Решение № 5284 от 15.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3062/2026 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на началник на отдел „Миграция“ при Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР), подадена чрез процесуален представител юрисконсулт К. Гяурова. Жалбата е срещу решение № 37333 от 12.11.2025 г. по адм. д. № 6749/2025 г. по описа на Административен съд – София-град. С него по жалба на А. Ф. Х., гражданин на Ирак, е отменена заповед УРИ № 5392 ПАМ – 521 от 27.05.2025 г., издадена от началник на отдел „Миграция“ при СДВР. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл.209, т.3 от АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо него постановяване на друго решение, с което да бъде потвърдена оспорената заповед. Претендира се и присъждането на разноски и в условията на евентуалност се прави възражение за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение. Ответникът – А. Ф. Х., чрез адвокат Н. Григоров, в отговор на касационната жалба и подадено становище развива доводи за неоснователност на касационната жалба. Моли тя да бъде отхвърлена и да бъде потвърдено първоинстанционното решението. Претендира и присъждане на разноски по приложен списък по чл.80 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК. Представителят на Върховна касационна прокуратура – прокурор Найденов, счита, че касационната жалба е основателна. Предлага на съда да отмени като незаконосъобразен първоинстанционния съдебен акт, тъй като е нарушен материалният закон. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Предмет на контрол пред Административен съд – София-град е била заповед УРИ № 5392 ПАМ – 521 от 27.05.2025 г., издадена от началник на отдел „Миграция“ при СДВР, с която на основание чл. 44, ал. 1 и чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ във връзка с чл. 66, ал. 1 от ЗУБ на А. Ф. Х. е наложена принудителна административна мярка „Връщане до страна на произход“ в Ирак, като на основание чл. 39б, ал. 1 във връзка с чл. 39а, т. 2 от ЗЧРБ е определен срок от 30 (тридесет) дни за доброволно напускане на страната. С обжалваното решение е отменен обжалвания административен акт. За да постанови този резултат, административният съд е анализирал условията за законосъобразност на заповедта. Извел е, че същата е издадена от компетентен административен орган и съдържа мотиви, съгласно които заповедта е издадена поради наличието на отнет хуманитарен статут съгласно чл. 41, ал. 4 от ЗЧРБ. Но съдът е счел, че не е доказано по категоричен начин от представените по делото доказателства, че хуманитарният статут на чуждия гражданин е отнет с влязъл в сила административен акт. Съдът е приел, че с определение № 22964 от 03.07.2025 г., постановено по делото, на основание чл. 170, ал. 1 от АПК на ответника е указал доказателствената тежест, но по делото не са били приложени изрично решение № 2343 от 10.03.2025 г. на председателя на ДАБ при МС, на което последният се е позовавал в оспорената заповед, нито доказателства, че същото е връчено на А. Ф. Х., съответно, че е влязло в законна сила. Освен това в решението си административният съд е счел, че административният орган е действал в нарушение на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, тъй като е бил задължен при прилагането на принудителната административна мярка (ПАМ) да прецени семейното положение и съществуването на семейни, културни и социални връзки на лицето с държавата му по произход. Както и правото му на личен и семеен живот по чл. 8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС), без да е обосновано наличие на изключенията от това право по чл. 8, ал. 2 от ЕКЗПЧОС. Подобна преценка в случая не била направена от административния орган при издаване на оспорената заповед, което обосновавало материална незаконосъобразност на оспорения акт. Съдът е счел, че е налице и нарушение и на принципа на съразмерност по чл. 6, ал. 2 от АПК. Вследствие на гореописаното, Административен съд – София-град е постановил отмяна на оспорената пред него заповед като немотивирана, издадена при неизясняване на фактическата обстановка, без да са спазени императивните разпоредби на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ и без да са изложени мотиви за визираните в същата норма обстоятелства. Като това не давало възможност на съда да извърши преценка за съответствие на наложената мярка с целта на закона и дали с нея не се засяга в недопустима степен правото на жалбоподателя по чл. 8 от ЕКПЧ. Обжалваното решение е правилно като краен резултат, при съобразяване на изложените по-долу коригиращи мотиви. В рамките на чл. 39а, ал. 1 от ЗЧРБ се предвиждат принудителните административни мерки, които се налагат на чужденците по този закон, като с т. 2 е въведена принудителна административна мярка „връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна.“ Съгласно разпоредбата на чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ, принудителна административна мярка „връщане до страна на произход“ се прилага, когато по отношение на чужденеца има влязло в сила решение за отказ, прекратяване или отнемане на международна закрила или убежище. Според посочената норма, една от предпоставките за налагане на мярката е по отношение на лицето да има влязло в сила решение за отнемане на международна закрила по реда на ЗУБ, каквото се установява, че е налице с представеното към касационната жалба решение № 2343 от 10.03.2025 г. на председателя на Държавна агенция за бежанците (ДАБ). С това решение е отнет хуманитарния статут на А. Ф. Х.. Въпреки че в решението не е отразено да е връчено на А. Ф. Х., а само е отразено, че се счита за връчено на 03.04.2025г., с оглед факта за узнаването му в настоящото производство и липсата на данни за оспорването му от А. Ф. Х., следва да се приеме, че посоченото решение е влязло в сила. С оглед на това са налице формалните предпоставки по чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ. С обжалваното решение първоинстанционният съд неправилно се е позовал на постановеното от него определение № 22964 от 03.07.2025 г. С него административният съд е указал на ответника, че носи доказателствена тежест да установи съществуването на фактическите основания за налагане на принудителната административна мярка по чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ вр. чл. 66, ал. 1 от ЗУБ, както и изпълнението на законовите изисквания при издаване на оспорения административен акт. Съгласно чл. 170, ал. 3 от АПК съдът е длъжен да укаже на страните разпределението на доказателствената тежест. С определение № 22964 от 03.07.2025 г. административният съд е сторил това бланкетно, като не е указал конкретно на административния съд, че следва да представи посоченото в оспорената заповед решение № 2343 от 10.03.2025 г. на председателя на ДАБ. Освен общото разпределения на доказателствената тежест по чл. 170, ал. 3 от АПК, първоинстанционният съд съгласно чл.171, ал.4 от АПК е длъжен да указва на страните, че за някои обстоятелства от значение за делото не сочат доказателства. Като е допуснал нарушение на тази процесуална разпоредба, административният съд не е събрал като доказателство относимото за спора решение № 2343 от 10.03.2025 г. на председателя на ДАБ. Това е довело до необоснованост на правните изводи за липса на такова решение. Освен това следва да бъде взето предвид, че пред настоящата инстанция е представено коментираното решение № 2343 от 10.03.2025 г. на председателя на ДАБ. Именно то опровергава извода на първоинстанционния съд, че не е доказано по категоричен начин, че хуманитарният статут на чуждия гражданин е отнет с влязъл в сила административен акт. Независимо от дотук изложеното, административният съд правилно е приел, че при налагането на принудителната административна мярка административният орган е бил задължен да отчете изискванията на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, което той не е сторил. Разпоредбата на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ задължава административния орган, при прилагане на принудителната мярка, в т. ч. на принудителната мярка „връщане“, да отчита всички релевантни за индивидуалната преценка факти и обстоятелства, като спазва принципите на пропорционалност и ефективност. Разпоредбата на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ не е самоцелна, тя допуска в някои случаи при преценка на посочени в нормата обстоятелства да не се прилага ПАМ. Посочената разпоредба се явява обща спрямо тази на чл. 41, т. 4 от същия закон, както и към всяка една принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1 ЗЧРБ. Тъй като общите правни норми пораждат правно действие за всички случаи, които имат определени родови белези, административният орган е следвало да съобрази предпоставките, предвидени в чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ при издаване на процесната заповед. Затова и настоящата инстанция счита за неоснователно твърдението на касационния жалбоподател, че мотивите, изложени в докладната записка към административния акт, са достатъчни. Подобно твърдение е бланкетно и извадено от контекст в опит да се приложи изводът от ТР № 16/1975 г. на ОСГК на ВС, съгласно който е допустимо излагането на мотиви в друг документ, извън оспорения. Видно обаче от докладната записка, приложена по първоинстанционното дело (вж. л. 29), в нея също липсва обсъждане на обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, каквото разпоредбата налага. В случая, съобразно данните по преписката и приложените доказателства, се установяват следните обстоятелства: А. Ф. Х. е завършил основното си образование в Република България, като е налице удостоверение за завършен осми клас; има завършено обучение по български език; пребивава в Република България продължителен период от време; извършва трудова дейност на територията на страната; майката, братът и сестрата на А. Ф. Х. имат българско гражданство и живеят на територията на страната; има сключен граждански брак на територията на страната с Р. Х., както и родено в България тяхно дете. Тези обстоятелства в съвкупност водят до извод за интеграцията на А. Ф. Х. в Република България и изградени семейни и социални връзки именно с тази държава. От друга страна, семейните, културните и социалните връзки на жалбоподателя със страната му на произход – Ирак, не са изследвани и обсъдени от административния орган. В оспорената заповед, както и в предложението за издаването й липсват каквито и да е мотиви досежно обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ по отношение на чуждия гражданин - семейното му положение и съществуването на семейни, културни и социални връзки на лицето с държавата му по произход. Както и обсъждане на правото му на личен и семеен живот по чл. 8 от ЕКЗПЧОС, без да е обосновано наличие на изключенията от това право по чл. 8, ал. 2 от ЕКЗПЧОС. В тази част мотивите на първоинстанционния съд са обосновани и в съответствие с приложимите посочени разпоредби. С оглед на гореизложеното, административният съд е достигнал до правилен извод за незаконосъобразност на административния акт, макар и да не е посочил, че е налице на съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Независимо че в случая са били налице формалните предпоставки по чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ, следва да се преценят и обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. Както бе разгледано, органът не е събрал и анализирал всички относими доказателствата, като по този начин не е дал обоснована правна оценка на релевантните факти. Оспорената заповед е издадена и без административният орган да е преценил налице ли са факти, които биха могли да доведат до нарушаване на правото на личен и семеен живот на чужденеца по смисъла на чл. 8 от ЕКПЧ. Несъобразяването с чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ от страна на административния орган не дава възможност на съда да прецени дали с наложената ограничителна мярка не се засягат в недопустима степен правата на чужденеца – въпросните обстоятелства подлежат на преценка от административния орган. По тези доводи обжалваното решение като краен резултат е съобразено с материалния закон, достига до обоснован правен резултат и не страда от релевираните с касационната жалба пороци. Затова то следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора искането на ответника за присъждане на разноски като основателно следва да бъде уважено. Разноските са своевременно поискани и доказани. По представения списък по чл. 80 от ГПК се доказва заплащането на адвокатско възнаграждение в размер на 613 (шестстотин и тринадесет) евро. Неоснователно е възражението на процесуалния представител на касатора за прекомерност на адвокатското възнаграждение, тъй като същото е претендирано в размер, близък до минималния, съгласно чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Поради това и на основание чл. 143, ал. 3 от АПК СДВР следва да заплати на А. Ф. Х. сумата от 613 евро разноски по делото за адвокатско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,