Решение № 155 от 22.05.2009 г. на ВКС по н. д. № 130/2009 г.

Решение № 155 от 22.05.2009 г. на ВКС по н. д. № 130/2009 г., III н. о., НК, докладчик съдията Елияна Карагьозова Производството е образувано на основание касационна жалба на подсъдимата Т. Б. Б. и касационна жалба на гражданските ищци и частни обвинители К. Г. С.,С. М. П. и Д. И. Т. срещу въззивно решение № 594 от 26.01.2009 г. по в.н.о.х.д. № 1139/08 г. по опаси на Софийския апелативен съд. В жалбата на подсъдимата се релевира касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Поддържа се, че решението е постановено в нарушение на закона. Подсъдимата не е допуснала нарушение на правилата за движение по пътищата, което да е в причинно следствена връзка с настъпилото ПТП и последиците от него. Действията на пострадалия С. Т., който хванал волана на автомобила и го извил в дясно, което е променило посоката му на движение е причина за промяна на траекторията на движение на автомобила управляван от подсъдимата, страничното приплъзване достигане до дясната канавка встрани от пътя и преобръщането му в затревената площ. Прави се искане да се отмени обжалвания съдебен акт и подсъдимата оправдае по повдигнатото и предявено й обвинение. В жалбата на гражданския ищец и частен обвинител К. Г. С. се правят оплаквания за неправилно приложение на закона в частта в която подсъдимата е оправдана относно визираното нарушение по чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, в нарушение на процесуалните правила е прието, че гражданският ищец и частен обвинител С. страда от психически недостатък и показанията му са изключени от доказателствения материал. Обжалва се и начина на изтърпяване на наказанието, като жалбоподателят счита, че същото следва да бъде ефективно. В гражданската част обжалва отхвърлянето на граждански му иск за разликата до предявеният размер от 100 000 лева. В жалбата на гражданските ищци и частни обвинители С. Мирчева П. и Д. И. Т. се правят доводи за процесуални нарушения - неправилно показанията на пострадалия С., пътувал в автомобила на подсъдимата са изключени от доказателствата. Въззивната инстанция се е позовала на заключението на съдебно-психиатричната експертиза, която е изключила възможността С. да възпроизвежда паметови следи от събитията на които е бил очевидец, докато експертите-психиатри пред Окръжния съд - София са твърдели, че той е "здрава личност". Съгласно заявеното от него, загиналият Т. не е въздействал върху волана, а единствено несъобразената скорост е причина за настъпилия тежък съставомерен резултат. Прави се довод и за явна несправедливост на наказанието. Иска се да бъде увеличено по размер, а дори и в определения размер-да се изтърпи ефективно. В гражданската част се иска уважаване на гражданската претенция в пълния й размер. Иска се отменяване на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура намира жалбата на подсъдимата за основателна. Върховният касационен съд, за да се произнесе съобрази следното: С горната присъда Софийският окръжен съд е признал подсъдимата Т. Б. Б. за ВИНОВНА в това, че на 05.04.2005 г. около 15.30 часа, на автомагистрала "Тракия", в района на 30-ти километър в посока София- П., при управление на моторно превозно средство-лек автомобил "Пежо-206" с рег. № С* масленозелен на цвят, е нарушила правилата за движение визирани в чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП, чл. 20, ал. 1 ЗДвП, чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП и по непредпазливост е причинила смъртта на С. И. Т. на 22 години и две тежки телесни повреди и множество средни телесни повреди на К. Г. С. на 26 г., поради което и на основание чл. 343, ал. 4, пр. 1, алт. 1, пр. 2, алт. 1, вр. с ал. 3, б. "б", пр. 1 вр. с ал. 1 б. "б" и б. "в" вр. с чл. 342, ал. 1 и чл. 54 НК Я ОСЪДИЛ на ТРИ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, изтърпяването на което наказание е ОТЛОЖИЛ на основание чл. 66, ал. 1 НК за изпитателен срок от ЧЕТИРИ ГОДИНИ. На основание чл. 343г НК съдът е ЛИШИЛ подсъдимата от правото да управлява моторно превозно средство за срок от ТРИ ГОДИНИ от влизане на присъдата в сила. Съдът е ОСЪДИЛ подсъдимата ДА ЗАПЛАТИ на С. М. П. и И. С. Т. сумата от по 40 000/четиридесет хиляди/лева на всеки от тях представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие смъртта на сина им Спас И. Т., ведно със законните последици, като е ОТХВЪРЛИЛ исковете за разликата до 70 000 лева, предявен от всеки от тях. ОСЪДИЛ е подсъдимата ДА ЗАПЛАТИ на К. Г. С. обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 60 000 (шестдесет хиляди) лева, ведно със законните последици. ОТХВЪРЛИЛ е иска за разликата до предявеният му размер от 100 000 лева. С обжалваното решение Софийският апелативен съд е ИЗМЕНИЛ присъдата, като е ОПРАВДАЛ подсъдимата Т. Б. относно допуснато нарушение на правилата за движение по пътищата - чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП. ИЗМЕНИЛ е присъдата в частта, с която подсъдимата е осъдена да заплати обезщетение за вреди в полза на гражданския ищец И. Т., като е ОСЪДИЛ подсъдимата Т. Б. ДА ИЗПЛАТИ присъденото обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000 лева в полза на гражданския ищец Д. И. Т. ПОТВЪРДИЛ е присъдата в останалата й част. По ЖАЛБАТА на подсъдимата: Поддържа се, че възприетият от въззивния съд извод досежно виновно поведение от страна на подсъдимата за настъпилия престъпен резултат е неправилен. Като аргумент се твърди, че Б. е можела до продължи управлението на автомобила, с конкретната скорост от 130 км/ч. в описания пътен участък на автомагистралата и при необходимост и по нейна преценка е можела да намали скоростта и спре плавно автомобила. Поддържа се също, че след като пострадалият Т. е оказал въздействие върху волана на автомобила управляван от подсъдимата, последната е била поставена в невъзможност да предприеме каквото й да е полезно действие по отношение на управлението му, от което следва, че настъпването на ПТП е било неизбежно. В този смисъл подсъдимата чрез защитника си счита, че тя не е допуснала нарушение на правилата за движение по пътищата, което да е в пряка причинно следствена връзка с настъпилото ПТП и последиците от него. По същество с изложените доводи, подсъдимата намира, че потвърждавайки осъдителната присъда срещу нея, въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон, основание по чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. с чл. 24, т. 1 НПК за отменяване на съдебния акт и оправдаване по повдигнатото обвинение. Жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА: Решението на въззивния съд е постановено в съответствие със закона. За да приеме виновно, противоправно поведение на подсъдимата, което се намира в причинна връзка с настъпилия тежък резултат, въззивният съд е анализирал пълно и обстойно всички доказателства по делото относими към предмета на обвинението по чл. 343 НК. В правомощието си на втора инстанция по фактите и приложението на закона, съдът е направил нова оценка на доказателствата, от които е изключил като годен доказателствен източник показанията на пострадалия св. К. За да стори това, съдът се е позовал на заключението на комплексната съдебно- психиатрична психологична и неврологична експертиза, съгласно която не може еднозначно и категорично да се приеме, че възприятията на свидетеля са обективни както в качествено отношение, така и в хронологична последователност. Посочено е, че не може да се приеме, че свидетелят е в състояние да възпроизведе точно и подробно обстоятелствата непосредствено преди и по време на инцидента, като същевременно липсват обективни критерии, по които може да се приеме, че е възможно пълно възстановяване на спомените на С. около инцидента. В заключението (л.58 от сл.д. 135/06 г. т. 2), както и в съдебно заседание пред двете предходни инстанции, експертите са посочили, че освидетелстваният не е в състояние да дава достоверни показания за възприетите от него факти непосредствено преди катастрофата. Пострадалият е получил тежка черепно мозъчна травма, довела до контузия на мозъка, травмена болест, цефалгичен синдром, около 20 дни е бил в кома, в тежко разстройство на съзнанието, последвано от период на ретроградна амнезия (липса на спомен за обстоятелствата преди катастрофата). Въпреки, че в следващите няколко месеца С. е възстановил паметовите си функции и възпроизвежда обстоятелства около катастрофата, експертите приемат, че липсват обективни критерии по които да се приеме, че може да възстанови напълно спомените си около инцидента. Активният период на възстановяване на спомените е около година, който към момента на изготвеното заключение- 09.10.2006 г. е вече преминал, поради което не може да се очаква напълно възстановяване на спомените. По същество въз основа на това заключение въззивният съд е приел, че по отношение на св. С е налице хипотезата на чл. 118, ал. 3 НПК, тъй като съществува психически недостатък (не е способен да възпроизведе фактите около събитието, респ. да дава достоверни показания). На това основание е прието, че той е негоден да участва в наказателното производство в качеството на свидетел, поради което показанията му следва да се изключат от доказателствената съвкупност. С оглед депозираното заключение и заявеното от експертите, съдът е приел, че показанията му, депозирани на досъдебното следствие и в съдебно заседание, в които е заявил, че загиналият при катастрофата Спас И. не е упражнявал въздействие върху волана на управлявания от подсъдимата автомобил, не следва да се обсъждат. Предвид категорично ангажираното становище на изслушаните експертизи - първоначална и повторна относно психическата годност на пострадалия С. да депозира обективни, пълни и достоверни показания, както и на обстоятелството, че не съществуват медицински критерии, въз основа на, които безусловно да се констатира възстановяване на спомена при претърпени тежки мозъчно черепни травми (възстановяването на мозъка може да продължи, но споменът никога няма да се възстанови - Д-р Рязков, съд зас. от 15.12.2008 г.), правилно въззивният съд е изключил показанията на в. К. С. от доказателствения материал. Изключвайки посочените показания, съдът е направил обстоен анализ на всички действия свързани с управлението на автомобила от подсъдимата, подложил на задълбочен анализ всички доказателства по делото. Детайлно е изследвано заключението на автотехническата експертиза, която е дала отговори на всички въпроси касаещи механизма на деянието, допуснатите нарушения на правилата за движение по пътищата, поведението на подсъдимата като участник в движението, обясненията на подсъдимата. На л. 93 от възз. дело съдът е приел, въз основа на обясненията на подсъдимата и липсата на други гласни доказателства, че докато колата на подсъдимата се е намирала в опасна близост да мантинелата на лявото платно за движение, пострадалият Спас Т. се намесил в управлението, като хванал волана на автомобила и го извил рязко в дясно, което е обусловило последващото отклонение на посоката му на движение вдясно от пътя и последващия удар и преобръщане. Същевременно съдът е приел, че този факт не променя извода за ангажираната наказателна отговорност на подсъдимата по повдигнатото й обвинение. Това е така, защото с оглед установените допуснати от подсъдимата нарушения на правилата за движение по пътищата визирани в чл. 20, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 изр. 2 ЗДвП, поведението на загиналия Т. чрез намесата в управлението на автомобила, не се намира в пряка причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат. Изводите на съда са правилни. От приетите за установени фактически положения по делото е видно, че подсъдимата не е упражнявала контрол върху управляваното от нея моторно превозно средство. От доказателствата става ясно, че преди инцидента, в продължение на 200 метра, автомобилът се е отклонявал плавно в ляво при условията на странично плъзгане, без подсъдимата да възприеме опасността от удар в крайната лява част на платното за движение и да използва спирачната система. Установено е от експертите по делото, че времето за което това разстояние е било изминато е било достатъчно, за да реагира адекватно, като намали скоростта на движение, включително и да предприеме спиране на автомобила. Подсъдимата е управлявала автомобила със скорост 130 км./ч. (приета от нейните обяснения), при непрекъснато и продължаващо отклонение от посоката му на движение в ляво, достигаща отстояние с лявата част на левия габарит на автомобила 0.09 м. вдясно от левия край на асфалтовото покритие на пътя, а левите гуми са били на разположени на около 0.20 м.надясно от левия ръб на асфалтовото покритие, или в непосредствена близост до левия край на асфалта и намиращата се там предпазна мантинела (закл. на АТЕ-л.6 от дос.пр.), което отклонение тя не е овладяла респ.не е предприела действия за предотвратяване на съществуващата опасност от инцидент на пътното платно. Правилно е прието, че опасността за движение е възникнала за подсъдимата именно от този момент, в който тя не е противодействала на продължителното отклонение на посоката на движение, продължила е да се движи със същата скорост и не е извършила никакви действия с които да предотврати създадената от нея опасност. Оставените в пътния участък следи от автомобилни гуми сочещи на придвижване чрез плъзгане, както и обясненията на подсъдимата, както и липсата на обективни причини (технически или състоянието на пътното платно) за това отклонение, навлизането в опасна близост до края на пътното платно, района на банкета и предпазната мантинела, потвърждават извода, че подсъдимата не е упражнявала необходимия контрол в съответствие с изискванията на закона върху управляваното от нея превозно средство, така че да не допусне настъпването на пътнотранспортното произшествие и да запази живота и здравето на пътуващите в автомобила пострадали лица. В този смисъл, липсата на действия предотвратяващи възможността за настъпване на тежкия инцидент, при възникналото отклонение и липсата на обективни причини за това, са обусловили верния извод, че подсъдимата сама се е поставила в невъзможност да контролира автомобила и посоката му на движение, с което е допуснала нарушение на разпоредбата на чл. 20, ал. 1 ЗДвП, която повелява, че водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват. Подсъдимата е нарушила и разпоредбата на чл. 20, ал. 2 изр. 2 ЗДвП, съгласно която водачите са длъжни да направят всичко възможно, за да намалят скоростта или да спрат превозното средство. Прието е въз основа на заключението на вещите лица и данните по делото, че подсъдимата обективно е имала възможност да предприеме действия с които да избегне опасната близост на автомобила с края на платното в рамките на изминатия участък от 200 метра в ляво, като намали скоростта в момента, в който е възприела започналото отклонение в посоката на движение на автомобила и дори да извърши безопасно спиране в аварийната лента на автомагистралата. Липсата на такива действия, потвърждава поведението на подсъдимата при управление на автомобила, а именно загуба на контрол върху автомобила и липса на действия за предотвратяване на опасността от напускане на пътната лента и установяването на автомобила в опасно близост с предпазната мантинела, респ.не е предотвратила последващ пътен инцидент. По същество, ако не бе извършена маневрата завой в дясно, при установената липса на активни действия, ударът би настъпил в лявата мантинела на пътното платно, граничещо с насрещната лента за движение. В този смисъл с допуснатите нарушения подсъдимата обективно е създала предпоставки за настъпване на пътнотранспортно произшествие, поради което приетата от въззивния съд намеса на загиналия Т. в управлението на автомобила правилно не е квалифицирана в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Цитираното от въззивния съд решение № 660 от 10.07.1963 г. на ВС НРБ е относимо към разглеждания случай. Пострадалият по това дело "хваща" волана и го "завъртва" на ляво, за да предотврати неизбежен сблъсък на леката кола управлявана от подсъдимия с несъобразена скорост, в спрял товарен автомобил. Затова по делото съдът е заключил, че"когато водачът на моторно превозно средство в резултат на допуснатите от него нарушения на правилата за движение по улиците и пътищата е създал предпоставките за настъпването на едно неизбежно автопроизшествие, последвалата неправомерна намеса на трети лица в дейността му по управлението на превозното средство не може да бъда причина или съпричина за настъпилите обществено опасни последици". В настоящия случай настъпилият вредоносен резултат е в причинна връзка с неправомерното поведение на подсъдимата като водач на моторно превозно средство. Ако подсъдимата беше упражнила контрол върху управлявания от нея автомобил, тя би взела мерки за предотвратяване на възникналата в предходен момент опасност, която неминуемо би се реализирала в лявата мантинела на магистралата, ако не бе въздействано върху волана на автомобила чрез навиването му в дясна посока. Всъщност резкия завой в дясно е защитна реакция на извеждане на автомобила от опасното положение в което се намира. Това опасно положение обаче е създадено именно от подсъдимата, поради което тя не би могла да черпи права и да поддържа липса на причинна връзка с последващия тежък инцидент, независимо от приетата намеса на загиналия Т. В този смисъл възражението, че подсъдимата няма вина за настъпилия инцидент, тъй като с намесата на Т. тя е била поставена в невъзможност да предприеме действия с които да предотврати настъпването на произшествието е неоснователно. Съдът е отговорил на довода. Съображенията в мотивите са съответни на обективните факти по делото. Подсъдимата не е извършила активни действия с които да предотврати възникналата опасност преди намесата на Т., като овладее автомобила чрез извеждането му от състояние на странично плъзгане, поради което от цялостното й поведение не може да се изведе извод, че тя обективно е имала възможност да избегне произшествието чрез конкретно противодействие. В този смисъл е заключението на АТЕ т. 11 на дос.пр. Следователно, неправомерното поведение на подсъдимата при управление на автомобила и създадените от нея условия за неизбежно възникване на последвалото произшествие се дължи единствено на нейното виновно поведение. Като е приел, че авторството на деянието е доказано и подсъдимата е осъществила престъпния състав на повдигнатото по чл. 343 НК обвинение, и е потвърдил осъдителната присъда срещу нея, въззивният съд не е допуснал нарушение на материалния закон. Решението е законосъобразно, тъй като е налице съответствие между установените по делото факти и тяхната правна оценка. По ЖАЛБАТА на частните обвинители и граждански ищци С. П. и Д. ТРЕНЧЕВА: В жалбата чрез адв. Пл. А. от САК се прави искане за изменяване на решението и налагане на по-тежко наказание на подсъдимата, както и уважаване на гражданските искове в пълните им размери. В жалбата на повереника на П. и Т. Х. Х. се поддържа довод за съществено процесуално нарушение, както и за явна несправедливост. Иска се наказанието да бъде увеличено, както и да се постанови ефективно изтърпяване, а гражданските искове да се уважат в пълните им размери. Жалбата е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА: Поддържа се, че неправилно съдът е изключил от доказателствения материал показанията на св. К. С., позовавайки се на заключението на съдебно психиатричната експертиза. В решението си по-горе, настоящият състав обсъди мотивите на въззивния съд, с които е приел, че по отношение на свидетеля С са налице условията на чл. 118, ал. 3 НПК. Съгласно разпоредбата на чл. 144, ал. 2, т. 5 НПК експертизата е задължителна, когато съществува съмнение относно способността на свидетеля с оглед на неговото физическо и психическо състояние правилно да възприема фактите, които имат значение за делото, и да дава достоверни показания за тях. По делото са назначени и изслушани две съдебно психиатрични експертизи в състав - психолог, психиатър и невролог, респ.неврохирург. Както първоначалната експертиза, така и повторната назначена на досъдебното производство на основание чл. 153 НПК, депозират последователно и категорично заключение, именно: от медицинска гледна точка и при възстановяване на паметовите нарушения не може еднозначно и категорично да се приеме, че показанията на свидетеля К ще бъдат напълно достоверни, както в качествено отношение, така и в хронологична последователност. Повторната комплексна съдебно-психиатрична, психологична и неврологична експертиза в състав Н. И. магистър съдебен психолог, специалист по клинична психология при Института по психология - София, Д-р Екатерина Георгиева - съдебен психиатър в Областен диспансер за психични заболявания - София и Д-р Р. Д. Рязков - неврохирург при МБАЛ "Св. Анна", изготвена на 09.10.2006 г. въз основа както на медицинската документация, така след освидетелстване на К. С. са потвърдили заключението на първоначалната експертиза. Експертите са заявили категорично и в съдебните заседания проведени пред първоинстанционния съд и пред въззивния съд, че осв. К. С. НЕ Е В СЪСТОЯНИЕ ДА ДАВА ДОСТОВЕРНИ ПОКАЗАНИЯ ЗА ВЪЗПРИЕТИТЕ ОТ НЕГО ФАКТИ НЕПОСРЕДСТВЕНО ПРЕДИ КАТАСТРОФАТА. Заключението на експертите означава, че по отношение на св. К е налице хипотезата на чл. 118, ал. 3 НПК, съгласно която, не могат да бъдат свидетели лицата, които поради физически или психически недостатъци не са способни за възприемат правилно фактите, имащи значение за делото, или да дават достоверни показания за тях. Ангажирането на становище от страна на компетентни медицински лица е достатъчно основание за съда да изключи показанията на К. С. от доказателствения материал. Касационната инстанция няма правомощието да променя приетата фактическа обстановка, но дори и при тези констатации, наказателната отговорност на подсъдимата не отпада, тъй като с доказаните нарушения на правилата за движение по ЗДвП, същата е създала предпоставките за настъпилия тежък инцидент. В този смисъл, въпреки новата оценка на доказателствата по делото, процесуалните права на частните обвинители не са ограничени, предвид крайния изход на делото. Затова постановявайки решението си въз основа на доказателствата по делото - гласни и писмени, извън показанията на св. К, въззивният съд не е допуснал нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 1 вр.с ал. 1, т. 2 НПК. Доводът за явна несправедливост на наказанието също е неоснователен. Преценката на предходните съдилища за наказание в атакувания размер, респ.начин на изтърпяване е направена след обсъждане на всички обстоятелства по чл. 301, ал. 1, т. 3 и т. 5 НПК. Видно от мотивите, които се споделят от касационния състав, наказанието на подсъдимата е определено при условията на чл. 54 НК при превес на смекчаващи отговорността обстоятелства. Наказанието е справедливо, съобразено с характеристичните данни за подсъдимата, ниската степен на обществена опасност предвид чистото съдебно минало, трудова ангажираност и семейния й статут-самотен родител на малолетно дете. Правната норма на чл. 343, ал. 4, пр. 1 алт. 2 вр. с ал. 1, б. "б" и " в" НК предвижда наказание от три до десет години лишаване от свобода. Независимо, че наказанието е определено в долната му граница, същото не е явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК. За да е налице основание за подобен извод, следва наказанието очевидно да не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от Наказателния кодекс. Основание за такава преценка не е налице, поради което потвърждавайки наказанието въззивният съд не е допуснал нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 5 вр. с ал. 1, т. 3 НПК. Изложеното се отнася и до начина на изтърпяване на наказанието. Правилно е прието от съдилищата, че наказанието не следва да се изтърпява ефективно. Разпоредбата на чл. 66, ал. 1 НК е приложима когато съдът прецени, че материално правните предпоставки са налице и целите на наказанието могат да се изпълнят в условията на отложено изтърпяване. В случая липсата на предходно осъждане и преценката, че за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправянето на подсъдимата не е наложително да се търпи реално, са обусловили верния извод за прилагане института на условното осъждане. С наложения по-дълъг изпитателен срок от четири години, съдът е постигнал необходимата справедливост в съответствие и с изискванията на чл. 35 НК - наказанието да е съответно на престъплението. Жалбата касаеща гражданската част на въззивното решение е ОСНОВАТЕЛНА. Размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди на майката на загиналия Спас Т. не отговаря на причинените й морални страдания. Гражданската ищца С. П. до края на живота си ще чувства липсата на загиналия си син. Пострадалият е бил на 22 години, млад, здрав човек в разцвета на силите си. Загубата е необратима, но моралното страдание на майката следва да се възмезди в размер съответстващ на тежкия резултат. В този смисъл касационният състав прецени, че сумата от 40 000 лева не отговаря на принципа за справедливост визиран в чл. 52 ЗЗД. За причинената смърт общо е присъдена сумата 80 000 лева на родителите на Т. Отчитайки всички обстоятелства по делото, включително и липсата на съпричиняване, съдът увеличи обезщетението от 40 000 лева на 70 000 лева за майката на загиналия, ведно със законните последици. По отношение на встъпилата като наследник на починалия баща - гражданска ищца Д. Тренчева - сестра на Т., сумата се явява справедлива. По ЖАЛБАТА на частния обвинител и граждански ищец К. СИМЕОНОВ: Същата е НЕОСНОВАТЕЛНА: Доводът за процесуално нарушение, поради изключването на показанията на свидетеля от доказателствения материал е неоснователен. След като на свидетелят е призната обективна невъзможност да бъде свидетел съгласно чл. 118, ал. 3 НПК, съдът не може да изключи компетентното експертно заключение, респ. да възприеме за достоверни депозираните от него показания. Размерът на присъденото обезщетение е справедлив и съответен на причиненото увреждане. Взети са предвид претърпените от С. болки и страдания, съобразена е разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Основание за увеличаването не е налице. С оглед на изложените мотиви, въззивното решение следва да се измени в гражданската част касателно гражданската ищца С. П. на основание чл. 354, ал. 2, т. 5 НПК, като се увеличи присъденото обезщетение до предявеният размер от 70 000 лева, ведно със законните последици. Следва да се увеличи и размера на държавната такса със сумата 1 800 лева, съставляваща 6 % върху увеличението от 30 000 лева. Предвид характера на общото предписание на чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП, правилно съдът е оправдал подсъдимата по обвинението за инкриминирано нарушение. Правно значими за наказателната отговорност на подсъдимото лице са само нарушенията, които се намират в причинно-следствена връзка с вредоносния резултат, без които последният не би настъпил. В случая специалните правила за движение визирани в чл. 20 ЗДвП са в причинна връзка със съставомерните последици и тяхното нарушение обуславя отговорност по чл. 343 НК. В останалата част решението като правилно и законосъобразно, следва да се остави в сила, поради което Върховният касационен съд, трето наказателно отделение