Решение № 12840 от 11.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7189/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 - 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Х. И. срещу решение 14012 от 23.04.2025 г., постановено по административно дело 9691/2024 г. от Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата ѝ срещу мълчалив отказ на Изпълнителния директор на НАП да ѝ изплати обезщетение за неизползван платен отпуск в размер на 58 дни за периода 06.03.2017г. 05.03.2019 г. за времето, през което служебното ѝ правоотношение е било незаконосъобразно прекратена. По наведени доводи за неправилност на решението като незаконосъобразно се иска отмяната му и постановяване на ново по съществото на спора, с което бъде задължен Изпълнителният директор на НАП да ѝ заплати обезщетение в размер на 8485,68 лв. за 58 дни неизползван платен годишен отпуск за периода на незаконното уволнение за периода 06.03.2017 г. -04.03.2019 г. вкл. ведно с мораторна и законна лихва, считано от 20.09.2024 г. - датата на прекратяване на служебното ѝ правоотношение до окончателното изплащане на сумата и направените деловодни разноски.

Ответникът по касационната жалба Изпълнителният директор на Национална агенция за приходите (НАП) чрез процесуален представител в съдебно заседание и в представен от последния писмен отговор оспорва жалбата и моли съда да постанови решение, с което да остави в сила обжалваното решение и му присъди деловодни разноски юрисконсултско възнаграждение.

Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд (ВАС), състав на Пето отделение, при извършената служебно проверка на атакуваното решение по реда на чл. 218, ал. 2 АПК и предвид наведените в касационната жалба доводи, приема за установено следното:

Обжалваното решение е недопустимо, като постановено от некомпетентен съд и следва да бъде обезсилено.

Жалбодателката е подала жалба срещу мълчалив отказ на Изпълнителния директор на НАП да постанови заповед, с която да разпореди да ѝ бъде изплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по подадено от нея заявление от 19.08.2024 г., както следва:

1. За периода от 06.03.2017 г. до 05.03.2019 г. общо 58 работни работни дни за времето през което е била незаконно уволнена;

1. За периода от 01.01.2023 г. до 31.12.2023г. в размер на 13 работни дни;

1. За периода от 01.01.2024г. до 12.02.2024 г. (вкл.) в размер на 5 работни дни;

1. Заплащане на мораторна лихва в размер на 8788,74 лв., считано от 20.09.2024 г. датата на прекратяване на служебното ѝ правоотношение, като и законна лихва и направените деловодни разноски.

На първо място съдът неправилно приема, че в случая се касае до обжалване на мълчалив отказ да се издаде административен акт, тъй като от съдържанието на жалбата може да се направи извод, че в случая се касае до предявен имуществен иск по чл. 125 във вр. с чл. 61, ал. 2 от Закона за държавния служител (ЗДСл, при което не е извършена дължимата проверка за допустимост на жалбата, която по съществото си представлява искова молба за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск при прекратяване на служебно правоотношение. По съществото си този иск е имуществен и следователно попада в категорията на исковете по чл. 125 ЗДСл, която е норма от специален закон и изключва приложението на чл. 203 и сл. АПК и съгласно която тези искове се разглеждат по общия ред - т.е. по реда на ГПК от общите съдилища. В случая отправеното искане от И. към Изпълнителния директор на НАП да издаде заповед за изплащане на дължимите обезщетения неправилно е възприето като начало на административно производство, тъй като същото има характер на покана за доброволно изпълнение на задължението на органа по назначението да и изплати обезщетение за неизползван отпуск, съгласно чл. 61 ЗДСл и чл. 7 от Директива 2003/88ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 г. отосно някои аспекти на организацията на работното време и приетото от в решение от 25.6.2020 г., постановено по съединени дела С-762/18 и С-37/19 на СЕС.

Поради изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение следва да бъде обезсилено като недопустимо, а делото изпратено по компетентност на Софийски районен съд.

За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че първоинстанционният съд не е извършил дължимата проверка за вида и характера на жалбата предвид петитума на същата, не е съобразил и разпоредбата на чл. 124 ЗДСл, определяща изчерпателно кои спорове по ЗДСл се разглеждат от административните съдилища, а исканията в жалбата не попадат в нито една от хипотезите посочени в него. Освен това в обжалваното решение липсва произнасяне по всички направени искания, посочени по-горе и формулирани от АССг в разпореждането 20205 от 16.10.2024 г., като съдът се е произнесъл само по първото от тях и то без да са изяснени в пълнота относими и значими за случая факти и обстоятелства, като не е посочена и доказателствена тежест, която носят страните.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 3 АПК, Върховният административен съд, Пето отделение