Решение № 5054 от 4.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 12086/2018 г.

Решение № 5054 от 4.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 12086/2018 г., III о., докладчик съдията Пламен Петрунов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационни жалби от Й. У. и Дирекция за национален строителен контрол срещу Решение № 4637 от 09.07.2018 г., постановено по адм. дело № 3354/2018 г. по описа на Административен съд С. град. Й. У., от [населено място], чрез пълномощника си адв. Георгиев оспорва решението в частта му с която е отхвърлена претенцията му за обезщетяване на причинени имуществени вреди над присъдения размер до претендирания такъв. Счита, че същото е неправилно в тази му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяната му в оспорената част и уважаване на иска в пълен размер. Претендира разноски. Дирекция за национален строителен контрол (ДНСК), чрез процесуалния си представител юрисконсулт Колева оспорва решението в осъдителната му част, с която е осъдена да заплати на Улянов обезщетение за претърпени имуществени вреди, както и разноски по делото. Релевирани са доводи, че решението е неправилно, като постановено при нарушение на материалния закон и необоснованост, касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска отмяната му в осъдителната му част и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В писмен отговор ДНСК изразява становище, че касационната жалба на Улянов срещу отхвърлителната част на решението е неоснователна, а съдебното решение в тази му част за правилно. В отговор на касационната жалба на ДНСК срещу осъдителната част на решението, Улянов счита същата за неоснователна, а постановения съдебен акт в тази му част за правилен и законосъобразен. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби, както и за правилност на обжалваното решение. Касационните жалби са подадени в законоустановения срок от надлежни страни, за които съдебният акт е неблагоприятен в обжалваната от всяка от тях част, и са процесуално допустими. С обжалваното решение Административен съд С.-град е уважил частично предявения от Й. У. против Дирекция за национален строителен контрол иск за обезщетяване на претърпени имуществени вреди, изразяващи се в направени разноски за адвокатска защита в съдебни производства, приключили с отмяна на наказателно постановление, с което му е наложено административно наказание глоба, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на приетата за дължима сума, както и разноски по делото. За да постанови този резултат съдът е приел за установено, че с влязло в сила съдебно решение е отменено, като незаконосъобразно, наказателно постановление, издадено от началника на РДНСК – Североизточен район, с което на ищеца е наложено административно наказание – глоба, като за осъществената в производствата пред Районен съд В. и Административен съд В. адвокатска защита ищецът реално е заплатил сума в размер на 200 лева, съгласно представен по делото договор за правна защита и съдействие. Решението е валидно и допустимо но частично неправилно. Предявеният пред съда иск намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), съгласно която държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. За да възникне законовата отговорност следва да е налице отменен по надлежния ред акт, реално причинена вреда, произтичаща от него, както и да е налице пряка причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата вреда. Исковата претенция е за вреди, изразяващи се в заплатени адвокатски възнаграждения по сключени договори за правна помощ, за съдебните производства пред районен и административен съд по обжалване на издадено наказателно постановление, с което на ищеца е наложена санкция. Установено е от доказателствата по делото, че е налице отменено с влязло в сила съдебно решение наказателно постановление, с което на ищеца е наложена глоба, при което е налице първата предпоставка на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Наказателното постановление, макар и да не представлява индивидуален административен акт по смисъла на 21 АПК, е акт на административен орган издаден при упражняване на санкционираща административна дейност. В производството по реда на чл. 203, ал 1 АПК върху ищеца лежи доказателствената тежест и той, при условията на пълно и главно доказване, следва да установи по безспорен и категоричен начин наличието на твърдените в исковата молба обстоятелства и факти. В случая не е доказано от ищеца, чиято е доказателствената тежест, да е налице причинена вреда, изразяваща се в заплатени адвокатски възнаграждения в съдебните производства по обжалване на наказателното постановление. В представения в производството пред Районен съд В. договор за правна защита и съдействие от 26.04.2017 г. не е посочен вида на плащане - в брой, по банков път или по друг начин, при което правилно административния съд е приел, че този договор няма елемент с характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение, при съобразяване с ТР № 6/2013 г. ВКС. И. в случая не е доказано, че са претърпени вреди в посочения в договора размер, като пряка и непосредствена последица от проведеното съдебно производство по отмяна на обжалвания акт. С оглед на изложеното, обоснован и правилен е изводът на административния съд, че исковата претенция, в тази част е неоснователна. В производството по КНАХД № 123/2018 г. по описа на Административен съд В., приключило с потвърждаване на решението на Районен съд В., правната защита на ищеца е осъществена от адвокат, чиято представителна власт произтича от представеното пълномощно, съгласно което е поет ангажимент за представителство и защита на жалбоподателя по посоченото дело. В това съдебно производство не е представен договор по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, установяващ размера на договорено и заплатено възнаграждение на адвоката за осъществяване на правна защита. При установеното по делото несъответен със закона е изводът на първоинстанционния съд, че представения в производството по чл. 203, ал. 1 АПК договор, като документ с недостоверна дата може да бъде съотнесен към извършените процесуални действия, и основава договорени и изплатени преди приключване на съдебното обжалване суми. Представянето на такъв договор в заверено копие с исковата молба, извън рамките на производството, за което се твърди да е сключен, след приключването му, когато вече е постановено решение по съществото на спора, не основава наличие на реално причинена вреда от отменения акт, съответно право на обезщетение по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Като частен документ този договор има достоверна дата за трети лица само в хипотезите на чл. 181, ал. 1 ГПК, а именно "от деня, в който е заверен, или от деня на смъртта, или от настъпилата физическа невъзможност за подписване на лицето, което е подписало документа, или от деня, в който съдържанието на документа е възпроизведено в официален документ, или от деня, в който настъпи друг факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото го съставяне на документа. ". В случая не е налице нито една от хипотезите на посочената разпоредба, тъй като от представените по делото доказателства такова установяване не може да бъде извършено. Следователно предявения иск се явява неоснователен и в тази му част. Като е приел друго административният съд в нарушение на закона е постановил неправилно решение, което следва да се отмени, като се постанови друго по съществото на спора, с което предявеният иск се отхвърли и в тази му част. С оглед резултата от делото искането на Й. У. за присъждане на разноски за настоящата инстанция е неоснователно. Претенцията на ДНСК за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователна и като такава не следва да бъде уважена. Разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 144 и чл. 143 АПК. Липсата на изрична уредба в ЗОДОВ, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение