Решение № 156 от 24.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6199/2007 г.

Решение № 156 от 24.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6199/2007 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Олга Керелска Производството е по чл. 218а, б. "а" от ГПК (отм.) във вр. § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК /обн. Д.в. бр. 59/20.07.2007 г., в сила от 01.03.2008 г./ Образувано е по касационна жалба на Ю. С. А. и Е. Р. А. и двамата от гр. П., с която частично се обжалва решение № 1512/20.07.2007 г., постановено, по гр. д. № 1105/2007 г. на Пловдивския окръжен съд. В касационната жалба се прави оплакване, че решението в обжалваната част е незаконосъобразно и необосновано - касационни основания по чл. 218б, б. "в" ГПК. Касаторите молят тази част решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново, с което исковата им претенция да бъде уважена изцяло. Ответниците по касационната жалба М. и Й. А. оспорват жалбата по съображения, изложени писмени бележки по делото. Молят решението в обжалваната част да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно, както и да им се присъдят разноски. Ответниците по касационната жалба Н. С. М. и М. Р. М. и двамата от гр. П., не вземат становище по нея. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.), от страна, която има право и интерес от обжалването и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Съображенията за това са следните: Въззивният съд е отменил решението по гражданско дело № 2485/2006 г. на Районен съд гр. П. в частта, в която е отхвърлен предявеният от Ю. и Е. А. срещу Й. и М. А. и Н. и М. М., установителен иск за собственост на общо 1/3 ид. част от вилна сграда, находяща се в парцел ****ви, кв. 12 в м. "В" в землището на с. С., Пловдивска обл. до размер на 2/9 ид. части и вместо него е постановил ново решение, с което ги е признал за собственици на общо 2/9 идеални части от сградата или на по 1/9 идеална част всеки от тях. В останалата отхвърлителна част, решението е оставено в сила. В отхвърлителната част решението е предмет на касационно обжалване. Предявеният иск е с пр. осн. чл. 97, ал. 1 ГПК. Ищците искат да бъде признато за установено по отношение на ответниците, че са собственици общо на 1/3 ид. част от вилна сграда, находяща се в м. "В", с. С., Пловдивска обл. като твърдят, че собствеността са придобили чрез наследяване от Р. А., който според тях по силата на отстъпено право на строеж и давностно владение е бил собственик на 1/2 ид. част от сградата. За да приеме за установено, че касаторите ищци са собственици само на 1/9 ид. част от процесната сграда и да отхвърли иска в останалата част, въззивният съд е приел, че сградата е незаконно изградена и по силата на давностно владение праводателят им Р. А. е придобил 1/3 ид. част от нея, а не твърдяната 1/2 ид. част. С оглед на това и по силата на наследяването ищците са станали собственици съответно на по 1/9 ид. част. Решението е правилно. По делото е установено, че касаторите ищци Ю. А. и Е. А. са наследници по закон на Р. Г. А., съответно преживяла съпруга и син като същият има още един наследник - дъщеря от предишен брак. С решение № 25/17.06.1977 г. ИК на ГНС, гр. П. на Н. М. и братята Й. и Р. Г. А. е отстъпено право на строеж за срок от две години върху парцел ****ви, от кв.12 в местността "В" от землището на с. С., Пловдивска обл. По делото е представено строително разрешение № 128/19.06.1979 г., с което на братята Й. и Р. А. е разрешено да построят вила в местността "В", парцел ****, кв. 12 върху 42 кв. м. Вещото лице е установило, че вилата е изградена на по-голяма площ - 78 кв. м. установено е, че вилата е изградена на два етажа като на първия етаж има общо 6 стаи, разпределени по две стаи с коридор, в които се влиза през три самостоятелни входа, а на втория етаж има 4 помещения, разположени две по две, симетрично по ос север юг с плътна преграда между тях. Съгл. чл. 103 НДИ (отм.) правото на строеж върху държавна земя, какъвто е бил статута на земята към онзи момент, се отстъпва със заповед на председателя на ИК на Общинския народен съвет по местонахождението на имота, одобрена от председателя на ИК на Окръжния народен съвет като въз основа на тази заповед съгл. чл. 18 ЗС, се сключва писмен договор между П на ИК на общинския народен съвет и лицето в полза на което се отстъпва правото на строеж /смесен фактически състав, включващ административен и гражданско правен елемент/. Доколкото в случая този ред не е бил спазен, правилен е извода на въззивният съд, че наследодателят на касаторите - ищци и ответниците по касация, не са придобили собствеността върху сградата въз основа на отстъпеното и реализирано право на строеж. Същите не са били добросъвестни владелци, доколкото не са владели вилата на основание годно да ги направи собственици. Следователно по отношение на тях важи десет годишната придобивна давност по чл. 79, ал.1 ЗС. Както правилно приема и въззивната инстанция, придобивна давност по отношение на тях е започнала да тече след отпадане на забраната по чл. 86 ЗС /изм. Д.в. бр.31/1990 г. и доп. Д.в. ред. Д.в. бр. 31/1996 г./ като до датата смъртта на наследодателя Р.04.2006 г., респ. към датата на исковата молба - 09.08.2006 г., десетгодишна придобивна давност е изтекла. По делото обаче не е установено че за този период наследодателят на ищците, респ. те самите, след неговата смърт са установили фактическа власт върху 1/2 ид. част от процесната сграда. Липсват каквито и да било категорични доказателства в тази насока. Индиция в този смисъл се съдържа в показанията на св. П, който твърди, че вилата се е ползвала от двамата братя Р като всеки от тях ползвал своята половина. В тази връзка той е твърдял, че вилата е с два входа и вътре била разделена на две части по вертикала. Тези показания не могат да бъдат кредитирани най-малкото за това, че същите не съответстват на фактическото положение, установено при оглед на място от вещото лице - а именно, че на първия етаж има три двойки стаи, като във всяка двойка се влиза през самостоятелен вход- тоест първия етаж е разделен не на две равни части, а на три части. Впрочем това разпределение е в съответствие с решението на ИК за отстъпване право на строеж на тримата /при равни права, доколкото не е уговорено друго/. Показанията на св. Е, която при посещенията си във вилата е виждала само Р. и брат му също не съдържат конкретни данни относно това кой каква част от вилата е ползвал и в продължение на какъв период. Обстоятелството, че М. са били на работа в М. за период от 20 години, според собствените им твърдения, съдържащи се в тяхна жалба до РПУ П., сам по себе си не установява, обстоятелството, че част от техния имот е бил завладян и ползван от Р. А. Показанията на св. Л, съдържащи данни, че М. не са се били дезинтересирали от имота, макар и преценявани при усл. на чл. 136 ГПК (отм.), доколкото свидетелят е син на ответника Й, кореспондират с обстоятелството, че през 2002 г. същите са сключили предварителен договор за покупко продажба на своята 1/3 ид. част от процесната вилна сграда с Й. и М. А., а през 2005 г. тази сделка е била изповядана пред нотариус. При тези данни въззивният съд правилно е приел, че наследодателят на ищците по пътя на давностното владение е придобил 1/3 ид. част от сградата, обстоятелство, което не се оспорва от ответниците, поради което по пътя на наследяването касаторите ищци се явяват собственици на по 1/9 ид. част или общо на 2/9 ид. С оглед на това искът за разликата до 2/3 ид. части правилно е бил отхвърлен. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция, касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците по касация Й. и М. А. направените пред касационната инстанция разноски в размер на 300 лв. адвокатско възнаграждение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, 3-то гражданско отделение