Решение № 13319 от 22.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8123/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на министъра на здравеопазването, чрез процесуалния му представител, против решение 21020 от 18.06.2025 г., постановено по адм. дело 4291/2025 г. по описа на Административен съд София - град. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност и необоснованост на решението. Прави се искане за неговата отмяна и решаване на спора по същество, като се иска от съда да бъде потвърдена заповед РД-15-313/17.03.2025 г. на министъра на здравеопазването. Ответникът П. Г. И., чрез пълномощника си, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, състав на второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. Първоинстанционният съд е бил сезиран с жалба от П. Г. И. срещу заповед РД-15-313 от 17.03.2025 г., издадена от министъра на здравеопазването, с която на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 и чл. 108 от Закона за държавния служител (ЗДСл) е прекратено служебното й правоотношение като държавен служител на длъжност - директор на дирекция Изпълнение на проекти, програми и стратегии в МЗ, с ранг V старши, считано от 17.03.2025 г., поради обективна невъзможност същият да изпълнява служебните си задължения. Определено е на основание чл. 61 ЗДСл на служителя да бъде изплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. За да постанови този резултат, съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен административен орган съобразно основанието по чл. 146, т. 1 ЗДСл органа по назначаване съгласно чл. 5, т. 27 от Устройствения правилник на МЗ. Извел е извод, че същата е незаконосъобразна поради липса на мотиви, което е довело до съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на закона и несъответствие с неговата цел, като е посочил отменителни основания по чл. 146, т. 2, т. 3, т. 4 и т. 5 АПК. Съдът е посочил, че съгласно чл. 108, ал. 1 ЗДСл служебното правоотношение се прекратява от органа по назначаването с административен акт, който се издава в писмена форма и трябва да съдържа правното основание за прекратяване, дължимите обезщетения и придобития ранг на държавна служба. В случаите по чл. 107, ал. 1, т. 5 се посочват и фактическите обстоятелства, обуславящи обективната невъзможност за изпълнение на служебните задължения. Съдът е извел извод, че оспорената заповед не отговаря на императивните изисквания за форма по чл. 108, ал. 1 ЗДСл. Съдът е посочил, че в заповедта не е направено позоваване на докладна записка изх. 75-17-40 от 17.03.2025 г. на директора на Дирекция Стопанско обслужване и човешки ресурси в МЗ, поради което мотивите на последния документ не могат да се считат за част от съдържанието й, съгласно Тълкувателно решение 16/1975 г. на ВС. Съдът е приел, че в действителност са посочени факти, но липсва конкретика и недвусмислие относно същите. Посочил е, че в акта липсват мотиви за приложение на посоченото правно основание за прекратяване на служебното правоотношение, в частност за наличието на кумулативно изискуемите предпоставки за невъзможност по смисъла на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл да е създадена нова фактическа обстановка, която да води до невъзможност служителят да изпълнява служебните си задължения по длъжностна характеристика и причините за тази невъзможност да не зависят от него. Съдът е подчертал, че при липсата на нормативна промяна в изискванията за заемане на длъжността, издаването на три документа в рамките на ответната администрация на 17.03.2025 г. докладна записка, новоутвърдена длъжностна характеристика и заповед за прекратяване на служебно правоотношение на П. Г. И., е указание, че в нарушение на чл. 6, ал. 2 АПК с акта не се цели управление на човешките ресурси съобразно нормативните изисквания за заемане на процесната длъжност, а субективно прекратяване на служебното правоотношение с конкретен служител. При така установеното от фактическа и правна страна е отменил заповедта като незаконосъобразна. Решението е валидно, допустимо и правилно. Настоящият тричленен състав на ВАС, второ отделение, намира, че при напълно изяснена и подробно описана фактическа обстановка съдът е обсъдил всички доводи, които са били релевантни за постановяването на решение по подадената жалба, като правилно е приел, че са налице отменителни основания по чл. 146, т. 2, т. 3, т. 4 и т. 5 АПК, обосноваващи извод за материална незаконосъобразност на оспорената заповед. Правилна е преценката на първоинстанционния съд, че заповедта е постановена в нарушение на материалния закон поради липса на предпоставките, обуславящи обективна невъзможност служителят да изпълнява служебните си задължения по смисъла на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл. Правното основание чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл изисква наличието на обективна невъзможност на държавния служител да изпълнява задълженията си (извън случаите на здравословни причини чл. 103, ал. 1, т. 3 ЗДСл), която невъзможност е възникнала по време на това правоотношение и не е била обусловена от действията на страните в служебното правоотношение. Обосновано съдът се е позовал на константната съдебна практика, съгласно която, за да е налице обективна невъзможност по смисъла на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл е необходимо да са изпълнени три кумулативни условия: 1. да е създадена нова фактическа обстановка; 2. същата да води до невъзможност служителят да изпълнява задълженията си по длъжностна характеристика и 3. причините за тази невъзможност да не зависят от волята на страните в правоотношението. В случая посочените от органа по назначаване фактически основания за издаване на заповедта не обосновават извод за наличие на обективна невъзможност служителят да изпълнява задълженията си поради промяна в изискванията за заемане на длъжността, тъй като промените са извършени по изрично волеизявление на органа по назначение, материализирано в утвърдената длъжностна характеристика. Правилно първоинстанционният съд приема, че въвеждането на нови изисквания за заемане на длъжността в частта Изисквания за заемане на длъжността професионално направление, не изпълнява третата предпоставка по чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл. В случая изложените в заповедта фактически обстоятелства не покриват признаците на фактическия състав на обективна невъзможност по смисъла на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл. Изложените от органа мотиви обосновават действително настъпила промяна във фактическата обстановка - въвеждане на нови изисквания, но без да е налице нормативна промяна в изискванията за заемане на длъжността. Променените изисквания за длъжността не стоят извън волята на органа по назначаване, а са извършени по негово изрично волеизявление. Промяната във фактическото положение - въвеждане на нови изисквания за длъжността, не се дължи на обективна причина, а на субективна преценка на една от страните по правоотношението. В тази връзка наведените доводи от касатора, че са налице и трите предпоставки за осъществяване състава на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл, се явяват неоснователни. Предвид гореизложеното правилно административният съд е приел, че обжалваната заповед е незаконосъобразна поради нарушение на материалния закон. Обжалваното решение е материално и процесуално законосъобразно и обосновано и следва да се остави в сила. Разноски не следва да бъдат присъждане, тъй като такива не са претендирани. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК Върховният административен съд, второ отделение,