Решение № 9272 от 12.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 5584/2016 г.

Решение № 9272 от 12.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 5584/2016 г., III о., докладчик съдията Юлия Раева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на "К. К." АД, чрез процесуалния му представител адв. Дюлгерова срещу Решение № 1870 от 18.03.2016 г., постановено по адм. дело № 9791/2015 г. по описа на Административен съд С.-град. В касационната жалба са изложени доводи за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 209, т. 3, предложение 1 от АПК. Иска се отмяната му, като се постанови друго по съществото на спора, с което се уважи предявеният иск. Претендира разноски пред двете инстанции. Ответната страна - Агенция "Митници" не представя отговор по касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Като обсъди становищата на страните и представените по делото доказателства, настоящата инстанция установи следното: Касационната жалба е подадена срещу решение, което подлежи на обжалване, от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и при спазване на срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. По същество касационната жалба е частично основателна. С обжалваното решение Административен съд С.-град е отхвърлил иска на "К. К." АД, предявен срещу Агенция "Митници" с правно основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) за присъждане на обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на размер на 960 лв., представляващо заплатено от дружеството възнаграждение за адвокат и лихви в размер на 293,53 лв. във връзка с обжалването на Наказателно постановление № 92/19.07.2010 г. на началника на М. А. С. и е осъдил ищеца да заплати разноски по водене на делото 568 лв., от които 250 лв. възнаграждение за вещо лице и 318 лв. юрисконсултско възнаграждение. За да постанови този резултат, административният съд е приел, че не са налице кумулативно изискуемите законови предпоставки на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на ответника. Според съда разноските за заплащане на адвокатско възнаграждение не съставляват вреда по смисъла на чл. 4, вр. чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и не са в пряка причинно-следствена връзка с отмененото наказателно постановление. Настоящата инстанция счита, че постановеното решението е валидно и допустимо. Решението е също така правилно в частта, в която искът е отхвърлен, но по различни от изложените в него мотиви. В частта на присъденото юрисконсултско възнаграждение е постановено в нарушение на материалния закон -касационно основание по чл. 209, т. 3, предложение 1 от АПК. Предявеният пред съда иск намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, съгласно която държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Обратно на изложените в обжалваното решение мотиви, в Т. Р. № 1 от 15.03.2017 г. на Общото събрание на колегиите във Върховния административен съд по Тълкувателно дело № 2 от 2016 г. се приема, че при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон. В случая е безспорно установено, че е налице отменен с влязло в сила съдебно решение акт - наказателно постановление. Този акт, макар и да не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, е издаден при упражняване на санкционираща административна дейност, с което е изпълнена първата предпоставка по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. От събраните доказателства обаче не се установява, че касационният жалбоподател е претърпял вреда в пряка причинна връзка с отмененото наказателно постановление, тъй като липсва идентичност на дружеството, което е било страна и е заплатило адвокатското възнаграждение в съдебното производство по обжалване на наказателното постановление - "К. Е." ООД и дружеството-ищец в исковото производство - "К. К." АД. Този факт не рефлектира върху допустимостта на иска. Процесуалната легитимация се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право. Докато процесуалната легитимация следва от твърдението на ищеца кой е носителят на правото, то материалноправната легитимация дава отговор на въпроса за титулярството на гражданското правоотношение - кой е носител на правото и кой е носител на съответното му задължение. Съответствието между процесуалноправната и материалноправната легитимация е въпрос по същество, който обосновава основателността, но не и допустимостта на иска. Следователно административният съд е обосновал правилен извод, че предявеният иск от "К. К." АД по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ срещу Агенция "Митници" е допустим. По своето същество искът е неоснователен. Между страните не се спори и това се установява от представените доказателства, че платец на адвокатското възнаграждение е "К. Е." ООД ЕИК *********, което дружество е и жалбоподател в съдебното производство по обжалване на НП. Това дружество обаче не е ищец в исковото производство, а ищец е друго дружество - "К. К." АД ЕИК *********, което пък не е било страна в съдебното производство по оспорване на НП. "К. К." АД твърди, че е титуляр на вземането за разноски във връзка с обжалването на процесното НП по силата на договор за цесия. В тази връзка като доказателство в първоинстанционното производство е представен договор за цесия от 25.05.2015 г., сключен между "К. Е." ООД и Н. И. К. Лимитед, дружество регистрирано по законите на република Кипър. С посочения договор е предвидено вземането за разноски във връзка със съдебното обжалване на Наказателно постановление № 92/19.07.2010 г. на началника на М. А. С. да се прехвърли с цесия от "К. Е." ООД на Н. И. К. Лимитед. Като възнаграждение по договора за цесия е определена сума, която е равна на цедираното вземане. Задължението на цесионера да плати договореното възнаграждение е погасено чрез прихващане, предвидено в същия договор. По делото е представен още един договор за цесия, съгласно който Н. И. К. Лимитед прехвърля вземането за разноски още веднъж - в полза на "К. К." АД - ищец в първоинстанционното исково производство и касационен жалбоподател в настоящото производство. По този договор отново е предвидено възнаграждение, равно на цедираното вземане със срок на плащане до 31.12.2016 г. по посочена от цедента банкова сметка. При така установените факти и обстоятелства настоящият съдебен състав приема, че няма идентичност на предмета на договорите за цесия и предмета на исковата молба. В договорите за цесия се прехвърля вземането за разноски, а в исковата молба се претендира право на обезщетение за вреди. Касационният жалбоподател в разрез с обективираната воля в договора за цесия твърди, че предмет на цесията и предмет на исковата молба е едно и също вземане. Това не е така. Предмет на цесията е вземането за разноски, а в исковото производство се претендира правото на обезщетение. На следващо място, съдът счита за необходимо да отбележи, че в съдебната практика по искови производства за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, съставляващи платени адвокатски възнаграждения, се приема, че претендираните вреди са в пряка причинна връзка с отмененото наказателно постановление, когато са настъпили в хода на производството по обжалване на наказателното постановление и доказателствата за извършването им са надлежно представени в същото това производство, а не след успешното му завършване. В настоящия случай касационният жалбоподател основава исковата си претенция на доказателства, които носят дата на съставяне след приключване на съдебното производство по обжалване на наказателното постановление и касаят факти и обстоятелства, които са настъпили след приключване на същото съдебно производство. Въз основа на горните съображения съдът приема, че от касационния жалбоподател не е установено, че е претърпял вреда в пряка причинна връзка с отмененото наказателно постановление. Следователно не е изпълнен сложният фактически състав за възникване на отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. По изложените съображения обжалваното решение е правилно като краен резултат в частта, с която е отхвърлен предявеният иск. Неправилно е обаче в частта на присъденото в полза на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 268 лв. В производството по ЗОДОВ ищецът не дължи на ответника заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от ЗОДОВ, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК и чл. 143 от АПК. При изрична уредба на разноските в ЗОДОВ няма основание за субсидиарно приложение на чл. 78, ал. 8 от ГПК. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение