Решение № 4667 от 3.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 762/2013 г.

Решение № 4667 от 3.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 762/2013 г., VI о., докладчик председателят Александър Еленков Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Петър Конов Великов от гр. Плевен срещу решение № 677 от 04.12.2012 г. по адм. дело № 649/2012 г. на Административен съд - гр. Плевен.

Касационната жалба е подадена по пощата от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК в последния ден от срока по чл. 211, ал. 1 АПК срещу съдебно решение, което подлежи на касационно обжалване и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Между страните по делото няма спор по фактите. Спорът между тях е правен и е по въпросите:

1. Каква по размер осигурителна вноска като самоосигуряващо се лице е дължал касационният жалбоподател за месец март 2012 г.

1. Допустимо ли е, респ. следва ли по отношение на максималния осигурителен доход, определян ежегодно със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване да бъде прилагано по аналогия правилото на чл. 4, ал. 1 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица, според което минималният размер на осигурителния доход за самоосигуряващите се лица, които не упражняват трудова дейност през целия месец, се определя пропорционално на работните дни от месеца за периода, през който е упражнявана дейността.

1. Овластени ли са от закона контролните органи и други длъжностни лица на Националния осигурителен институт (НОИ) да се произнасят по размера на дължимите осигурителни вноски на самоосигуряващите се лица.

С посоченото по-горе решение Плевенският административен съд е дал отрицателен отговор на втория от тези въпроси, а, позовавайки се на писменото заключение по назначената от него съдебна експертиза, е приел, че касационният жалбоподател е задължително осигурено лице по чл. 4, ал. 1, т. 7 и по чл. 4, ал. 3, т. 2 от Кодекса за социално осигуряване (КСО), поради което осигурителните вноски се внасят върху сбора от осигурителните му доходи, но върху не повече от 2000 лв. (максимален месечен размер на осигурителния доход, определен с чл. 8, ал. 1, т. 4 ЗБДОО за 2012 г. - виж чл. 6, ал. 10 КСО). Тъй като за м. март 2012 г. касационният жалбоподател е получил осигурителен доход като ликвидатор на три търговски дружества (задължително осигурено лице по чл. 4, ал. 1, т. 7 КСО) в общ размер 1588,91 лв., като самоосигуряващо се лице би следвало да определи осигурителната вноска като процент от осигурителен доход в размер на 411,09 лв. (разликата от 1588,91 лв. до максималния размер от 2000 лв.). Но тъй като за м. март 2012 г. касационният жалбоподател и като самоосигуряващо се лице не е упражнявал трудова дейност през целия месец (поради временна неработоспособност), определеният с чл. 8, ал. 1, т. 2, б. "а" ЗБДОО за 2012 г. минимален осигурителен доход, върху който се определя осигурителната вноска за този месец, се редуцира по силата на чл. 4, ал. 1 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица до размера от 229,09 лв. С оглед на този размер на осигурителния доход на касационния жалбоподател за м. март 2012 г. като самоосигуряващо се лице дължимата осигурителна вноска е определена от съда с помощта на вещото лице в общ размер от 67,12 лв. Жалбоподателят е внесъл 13,90 лв. - следователно не е внесъл дължимите за м. март осигурителни вноски.

Доводите в касационната жалба са за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост.

Настоящият състав на Върховния административен съд, шесто отделение, счита, че касационната жалба е неоснователна, а оспореното с нея съдебно решение е правилно и следва да бъде оставено в сила, поради следните съображения:

Осигурените лица имат право на парично обезщетение за временна неработоспособност (чл. 40, ал. 1 КСО), а самоосигуряващите се лица се смятат за осигурени лица за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски (§ 1, ал. 1, т. 3 ДР на КСО). Следователно изводът, че самоосигуряващите се лица са осигурени и имат право на парично обезщетение за временна неработоспособност, само ако са внесени дължимите (по основание и размер) осигурителни вноски за съответния период от време, е законосъобразен.

Преценката във всеки конкретен случай, дали съответното лице е осигурено и има право на парично обезщетение, в т. ч. и за временна неработоспособност, законодателят е предоставил като правомощие на длъжностното лице, на което е възложено ръководството по изплащането на обезщетенията и помощите или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на териториалното поделение на Националния осигурителен институт - чл. 40, ал. 3 КСО.

Правото на преценка, предоставено от законодателя на длъжностното лице по чл. 40, ал. 3 КСО, включва и преценка дали за съответното лице са внесени дължимите (по основание и размер) осигурителни вноски. Поради това доводът, за липса на компетентност в случая, е неоснователен.

Осигурителните вноски за самоосигуряващите се лица се дължат авансово върху месечен осигурителен доход между минималния и максималния месечен размер на дохода, определен със закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за съответната година - чл. 6, ал. 7 КСО. Не се спори между страните, че:

а) жалбоподателят е избрал да се осигурява авансово върху минималния осигурителен доход;

б) минималният месечен размер на осигурителния му доход като самоосигуряващо се лице за 2012 г. е този по чл. 8, ал. 1, т. 2, б. "а" от Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за 2012 г. - 420 лв.;

в) с чл. 8, ал. 1, т. 4 на същия закон е установен максимален размер на осигурителния доход за всички лица - 2000 лв.

Следователно, ако касационният жалбоподател за 2012 г. и в частност за м. март 2012 г. имаше осигурителен доход единствено като самоосигуряващо се лице, дължимите от него осигурителни вноски щяха да се определят по правилото на чл. 6, ал. 7 КСО върху месечен осигурителен доход от 420 лв. или пропорционално на работните дни от месеца за периода, през който е упражнявана дейността, ако не е упражнявал трудова дейност през целия месец (напр. в процесния случай за м. март 2012 г. жалбоподателят има 12 работни дни - пропорционално на тях минималният размер, върху който следва да бъдат начислени осигурителните вноски, ако не бе осигурен и на друго основание, е 229,09 лв), Той обаче е упражнявал трудова дейност и като ликвидатор на три търговски дружества, поради което, освен самоосигуряващо се лице, е бил и задължително осигурено лице по чл. 4, ал. 1, т. 7 КСО. Общият му осигурителен доход от трите търговски дружества е в размер на 1942 лв. Според правилото на чл. 6, ал. 10 КСО за лицата, които получават доходи от дейности на различни основания по чл. 4, осигурителните вноски се внасят върху сбора от осигурителните им доходи, но върху не повече от максималния месечен размер на осигурителния доход, по следния ред:

• доходи от дейности по чл. 4, ал. 1

• доходи от дейности като самоосигуряващи се лица.

Със Закона за бюджета на ДОО за 2012 г. максималният размер на осигурителния доход е определен на 2000 лв., поради което при пълен отработен месец през 2012 г. частта от общия осигурителен доход, върху която жалбоподателят следва да внася осигурителни вноски като самоосигуряващо се лице, е 58 лв. (2000 лв. - 1942 лв. = 58 лв).

През месец март 2012 г. обаче жалбоподателят е бил няколко дни в отпуск поради временна неработоспособност, през които не е упражнявал трудова дейност. Поради това общият размер на осигурителния доход, върху който са внасяни осигурителни вноски по чл. 4, ал. 1, т. 7 КСО е спаднал на 1588,91 лв. и поради това разликата до пълния размер на максималния осигурителен доход от 2000 лв. вече не е 58 лв, а е нараснала на 411,09 лв. (2000 лв. - 1588,91 лв. = 411,09 лв). Но жалбоподателят не дължи за м. март 2012 г. осигурителни вноски като самоосигуряващо се лице върху този размер осигурителен доход, защото поради същата временна неработоспособност не е упражнявал през целия месец трудова дейност и като самоосигуряващо се лице и на основание чл. 4, ал. 1 чл. 4, ал. 1 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица, установеният с чл. 8, ал. 1 от Закона за бюджета на ДОО за 2012 г. минимален осигурителен доход за самоосигуряващи се лица в размер на 420 лв. за жалбоподателя се намалява до размера от 229,09 лв, определен пропорционално на работните дни от месец март, през които жалбоподателят не е бил във временна неработоспособност (не се спори между страните, че те са 12 от общо 22 работни дни за м. март 2012 г. и оттук: 420 лв: 22 х 12 = 229,09 лв). Върху този размер от 229,09 лв. следва да бъдат определени авансовите осигурителните вноски за м. март 2012 г., които жалбоподателят дължи като самоосигуряващо се лице. Този минимален размер от 229,09 лв, върху който следва да бъдат определени задължителните авансови осигурителни вноски на жалбоподателя за м. март 2012 г. като самоосигуряващо се лице, не се променя при намаляване на осигурителния доход, от който се определя размера на осигурителните вноски за него като задължително осигурено лице по чл. 4, ал. 1, т. 7 КСО. Защото и при показания от вещото лице осигурителен доход на жалбоподателя за м. март 2012 г., като ликвидатор на три търговски дружества (1588,91 лв), общият му осигурителен доход за м. март 2012 г. е под максималния размер от 2000 лв. (1588,91 + 299,09 = 1888 лв). Въобще, при непроменен максимален размер от 2000 лв. на месечния осигурителен доход, всяко намаляване на осигурителния доход на жалбоподателя като задължително осигурено лице по чл. 4, ал. 1, т. 7 КСО има за последица увеличаване на частта от минималния осигурителен доход до неговия пълен размер от 420 лв, от който жалбоподателят следва да изчислява авансовите осигурителни вноски, дължими от него като самоосигуряващо се лице.

Тук трябва да се посочи, че твърдението на жалбоподателя, че осигурителният му доход за пълен работен месец, като ликвидатор на три търговски дружества, не е в посочения от вещото лице размер от 1942 лв, а е в общ размер от 1200 лв. (в трите дружества получавал по 400 лв. месечно), има за последица задължението да изчислява авансовите осигурителни вноски като самоосигуряващо се лице върху законоустановения минимален осигурителен доход от 420 лв., а не върху осигурителен доход от 58 лв.

Поради тези неблагоприятни за него последици от максималния размер на осигурителния доход, определен с чл. 8, ал. 1, т. 4 от Закона за бюджета на ДОО за 2012 г. в размер на 2000 лв, касационният жалбоподател настоява, че и този максимален осигурителен доход, следва да бъде намален по аналогия на чл. 4, ал. 1 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица, пропорционално на отработените дни за съответния месец. Не сочи формула, но в отговора си до длъжностното лице по чл. 40, ал. 3 КСО, наименован "Уточнение" (заверен препис на хартия от който се намира на л. 23 от делото на ПлАС) е посочил, че "максималният размер на осигурителния доход за 12 работни дни през мес. март 2012 г. е 1090,91 лв", от което може да се направи извод, че до този, посочен от него размер, жалбоподателят е достигнал така: 2000 лв: 22 раб. дни за месец март 2012 г. х 12 действителни работни дни за него извън временната неработоспособност = 1090,9090 = 1090,91 лв.

Аналогия е дума от гръцки произход и в буквален смисъл означава сходство, еднаквост. В правото (в т. ч. в съдебната практика и в правната теория) аналогия е наименованието на правна техника, чрез която се преодоляват празноти в закона или въобще в правото (разбирано като правен ред). Тази правна техника е създадена за да бъде гарантирана забраната на отказа от правосъдие (виж чл. 127, ал. 2 АПК) и е два вида: аналогия на закона (аnalogia legis) и аналогия на правото (аnalogia iuris).

Касационният жалбоподател настоява в неговия случай (т. е. индивидуално за него) да бъде намален нормативно определеният максимален осигурителен доход до размер, пропорционален на действителните работни дни за него през м. март 2012 г., по аналогия на правилото по чл. 4, ал. 1 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица за минималния осигурителен доход на самоосигуряващите се лица. Следователно той предлага в процесния случай аналогия на закона.

Аналогия на закона обаче се прилага при съществуването на два сходни (аналогични) случая, единият от които е нормативно уреден, а другият - не е (чл. 46, ал. 2, изр. първо от Закона за нормативните актове). Максимален осигурителен доход, нормативно определен за всички задължително осигурени лица, в т. ч. и за самоосигуряващите се лица, и минимален осигурителен доход, нормативно определен (само) за самоосигуряващите се лица, очевидно не са сходни (аналогични) случаи, поради което правилото на чл. 4, ал. 1 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица за пропорционално намаляване на минималния осигурителен доход, нормативно определен за самоосигуряващите се лица, не може да бъде приложено чрез правната техника аналогия на закона по отношение на нормативно установения доход за всички осигурени лица.

Аналогия на правото се прилага, когато няма сходен, нормативно уреден случай, чиято уредба да бъде приложена за неуредения случай. Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Република България - чл. 46, ал. 2, изречение второ от Закона за нормативните актове. Процесният случай очевидно не е такъв, а и касационният жалбоподател не настоява на тази разновидност на аналогията, поради което наличието или липсата на възможност за аналогия на правото в процесния случай не следва да се обсъжда.

Впрочем, пропорционалното намаляване на минималния осигурителен доход на самоосигуряващите се лица има връзка с нормативно установения за всички максимален осигурителен доход само когато самоосигуряващото се лице е осигурено и на някое от основанията по чл. 4, ал. 1 КСО и този му осигурителен доход е по-голям, равен или близък до максималния размер от

2000 лв. и изключва или допуска само в малък размер избрания от самоосигуряващото се лице осигурителен доход, върху който то определя авансовите осигурителни вноски. Очевидно прекомерно частен случай, при който няма непълнота на правото, а обратно - до 2012 г. е имало неправилна практика на осигурителните органи, обилно цитирана от жалбоподателя.

Впрочем, не само длъжностното лице по чл. 40, ал. 3 КСО и директорът на РУСО - гр. Плевен са изразили становище, че "разпоредбите, даващи възможност за пропорционално изчисляване на минималния осигурителен доход, не могат по аналогия да се прилагат по отношение и на максималния месечен размер на осигурителния доход" (стр. 3 на решение № 26 от 20.06.2012 г. на директора на РУСО). Идентично становище жалбоподателят е получил и от Националната агенция за приходите - Разяснение № 3-1677 от 23.05.2012 г. относно определяне размера на месечния осигурителен доход, върху който се дължат осигурителни вноски за лице, което е осигурено върху доходи от дейности на различни основания по чл. 4 от КСО.

Доводът, че не били внасяни дължимите за него осигурителни вноски от търговските дружества - осигурители, чиито ликвидатор е, не следва да бъде обсъждан - на първо място, защото дори да не са внесени, тези осигурителни вноски са дължими, а това означава че осигуряване и установен осигурителен доход има и на следващо място, защото за дължимите от него авансови осигурителни вноски като самоосигуряващо се лице внасянето, респ. невнасянето, на осигурителни вноски по чл. 4, ал. 1, т. 7 КСО е без правно значение. От значение е дали има друг осигурителен доход, освен този като самоосигуряващо се лице, защото, ако няма друг осигурителен доход, то всички авансови осигурителни вноски като самоосигуряващо се лице, са били неправилно изчислени върху осигурителен доход 58 лв., вместо върху нормативно определения и избран от жалбоподателя минимален месечен осигурителен доход 420 лв.

Неоснователен е и доводът, че внесените от жалбоподателя, макар в по-малък размер, авансови осигурителни вноски за месец март 2012 г. го правят осигурено лице. Защото правилото е това по § 1, ал. 1, т. 3 ДР на КСО, цитирано по-горе в тези мотиви: самоосигуряващите се лица се смятат за осигурени лица за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски. Дължими по основание и размер. Всяко отклонение от тези критерии прави осигурителните вноски недължими и поради това ирелевантни.

Водим от изложените мотиви Върховният административен съд, шесто отделение,