът на възнаграждението следва да бъде определен съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК до максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ (ЗПП). В чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ, приета по делегацията от чл. 37, ал. 1 от ЗПП, е предвидено, че за процесуално представителство по административни дела за една инстанция се определя възнаграждение в размер от 100 до 200 лева. Предвид тази регламентация и с оглед фактическата и правна сложност на делото и осъществената правна защита от юрисконсулта, съдът определя дължимото юрисконсултско възнаграждение за производството пред касационната инстанция в размер на 100 лева, платимо от касатора. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,